говориш за гризли или вълци, не се безпокой, сестричке, няма да им дам да те схрускат — пошегува се той.
— Много смешно — промърмори Анджела повече на себе си, отколкото на брат си. После реши да отвърне на шегата му:
— Ти проявяваш обичайния си хумор, братле, но се обзалагам, че ако мечките и вълците са изгладнели, ще предпочетат теб — я виж как си се загладил.
Това предизвика бурния смях на спътниците им, особено на полковника.
— Е, лейтенант, върнаха ли ти го? — потупа той по рамото намръщения шегобиец. — Браво, Анджела, шегата ти наистина подейства — погледна я той с усмивка.
— Благодаря, сър — тя отвърна на погледа, но не и на усмивката му.
Куинси погледна часовника си. Бяха вървели около час, а все още нямаше следи от хора. Бяха навлезли дълбоко в гората, където подухваше лек ветрец и внезапно почувствал прохладата, той потръпна. Огледа се наоколо и съзря малка полянка сред дърветата, където слънцето все още припичаше.
— Какво ще кажете да починем? — каза той, като потръпна отново.
— Какво има, лейтенант? — засмя се Анджела — Да не би да ви побиват тръпки от гората, или може би ви е страх?
— За ваше сведение, стажант Медейра, не ме е страх нито от дивите зверове, нито от гората, а най- малко от студа. Не забравяйте, че съм преминал през много премеждия, особено след като паднах от борда на „Делфин“, когато бушуваше буря и водата бе леденостудена.
Бяха се разположили удобно на полянката, където останалите от групата слушаха с интерес шегите, които си подхвърляха Анджела и Куинси.
— За второто може и да си прав, Куинси — каза сериозно Анджела — но аз съм стажант де Каста, а не Медейра.
— Какво — обърна се към нея лейтенантът — Как така?
— Ами така, Куинси — Анджела изглеждаше смутена — Смених името си, когато се записах във военноморското училище.
— Но защо? — той не разбираше.
— За да ми отмъсти — намеси се капитанът — Знаеш, че всички са те мислили за мъртъв, с изключение на Анджела и неколцина твои приятели. И кой беше виновен за това? Аз, разбира се, твоят капитан.
— Но, сър…
— Тя не е виновна, Куинси — прекъсна го Севаро — просто е мислила, че аз съм виновен за изчезването ти и е искала да постигне възмездие за теб, и ме е намразила за това, че съм те приел на кораба, при все, че си бил още дете, както ме мрази и сега, за това, че…
— Това не е вярно, и вие го знаете, сър! — прекъсна го Анджела.
— За това, че съм се влюбил в нея, въпреки разногласията помежду ни — довърши Севаро мисълта си, хвърляйки бърз поглед на Анджела.
— По дяволите, Анджи — изруга гневно Куинси — Този човек е лудо влюбен в теб, а ти се правиш, че не забелязваш. Защо искаш да му отмъстиш? Той не е виновен за моето изчезване.
— Това не те засяга, Куинси — каза тихо Анджела.
— Напротив, много ме засяга. Защото само аз бях виновен за това, което ми се случи. Наруших всички военни правила и не изпълних заповедта на своя капитан.
— Не го защитавай, моля те — тя го гледаше като разярен звяр, готова да се нахвърли върху му.
— Не защитавам никого, Анджи. Това е самата истина. Когато капитанът извика: „Всички в каютите!“, видях нещо, което накара сърцето ми да спре. Това беше огромна вълна, която щеше да разбие кораба на парчета. Най-застрашен беше той, защото бе поел руля, а боцманът опитваше да вдигне платната, затова…
— По дяволите, Куинси, млъкни — по лицето й се стичаха сълзи.
— Затова — продължи той — се затичах към него, но за съжаление не успях да стигна навреме, а той дори не ме е чул, че го викам…
— Викал си ме? — Севаро бе изумен.
— Да, сър, преди да се затичам към вас, ви извиках да се приберете, но тъй като не ми обърнахте никакво внимание, реших да действам, и тази постъпка едва не погуби живота ми. Вие не носите никаква отговорност за това.
Полковникът бе онемял!
Този разговор се водеше на полянката, където слънцето вече бе спряло да припича и всички решиха да продължат. Вървяха тихо и предпазливо, всеки от тях бе зает с мислите си.
Най-вече Анджела и капитан Севаро.
Куинси бе разкрил една истина, неизвестна никому досега.
Въпреки че бе разгневен на сестра си за това, че е постъпила в Академията под друго име, той трябваше да признае, че бе много по-смела и дръзка от него.
Като стажант на кораб, той никога не би се осмелил да възрази на своя капитан, а тя го правеше, при това открито. Не можеше да не забележи искрите, които блещукаха в очите им, но как можеше да разбере дали са от гняв, или край тях витаеше любовта?
Колкото до Анджела, това, което чу, я накара да се замисли дълбоко.
Историята на Куинси бе потресаващо изненадваща и за нея. В този момент не би могла да каже какво чувства към Севаро — в сърцето и бушуваше едновременно любов и силна омраза, породена може би от факта, че собственият й брат застава на страната на приятеля си, който в този момент бе най-върлият й враг.
Тя чувстваше, че Куинси все повече се отдалечава от нея и това я правеше безсилна. Сълзите отдавна бяха пресъхнали, но оставаше болката, която с всеки изминал ден ставаше все по-силна.
При това положение не можеше да прецени какво ще стане, когато се върнат в Испания, тъй като преди всичко трябваше да преосмисли обърканите си чувства и да съумее да прости, както на брат си, така и на себе си.
Дали ще остане при капитан Севаро — това решение трябваше да вземе сама.
Най-объркан от всички бе полковникът!
Той си мислеше, че ако бе дочул викът на Куинси, може би щеше да предотврати падането му от борда. От друга страна, ако това бе станало, никога нямаше да срещне Анджела.
Той я поглеждаше мимоходом, наслаждаваше се на осанката и, но — вглъбена в себе си, тя крачеше мълчаливо до него, и не му обръщаше никакво внимание.
„Анджела, Анджела, какво ли ще стане с нас?“ — мислеше си той.
Тази мисъл го връщаше към реалността.
Вече се бе свечерило. Той се спря и другите се събраха около него.
— Какво ще правим, Куинси? Не можем да вървим през нощта, пък и трябва да поспим, нали?
— Така е, капитане. Предлагам да се разположим на лагер тук, а утре да продължим издирването.
— Тук? — попита Анджела ужасена — Но… Куинси… не говориш сериозно, нали?
— Напротив, говоря съвсем сериозно — заяви той, без да я поглежда — Ако нямаш нищо против, ще запалим огън, ще вечеряме и ще разпънем спалните чували.
— Но, Куинси, това е лудост…
— Стига, Анджела — прекъсна я Фатима — Нищо няма да ти стане, ако една нощ спиш под открито небе. Освен това е много приятно.
— Стига приказки — намеси се Севаро. — Не всички от нас са имали честта да попаднат на изоставен остров — добави той, внезапно защитавайки Анджела. — Не се тревожи — обърна се полковникът към нея — аз ще бъда до теб. Нищо няма да ти се случи.
— Благодаря, сър — каза тя тихо и го погледна. Стори му се, че в очите и блещукат сълзи.
Доминик и Куинси запалиха огън, а жените приготвиха вечерята. Няколко часа по-късно огънят вече догаряше и почти всички спяха.
Единствените, които все още будуваха, бяха Севаро и Анджела.
Въпреки страховете си, тя не можеше да позволи на полковника да бди цяла нощ над нея, докато тя спи спокойно под неговата закрила. Но той настоя и тя трябваше да приеме.
