биха, хора се виха, момци и моми пяха „Отваряй, Кальо, порти, че ще да мине цар, добър юнак“. Патриаршеският клир с царя и царските сановници с най-отбрани воински дружини изпратиха Кераца зад Стара планина в Романи, пък Еньо, попарен от тая душевна слана, избяга от Царевград, скита из околните хълмове и се утешава с предстоящата благодат божия, която му обещаваше новото учение. Отнеха ми прекрасната Ралица, тя и без това си е царско чедо и при царско чедо ще иде, но господа-бога кой може да ми отнеме? И световното съкровище си е тук — радвай се, Еньо, в тъгата и очаквай прослава на правдата, дето е над патриарси и миряни, над царе и отроци. Пък сега, когато знам цената на много неща и тайни човешки, ще река — не отнемайте на човека представата за прекрасното, защото е по-потребна от хляба, тъй като пази в себе си извора на надеждите и без нея сме скотоподобни от алчност и земни блага.
Тъгувах за Ралица и съчинявах за нея, мислех как е пътувала през горещата Романя ту в колесница, ту в пурпурна носилка, понесена от евнуси, или в шатра върху гърбовете на мулета или на камили и как са я посрещнали гърците в Цариград. Представях си я и в августиона: там ще я съблекат кубиколариите-скопци, за да я облекат в хламида, златни дрехи и многоцветна мантия с рубини и бисери… А когато заваляваше дъжд и водата от нашия капчук заромонеше нощем в котела, сложен на мивката, присънваха ми се тържествени византийски литургии и мислено бях в гинекея, дето цар Александровата щерка седеше заобиколена от безбради телохранители, силенциарии, дворцови госпожи и дъщери на сановници. И чувах възклиците на народа при отбулването: „Свята! Свята! Свята! …“ Но престани, Теофиле, с еремиевия си плач за отнетия ангел и разправи защо избяга от къщи.
Избягах през есента наскоро след смъртта на царевия шурей Стефан Душан, когото горко оплакваха в Търновград, макар че този сръбски крал бе присвоил много български земи. По него време баща ми довършваше изографисването на манастира „Преображение господне“, който бе въздигнат от скит по повеля на цар Александър за ознаменуване Сариното покръстване. И понеже бях завършил школото на хартофилакса, баща ми искаше да му помагам. Той се надяваше да стана образописец, ала нито ме влечеше, нито ми се отдаваше четката. „Мързелив си — казваше, — бягаш от занаята“ — и не виждаше, че силата ми е в словото, Един ден намерил моите съчинения за Ралица и ги прочел. Гневлив беше, земен, въпреки дълбоката си душа и като се разсърдеше, очите му ставаха същински бръсначи. Сега знам, че противоречията у човека са като дървеното скеле, що крепи къщата, и разбирам какъв човек е бил. Земното го е спасявало от безумията на душата… Губел съм си времето с глупави мечти да се захласвам по царската дъщеря и да философствувам. Кой знае как съм се усмихнал тогава, но моята усмивка го разяри, защото долови, че му се присмивам. Вярно беше — присмивах му се, понеже знаех най-личната му тайна. Ето каква беше тя: щом започнеше да рисува ангел или Богородица, или свята угодница, винаги захващаше с един и същ образ на хубава жена. Най-напред я изобразяваше мирянка с очи като утринни звезди, с мигли като лъчи. После постепенно изсушаваше живата, земна хубост и руменото, сладко заоблено лице се удължаваше, ставаше бледо, с неестествено заоблена брадичка, със страдалчески израз и надебелени вежди. Като гледах как затрива хубостта, молех го да не прави това и да ме остави да й се порадвам. Баща ми се усмихваше и казваше, че не бива, защото образът не настройвал душата към смирение и молитва, но към съблазън. Възразявах — защо го започва така? Защото — казваше — и светците били най-напред, както всички люде, а после се отличили чрез постите и страданията за Христа. И не можеш да достигнеш святост, ако нямаш за основа земното. Веднъж го попитах: „Ами земната хубост дяволска ли е?“
„Невръстен си за такива разсъждения. Не всякога красотата е дяволска, обаче до ден днешен господ и дяволът не са я поделили, та камо ли човеците могат да сторят това.“ — Тъй ме поучи, без да подозира, че умът ми се мъчи над тия въпроси.
И ето че миналата година на свети Иван Брульо видях в черквата жената, с чието лице баща ми започваше светците и богородиците. Тя беше госпожа Марица, съпругата на протостратора Балдю. Не бях се вглеждал отблизо в чертите й, едва тогава прозрях под печатите на възрастта образа й на младини и си рекох: „И баща ти, Еньо, значи, е обичал девица от царско коляно.“ Защото госпожа Марица бе потомка на приснопаметния цар Михаил Шишман, когото сърбите убиха при Велбужд.
Като прочете подигравката в усмивката ми, баща ми кипна и настоя да му кажа какво означава тя.
— Ами — рекох — и ти си обичал жена от царски род, госпожа Марица, и все нея рисуваш, каквато е била като млада.
