откритието, че е влюбена в Севаро и че той също я обича. Поставеният от него ултиматум бе в рамките само на два дни, но Анджела вече бе разбрала кой път трябва да следва.
Щеше да тръгне по пътя на любовта, можеха заедно да бродят из океана, да се пекат на слънце, да се разхождат по палубата, да разговарят и какво ли още не.
Всичко щеше да бъде много по-лесно, ако бяха открили Куинси. Но точно сега нищо и никой не можеше да помрачи щастието й.
Севаро щеше да получи отговора и точно след два дни. А после ги очакваха спокойни дни, за каквито отдавна мечтаеха.
Дотогава може би щяха да открият Куинси и тогава щастието и щеше да е пълно.
Засега можеха само да се наслаждават на напълно заслужената почивка и на красивите брегове на Венеция.
Венеция
Съмненията на Фатима
Докато Куинси подготвяше „Синята птица“ за път, някъде далеч, край бреговете на Италия, капитан Севаро и Анджела преливаха от щастие, но и от скръб.
Бяха щастливи, че откриха любовта, но и нещастни, че Куинси не споделяше радостта им. За съжаление скръбта бе по-силна от щастието и сърцата им бяха обвити в черен облак.
Облак, който само Куинси можеше да разпръсне!…
В едно прекрасно кътче на Италия се разхождаха двама влюбени, които приличаха повече на брат и сестра, отколкото на двойка. Райското кътче, което в момента бе станало сякаш техен дом, бе Венеция, а те се намираха пред Двореца на доджите встрани от катедралата „Сан Марко“.
Тези двама влюбени гледаха двойките младоженци, тръгнали на сватбено пътешествие, които искаха да свържат първите дни от съвместния си живот с незабравимите впечатления от чаровна Венеция.
Но кои бяха тези влюбени, и дали наистина бяха двойка, или просто брат и сестра, тръгнали на обиколка из приказния град, търсещи своята половинка?
Мъжът внезапно хвана ръката на младата жена и тя го погледна.
— Колко са щастливи — промълви той — Дали и ние с теб ще бъдем така щастливи някога?
В отговор тя сведе очи и отвърна глава от него.
— Анджела…! — тя пусна ръката му. В очите й напираха сълзи.
Да! Това бяха капитан Антонио Севаро и Анджела, които преди няколко дни акостираха във Венеция и щяха да се установят там през следващите три месеца. Щастието и почивката им бяха заслужени, но те изглеждаха нещастни.
Дали някога щяха да открият Куинси?
От очите на Анджела се стичаха сълзи. Не можеше да каже на Севаро, че го обича с цялото си сърце, болката бе твърде силна. Тя го погледна през сълзи. Това, което видя, я накара да вдигне ръка и да изтрие сълзите от лицето си.
Да! Той също плачеше!
Остра болка прониза сърцето й. Разбра, че без да иска го е наранила.
Анджела хвана ръката му и я притисна до сърцето си. Севаро я погледна.
— Не се тревожи, Антонио — каза тя — Надявам се някой ден, когато болката ми се поуталожи, да бъдем щастливи като тях — посочи тя тълпата младоженци.
— Как ме нарече? — той бе озадачен от това, което чу току-що.
— Мисля, че не е редно да те наричам „капитане“, когато сме сами. Предполагам, че връзката ни е факт, или греша?
— Не знаеш колко дълго чаках да признаеш връзката ни. Не знаеш как всяка нощ заспивах, мечтаейки за деня, в който ще чуя името си от твоите уста. Толкова много те обичам, Анджела!
— Аз също те обичам. Обещавам ти, че ще положа всички усилия, за да бъдем щастливи. Ще вложа цялата си любов, която изпитвам към Куинси, в нашата връзка.
Това обещание бе свещено за нея. Тя никога нямаше да престъпи дадената дума. Дълбоко в себе си вярваше, че един ден Куинси ще се върне в живота й и заедно ще бъдат много щастливи.
Тръгнаха по площад „Сан Марко“ — сърцето на града. Оживлението там беше необикновено голямо. Двамата си проправиха път през огромната тълпа и се отправиха към хотела. През следващите няколко дни те опознаха Венеция и тя завинаги стана част от живота им.
Там Анджела и Севаро откриха, че могат да бъдат щастливи поне за малко.
Фатима бе неотлъчно до тях. Споделяше радостта и мъката им, преживяваше всички хубави, но не дотам радостни моменти заедно с тях. Надяваше се, че един ден Анджела ще стане част от семейството им.
Веднъж двете с Анджела вечеряха в ресторанта на хотела.
— Е, как се чувстваш месец след пристигането ни тук? — попита Фатима.
— Все още вярвам, че ще открием Куинси — отговори Анджела.
— Не те питам за това, макар че целта на това пътуване е Куинси. Говорех за отношенията ви с брат ми.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се, Анджела! — възкликна тя — Той ми е брат и имам само него. Но ако не искаш да говорим за вас, няма да те насилвам.
— Като стана въпрос за Антонио, къде е той?
— Предполагам, че е в стаята си. Да го извикам ли?
Анджела замълча.
— Не — промълви тя — по-добре не. Нека си почива.
Фатима я наблюдаваше внимателно и не можеше да не забележи леката сянка на тъга, която премина по лицето й.
— Преди да си направиш погрешни изводи — каза тя — бих искала да знаеш, че аз го помолих да не слиза в ресторанта тази вечер.
Анджела я погледна учудено.
— Но защо? — попита тя — Не разбирам…
— Исках да поговорим насаме. Освен това трябва да се опознаем. Скоро ще станеш част от семейството ни, а не бих искала да се съмнявам в теб.
— Какво искаш да знаеш?
— Обичаш ли брат ми?
— Разбира се, че го обичам. Но не мога да се обвържа, преди да съм открила Куинси.
— Но брат ми страда. Това не е ли важно за теб?
— Важно е, разбира се. Никога не бих го наранила.
— И все пак го правиш, макар и несъзнателно.
Анджела се изправи рязко.
— Мисля, че този разговор е безсмислен. Преди да ме обвиниш в каквото и да било, защо не отидеш при Тони и не го попиташ за мнението му по този въпрос? Сигурна съм, че тези дни не си говорила с него, за разлика от мен…
— Но, Анджела…
— Съжалявам, че не ме разбираш… Става късно, а утре ме чака работа. Моля да ме извиниш.
Тя си тръгна, преди Фатима да успее да каже нещо. Прибра се в стаята си обидена и много наранена от думите й. Не искаше да вижда никого.
Тя наистина обичаше Севаро и мислеше за него, а в същото време страдаше. Страдаше от факта, че Фатима не можеше да я разбере, но се надяваше, че ще успеят да преодолеят различията си.
И все пак Анджела бе сигурна, че тази вечер няма да се отрази на отношенията и със Севаро.
Но не можеше да предположи какво я очаква през месеците, които им оставаха.
Анджела изчезва
Фатима попада на следа
