лошото, не зная какво ще правя. Тук нямам нищо.
— Имаш нас, Толедо!
Той се обърна. Зад него стоеше Севаро със сълзи на очи. Толедо се приближи и го прегърна.
— Добре дошли на индианска земя, чичо — каза той.
— Благодаря, момче. Запозна ли се вече с леля си?
— Да, но това не беше нужно, тъй като още пазя спомени за прекараното с вас време.
— Как е Мануел, капитане? — намеси се Куинси.
— Зле — отвърна със задавен глас Севаро. — Вика те при себе си, но мисля, че няма да издържи пътуването.
— Какво пътуване? — попита Толедо с недоумение.
— Връщаме се в Испания — заяви Куинси.
— Ще вземете и нас?
— Разбира се, Толедо — отвърна Севаро. — Не бих ви оставил тук.
— Но татко е зле — извика той — Не може да пътува.
— Точно затова настоявам да бързаме — отсече Севаро.
— Отивам да го видя — каза Куинси.
— И аз ще дойда с теб — заяви Фатима.
Докато Севаро и Толедо говореха, двамата отидоха при Синята мечка. Той лежеше със затворени очи и дишаше тежко.
— Може ли да вляза? — попита тихо Куинси.
Той отвори очи.
— Влизай, момче — махна с ръка към него. — А, водиш и сестра ми. Добре, добре.
— Как можа да го направиш, Мануел? — започна тя, но Куинси и направи знак да мълчи.
— Имаш право да ми се сърдиш, Фатима, но недей, моля те. Как я караш, лейтенант? Виждам, че си добре. Изучи ли се? — обърна се той към Куинси.
— Обещах ви, че ще уча, синьор, както ви обещах, че един ден ще се върна с капитан Севаро. Ето — аз удържах на думата си.
— Доволен съм от теб, Куинси — той говореше бавно. Всяко движение му причиняваше болка.
— Дай си ръката, момче, така… ти също, Фатима — след което ги погледна в очите. — Аз едва ли ще изкарам и тази вечер… обещайте ми да се грижите за Толедо…
Той плачеше! Куинси и Фатима също!
— Мануел…
— Моля ви… обещайте ми… със задавен глас я прекъсна той.
— Обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да помогна на Толедо, синьор — каза Куинси. — И Фатима ще ми помогне, нали така?
Тя кимна утвърдително.
— Добре, момче… простете ми… Фатима, не ме мрази… бях глупав, откъснах ви от себе си… отнех ви щастието да бъдете близо до Толедо… простете на стария човек…
— Прощавам ти, Мануел — изхлипа Фатима — само се успокой, моля те, Толедо ще се върне с нас в Испания, ти също.
— Благодаря ти, Фатима… а сега ме оставете… искам да спя.
Послушаха го! Виждаха колко е слаб Мануел и не спираха да се тревожат за пътуването.
Куинси и Толедо прекараха целия ден, ловувайки край залива, докато Анджела и Фатима се разхождаха с Бронзова звезда и Доминик.
Антонио Севаро прекара деня, бдейки над брат си.
Решиха да преспят на острова и рано сутринта да потеглят на път.
Всички спяха дълбоко, когато се чу пронизителен писък, който отекна дълбоко в тишината.
Първи скочиха Куинси и полковника.
Огледаха се и видяха Сребърен вълк, който държеше запалена факла. Той правеше странни движения и подскоци във въздуха, обикаляйки край запален огън и крещеше неразбираеми думи.
— Какво значи това? — попита Севаро учудено.
— Това е скръбният танц на племето ни. Духът на смъртта е посетил лагера ни — отвърна Толедо, който се бе изправил до чичо си. Хвърли орловото си перо на земята и извика със задавен глас:
— Вождът е мъртъв!
След което падна на колене и зарида!
Всички плачеха!
Скръбта бе огромна както за Куинси, така и за останалите хора в лагера. През цялата нощ индианците пееха, танцуваха край огъня и плачеха, като проклинаха духа на Смъртта и благославяха живота.
Малко преди да се зазори, капитан Севаро приготви кораба за отпътуване и събра екипажа си, като напуснаха Мексиканския залив завинаги.
Заедно с тях тръгна и Толедо Сервантес, който никога вече нямаше да се завърне там!
Няколко седмици по-късно корабът „Герой“ акостира в прекрасния италиански град Венеция, откъдето Куинси трябваше да вземе кораба си. Това означаваше да се разделят отново след престоя си в хотела край пристанището.
Оттам всички щяха да се върнат в родна Испания!
Поглед към бъдещето
Мечти и страхове
Мечта, изтъкана от въздух, земя и небе!
Така Гьоте нарича Венеция!
На моста в началото на града се разхождаха Куинси и Анджела. Имаха какво да си кажат — бяха изминали толкова години от раздялата им — а чудно защо и двамата мълчаха, всеки зает със собствените си мисли.
Най-сетне Анджела реши да наруши това тягостно мълчание.
— За какво мислиш, Куинси? — попита тя.
Той не отговори веднага.
— Мисля за вожда, Анджи, за Толедо, за всичко, свързано с капитана, включително и за теб.
— Знаеш ли, Куинси — въздъхна тя. — Когато преди години прочетох статията за изчезването ти, почувствах как сърцето ми се затваря за света навън. Вината ме разяждаше отвътре, защото не изпълних обещанието, което дадох някога на мама и татко. Теб вече те нямаше, бе изгубен някъде там и аз реших да осъществя мечтата ти. Станах стажантка на военен кораб и скоро ще се върна в родината като пасажер. Сега, когато отново си сред нас, не зная по кой път трябва да поема. Объркана съм и може би малко уплашена от всичко случило се досега.
Куинси я прегърна. Той бе не по-малко объркан от нея.
— Аз също съм уплашен, но се страхувам от завръщането в родна Испания. Не зная как ще ме приемат Ребека и приятелите й, дали ще ми простят за болката, която им причиних.
— Те няма какво да ти прощават, Куинси. Ти трябва да простиш на всички ни за това, че не те открихме навреме, та се наложи ти сам да ни откриеш. Но това вече е минало.
— А капитан Севаро? — запита лейтенантът. — И той ли ще бъде част от миналото ни?
Анджела го погледна озадачено.
— Какво искаш да кажеш?
— Я стига, Анджи! Мислиш ли, че не знам какво става между вас? Вие се обичате, аз съм тук, нищо не ви пречи да бъдете щастливи заедно.
— Грешиш, Куинси! Аз нараних Антонио твърде много. Мразех го, мразех кораба, който те беше отвел. Прехвърлих цялата вина за изчезването ти върху човека, когото ти едва ли не боготвореше. Мечтаех един ден да го срещна, за да излея целия си гняв върху му, и когато това се случи, разбрах, че съм грешала. Но бе твърде късно за мен. Продължих да се преструвам, че нищо не се е случило, докато накрая се уморих.