Ръката му едва не ме повали към стената на иконописната.
— Ще те изяде лукавият, щом отсега умът ти се занимава с подобни работи и нямаш срам от баща си! Отдавна те следя и знам какви бесове се въртят край тебе. Махай се, да не те гледам, дяволско чедо!
Блъсна ме в гърба, та се ударих във вратата.
Не заплаках. Надделя гордостта, пък и друго — узнах как гледа на мене моят баща със страшните си очи.
Виждаше в мене дявола, понеже го познаваше в себе си и сигурно беше се борил с него. И кой знае дали го е надделял, или дяволът е дигнал ръце, като се е убедил, че баща ми не се поддава на изкушенията. Но как бе узнал, че неговият син е дяволско чедо? В какво виждаше у мене дявола? В това ли, че бях започнал да се упражнявам в безмълвие — говорех малко и кротко, ходех замислен, опечален — приготвях се за големите изпитания към благодатта. Или съзираше дявола в стихотворните ми молитви, в любовта ми към Ралица? Или необикновената ми хубост го плашеше и той я възприемаше като дяволска? Чрез себе си съдеше за моя милост, окото му виждаше накъде отивам и бащиното сърце се боеше от бездната на духа, в който той не се вглеждаше, макар да бе художник. Забелязвах аз тая негова суровост — страха от собствената му душа; неведнъж бях свидетел как отбягва да тълкува божествените тайни, как ги подавя в себе си и се преструва на глух за тях. А хубаво пееше и често долавях въздишки след тихо изпята песен и винаги си представях, че в тия минути е стигнал пред залостена врата. На майчините страхове, вяра в чудеса и в целебни мощи не обръщаше внимание, оставяше я да вярва в каквото си ще и не се занимаваше с душевните й тревоги. По своему разбираше господа, ала с никого не споделяше вярата си и сигурно трудно би могъл да я изкаже дори пред себе си. Ето такъв мъж беше царският зограф Тодор Самоход, когото всички уважаваха в Търновград и когото аз единствен познавах най-добре.
„Дяволско чедо“ — ми подсказа как гледа на мене моят баща, оскърби ме и ожесточи. „Бягаш от Таворската светлина да не те ослепи, зер и самите ученици Христови не са посмели да гледат възнасящия се Исус. И сина си плашиш с нея, защото си слаб духом, та отрицаваш. Но Еньо ламти и ще ламти за благодатта превелика, що тайните световни разкрива и с бога приобщава! И щом е дяволско чедо, неутолимо я жадува, защото само тя може да го спаси.“ Тъй разсъдих и завинаги обърнах гръб на баща си. Посърна изново душата ми от това „дяволско чедо“, усили се страхът от дявола, пак ме замъчи грозната мисъл, че сърцето ми е при господа, пък умът при лукавия, и на хубостта си взех да гледам със страх и съмнение. Изповядах се на Лаврентий, а той: „Смирение, брате! Горд си. Трябва да достигнеш блажена и телесна нищета. И скръб, скръб от несъвършенството, дорде обуздаеш греховното мислене, що блуждае между добро и зло.“
Съзряваше решението да остана безмълвник, ала ме възпираше обичта към майка ми и малкото ми сестриче Каля. Не измина и седмица, от двореца настояха да ставам царски писар. Баща ми се възрадва — нямало по-голямо добро за мене: богатство, чест, почит и царско благоволение. Ще живея в палата, ще зная държавните дела, ще пиша хрисовули и ще слушам какво говорят пратеничества. Може и до Константинопол да отида…
Изпаднах в размисъл: „Лукавият пак се изстъпва да те усвои като слуга, Еньо. Иска да загаси светлината в тебе, да те лиши от благодатта. Склониш ли, ще седиш цял ден в писарната, ще си чешеш ушите с пачето перо и ще дебелееш. Там рогатият открай време си е свил невидимо гнездо. Па и царски шътник ще бъдеш, от прозореца ще гледаш световното съкровище като тъмничар. Няма да го бъде, ще бягам!“ От друга страна, блазнеше ме надеждата да видя Ралица императрица византийска, ако наистина ме вземат с пратеничество при гърците. Ала Таворската светлина надделя безнадеждната ми мечта и другите изкушения. Тъй стана и нека изповядам, братя — вътрешният Еньо, сиреч невидимата, но властвуваща душа в мене всякога се е налагала в съдбовни часове, та е отхвърляла съветите на разума и всякакви нещастия, пакости и мъки ми е причинявала, безумната. Но и сега — измъчен и поруган от нейното безразсъдство — й въздавам почит, кланям й се и я славословя заради висшата й премъдрост, що не се влияе от удобства, земни блага и слава, ни от къщно благополучие. Защото Сионска бродница и блудница е тя, в отвъдземното любопитствува, дано узнае тайната си. Тялото ми измъчи и ума ми порази, в ада съм и до рая се докоснах заради нея и сам не зная сияя ли, или тъмнея, дявол ли съм, или сразен бог…
