Заговорнически се взираше той в мене и ме търсеше, пък аз виждах, че ние с него си имаме нещо, което ни свързва, и колкото го избягвах, толкова го и чаках. Душата ми се оскърбяваше от погледа му, а го зовеше, разпътната! Защото душата обича и търси кой да издевателствува над нея и лекомислено се вслушва в изкушенията на ума, тоя злодей, който, вместо да бъде справедлив съдник и храбър защитник, става безсрамен и гнусен лукатин — руши спасителната й мяра, както буйният дъжд измива мазилката на стена, та отдолу се озъбва студеният камък.
С всякакви души се срещаме на този свят. Едни минават и отминават непознати, други се прилепят към нашата. Те са измама, защото душата винаги е самотна и колкото и да жадува обич, не може да търпи за дълго време друга душа до себе си, понеже и двете се мъчат всяка поотделно и допирът им е като допира на грешниците в ада.
Един ден намерих Лаврентий на каменната лавица до нашата врата да чака баща ми. Седнах до него, обаче сметта на уличката вонеше и му предложих да минем през северната врата по царския път да посрещнем баща ми. Беше топла, тиха привечер, навяваше размисъл и тъга — ще речеш, в такива часове и самият бог се е размислил над творението си. Захождащото слънце огряваше кулите и посивелите крепостни стени, та се виждаха всички лишеи и пукнатини, дето гнездяха соколи и врани, лъщяха долу водите на Янтра и се точеше право нагоре синкав дим над засенчените къщи и църкви в Асеновия град. Облажаваше ме Лаврентий — щял съм да стана живописец като баща си, всичко ми било под ръка. Казах му, че не ме влече живописта, и от дума на дума му доверих, че съчинителствувам. Разпалих се и взех да откровенича, аз, който нея вечер не исках да виждам: никого и с никого да разговарям. И нали беше по-възрастен, да му покажа, че не съм младок, изрекох най-новата си стихотворна молитва:
Отчето ме изгледа, замисли се, па рече: „Тъй си и мислех, не си смирен духом. Не си ли чувал, че дяволът превръща горделивите ангели в бесове? И самият Сатанаил от гордост се отвърнал от бога и повлякъл божите ангели. Млад си, а какви мисли те занимават!“
Смаях го и да го смая повече, сказах и други мои молитви. Гледам, в чистите му очи заиграха пламъчета — полетя в откровения и започна да разкрива тайната си. Със светия и велик мъж Теодоси бил в духовно сношение и сега напредвал в смирение да премине към подвизаване в безмълвие, но украсата на книги не му позволявала да съсредоточи душевната си мисловност и прочие. И тъй ми откри спасителната тайна на безмълвниците, за които в Търновград много се говореше.
Злото идвало от първородния грях и всеки се раждал грешен, понеже грехът бил заложен в човешкото семе и кръв. Аз отрано съм осъзнал това и без да разумявам, изповядал съм го в моите стихотворни молитви, защото жива била в мене простата памет, насочена към доброто, която Адам помрачил, като ял от дървото на познанието. След грехопадението от божествен Адам станал звероподобен, от умен — скотоподобен. Неговото непослушание изпортило човешката памет, направило я от проста — сложна, от единна — разнообразна. И тая вече развратена памет е причина за всякакво зло. Но у нас имало свободна воля и с нейна помощ може да се спасим от дяволските изкушения, като достигнем неизменност, неподвластна на промени. Обаче с това безценно богатство човек ще се сподоби не с молитствуване в черквите, ами чрез усилен пост, душевно съкрушение и търпение. Душата обладавала сили към желателни стремежи и страстност и от грехопадението се подчинила на страстите, а умът, като се отделил от бога, започнал да блуждае между злото и доброто, защото станал техен пленник. Сега главното било да се възвърнем към първоначалното единение с бога. Тогава ще ни озари небесно сияние, каквото е озарило учениците Христови на Таворската планина… Не всекиму се отдавала тая божия милост, само на избраници, те били блажени и, все едно, виждали рая…
