— Защо не отиде в хотел?
— Нямам пари, сър, аз съм корабокрушенец, освен това пристигнах късно вечерта. Не знаех къде да отида.
— Как стигна дотук?
— Спасиха ме двама рибари — индианци, които живеят на остров Барбада. Нямам представа как съм стигнал дотам след крушението.
— А как се е движил корабът?
— Бяхме близо до Канкун, когато ни стигна буря. Една огромна вълна се разби на палубата и ме запрати в морето. Видях плаващо дърво и се залових за него. Сигурно съм припаднал, защото се събудих на острова.
— Как се казва корабът?
— „Делфин“.
— Сега ме слушай внимателно. Аз ще изляза за малко, не искам да мърдаш от мястото си. Ако това, което казваш, е вярно, всичко ще бъде наред. Но ако си ме излъгал и просто си един от многото нехранимайковци, с които всеки ден се налага да общувам, ще си имаш огромни неприятности. Ясен ли съм?
— Казах ви истината, сър!
— Ще видим!
Началникът изключи магнетофона и излезе. Куинси отново остана сам. Надеждите му бързо се стопяваха и страхът започна да се промъква в сърцето му.
Затворник на 13 години!
Тази мисъл го вледени! Нямаше сили да приеме провала, който го очакваше.
Когато началникът се появи отново, Куинси нямаше сили дори да го погледне.
— Добре ли си, младежо? — попита той загрижено.
— Да, сър, добре съм! — отговори момчето.
Полицаят се взираше в него, после остави някакъв документ на бюрото, въздъхна тежко и отново натисна копчето за запис.
— Корабът ти се е върнал в Испания, а ти си обявен за изчезнал.
Куинси го погледна озадачено.
— Изчезнал… но… как…
— Виж, Куинси! Най-лесно за мен е да те върна у дома, родителите ти сигурно са се поболели от мъка…
— Нямам родители! — отсече момчето — Имам сестра, но не зная дали е в Испания.
— О! — началникът се стъписа от изражението на момчето. — И какво ще правиш в такъв случай?
— Щом съм стигнал дотук, ще потърся военно училище. На всяка цена трябва да стана офицер. Дал съм дума пред хората, които са ми най-скъпи на този свят. Когато стана офицер, ще се върна у дома и така ще им се отплатя за мъката, която съм им причинил.
— Няма ли поне да ги потърсиш?
— Не, сър! Ако вие не ми помогнете, сам ще се справя.
Началникът на полицията изключи магнетофона и разговорът се пресече. Той беше удивен от решителността на Куинси. Макар и малък, по всичко личеше, че ненапразно е оцелял при крушението. Имаше добро сърце и ясни цели, към които упорито се стремеше.
— Какво ще правите с мен? — плахо попита Куинси.
— Ще ти потърсим училище, какво друго? Ще се наложи да ти дадем мексиканско гражданство, тъй като се досещам, че след крушението нямаш никакъв багаж и лични документи.
Знаеш ли, струваш ми се добро момче, затова ще ти помогна. Ще говоря с директора на ВВУ „Санта Катерина“. Това е най-доброто училище в Университетското градче. Тази нощ ще спиш в участъка, а рано сутринта се приготви да станеш един от възпитаниците на Ренато Санчес.
— Благодаря ви, синьор — каза Куинси просълзен — много ми помагате. Ще видите, че няма да ви разочаровам.
— Надявам се! А сега отивай да спиш!
С това разговорът приключи.
Съдбата на Куинси се преобърна за втори път. И докато от другата страна на океана го мислеха за мъртъв и скърбяха за него, той вече поемаше по своя път.
Път, който щеше да бъде изпълнен с много премеждия, но и който обещаваше да направи от момчето мъж, офицер и дори капитан на собствен кораб, с който един ден щеше да се върне в родна Испания и гордо да заяви:
„Аз съм жив! Аз успях!“
Така, благодарение на щастливата случайност, Куинси Дитрих Медейра промени завинаги живота си.
Но дълбоко в себе си се чувстваше виновен, че приятелите му страдат. Не направи нищо, за да ги потърси, а трябваше.
Все пак се надяваше, че един ден ще му простят за болката, която остави в тях.
Така, с объркани мисли и чувства, Куинси най-после потъна в дълбок сън.
Във военното училище
Кадет Доминик Санчес
Рано сутринта началникът на полицията заведе Куинси в училището.
Директорът ги посрещна много сърдечно. Ръкува се и с двамата и се загледа в момчето. Впоследствие се оказа, че в същото училище е и синът му, който беше връстник на Куинси.
— Е, младежо — каза той — от днес си наш възпитаник. Надявам се, че ще се разбираме и ще се учиш добре.
— Бъдете сигурен в това, синьор Санчес.
— Добре! Ще извикам Доминик. Той ще те запознае с подробностите около училищната програма.
— Кой е Доминик? — попита недоумяващо Куинси.
— Кой ли? Това е синът ми. Той също учи тук.
— Ще се радвам да се запозная с него, синьор Санчес.
Вратата се отвори и се появи едно момче с униформа. Беше високо, с черни, живи очи. То влезе с войнишка стъпка, чукна токове и с висок, ясен глас изкозирува:
— Господин директор, по ваша заповед се явява кадет Доминик Санчес.
Куинси се озадачи. Ако това бе синът на директора, защо се представяше като войник пред него?
Санчес изглежда наблюдаваше момчето, защото се засмя.
— Какво има, младежо? — попита той.
— Извинете ме, синьор Санчес, но това момче не е ли вашият син?
— Да! Защо се изненадваш? Моите възпитаници знаят как трябва да се държат и синът ми не прави изключение. Добре, Доминик — обърна се той към него — свали си ръката. Така. Свободно. Това е нашият нов кадет. Разведи го, покажи му училището и го запознай с останалите кадети.
— Слушам, сър! — отвърна по войнишки Доминик.
Той поведе Куинси из коридорите на голямата сграда. Представи го на всички, след това го заведе в стаята му.
Оказа се, че ще бъдат заедно в нея.
На леглото, което беше отредено за него имаше военна униформа, цивилни дрехи, принадлежности за баня и други необходими неща, които бяха задължителни за момчетата.
— Това ли е моята стая? — попита Куинси.
— Да! — отвърна Доминик весело. — По-точно това е нашата стая.
— Значи ще живеем заедно?
— Точно така! Надявам се да станем приятели.
— Аз също!
Момчетата замълчаха.