Тъй, с вдъхновени слова и страстна вяра, в оная приснопаметна вечер ми довери Лаврентий исихастката тайна, за която тепърва ще има да говоря, много дивни подвизи и личби ми разправи и заплени зажаднялата ми душа. Защото, братя, ние сме орници, що вечно очакват нов посев, раждане и промяна, и взаимно се оплождане с всякакви духовни семена — и зли, и добри, — та тръгват по света учения за человеческо спасение, вълнуват човеците и ги разделят — едни повярвали в новото, други — против. И тогава лукавият, който само това чака, по-силно завъртва колелото за своя прослава, а хората вярват, че е за божията. Ето какво семе сееха по българската земя тия несвестни мъже в раса — всеки да се спасява кой как може с бога, защото вече малцина се уповаваха на царската сила и на застъпничеството на черквата пред всевишния. Но разбираше ли тогава, Теофиле, от свят и люде? Пък и с какво най-вече ще излъжеш гладния, ако не обещаеш да го нахраниш?…
Разпали се моето въображение с надежда да се освободя от проклетата двойнственост, откриха се отново небесните пасбища в райски злак, светна още по-прекрасно световното съкровище, осмисли се земният живот и полетя духът с нова сила към божието царство, та дори онова бдящо, строго и недоверчиво око у мене се заслепи. И като дрянов клон, който се освобождава от снега, отскочи мисълта, отдъхна си сърцето. Същата вечер написах творба за прослава на благодатта, що беше ме споходила най-сетне. Думах си: „Отсега нататък, Еньо, пак ще заживееш като ангел, ще надделяваш страсти и дяволски изкушения и всякога ще държиш тоя път, дорде се удостоиш да лицезреш господа. Стане ли това, не ще има съмнения, нито бесовска гордост, нито страх от Сатаната.“
Вярвах, че съм разбрал спасителната тайна на безмълвниците. Била е у мене, само че не съм се досещал — и любовта към Ралица избликна, както водата избликва от запушен чучур, защото в такива състояния душата жадува за любов дори и когато тая любов е безнадеждна, понеже вярата в безсмъртието я отнася към други, вечни светове. Понесе ме моята муза към седмото небе. Радвах се и на словесната си сила — накарах отец Лаврентий да погледне на моя милост като на равен и прехласнато да ме слуша. Гордеех се пред себе си и се хвалех: „Сила има у тебе, Еньо, от господа-бога ти е дадена на него да служи. Самият цар я призна. Избраник божи си ти, затуй лесно вникна в исихастката тайна.“ Забелязал бях, че през тия дни всеки срещнат търси очите ми, и знаех, че не заради хубостта на лицето, но заради светлината в душата ми хората се стъписват пред моя образ. А веднъж една бабичка, която живееше край църквата „Свети четиридесет мъченици“, така се вторачи и с такъв страх ме погледна, а като се обърнах, видях я да се кръсти…
Похвали се, окаяни, ти, дето сега не смееш да зърнеш образа си и когато пиеш от извор, жумиш!… Сияел съм със смирение и кротост и всичко ми изглеждаше сладостно мъдро — сякаш целият свят търпеливо очакваше края на вековете да напусне земното си битие и да премине в небесното в деня на страшния съд. Много се говореше за свършека на света, за шествието на антихриста по цялата земя и неведнъж ме обземаше страх, че този антихрист може да съм аз… Всеки път, когато Лаврентий идваше у дома, изпращах го до крепостните врати, а той ми разясняваше учението. Питах го как е попаднал дяволът в рая да изкушава Ева. Удивяваше се на моите въпроси и мънкаше, та аз трябваше да диря ответи. И тъй като всеки невежа или просветен често стига дотам, че не пита вече разума, понеже разумът няма отговори за много въпроси, а душата, проклетата, мълчи, оставях тия умствени възли да ги разплете времето.
---------------------------------------------------------
Бързо се изморявам, често оставям перото да си почина а събера мислите си, па и съмнения ме отчайват — кой ще чете житието ми и кому е потребно то в тия страшни години за нашата клета рода? Та реших да бъда кратък — не ще изприкажеш нито света, нито човека с думи, макар и безбройни като звездите над нас…
Същата година Ралица се омъжи за Андроник, сина на Иван Палеолог. През май след Възкресение Христово пристигнаха императорските сватове в Търновград, а през юни я отведоха. Възрадваха се в престолната, слагаше се уж край на враждата между българи и гърци за съюз против агарянците. Камбани
