— Предполагам, че няма да ни накаже за това, дето ходихме долу — каза Маргарет, облягайки се на масата и подпирайки брадичката си с ръце.
— Предполагам, че няма — каза Кейси. — Той наистина се държи… странно.
— Може да е притеснен, че мама замина — каза Маргарет. Тя се изправи на стола и бутна Кейси. — Хайде, ставай! Имам доста работа!
— Не мога да повярвам, че растението ме сграбчи — каза замислено Кейси без въобще да се помръдне. — Не е нужно да ме буташ! — той се запъна, но се изправи на крака и се отмести от пътя на Маргарет. — Ще сънувам кошмари довечера — каза тъжно той.
— Просто не мисли за мазето — посъветва го Маргарет. Това е наистина безполезен съвет, каза си сама на себе си. Но какво друго можеше да каже?
Качи се в стаята си, мислейки колко много й липсва майка й. После в главата й отново изплува сцената в мазето, когато Кейси се опитваше да се измъкне от огромните ластари на увивното растение.
Полазиха я тръпки. Тя взе учебника си и се хвърли по корем на леглото, за да чете.
Думите на страницата обаче се размазваха, а пъшкащите дишащи растения продължаваха да изплуват пред погледа й.
Поне не сме наказани, че слязохме долу, помисли си тя.
Поне този път татко не крещя и не ни изплаши.
И в крайна сметка татко обеща скоро да ни заведе долу и да ни обясни върху какво работи.
Тази мисъл накара Маргарет да се почувства по-добре.
Тя се чувстваше по-добре до следващата сутрин, когато се събуди рано и слезе долу да направи закуска. За нейна изненада баща й вече беше слязъл да работи, вратата на мазето беше плътно затворена и на нея беше поставена ключалка.
Следващата събота следобед Маргарет си беше в стаята, лежеше в горния край на леглото и говореше с майка си по телефона.
— Наистина ми е много мъчно за леля Елианор — каза тя, въртейки бялата жица на телефона около китката си.
— Операцията не мина толкова добре, колкото се очакваше — каза майка й. Звучеше много уморено. — Лекарите казаха, че може да се наложи нова операция. Но първо трябва да възстановят силите й.
— Предполагам това означава, че няма скоро да се върнеш — каза тъжно Маргарет.
Госпожа Брюър се засмя:
— Не ми казвай, че наистина ти липсвам!
— Ами… да — призна си Маргарет. Тя вдигна поглед към прозореца на стаята си. На перваза на прозореца кацнаха две лястовички и така оживено записукаха, че отвлякоха вниманието й и тя не успя да чуе какво казва майка й по пращящата линия от Туксън.
— Как се справя баща ти? — попита госпожа Брюър. — Говорих с него снощи, но той само сумтеше.
— На нас дори не ни сумти! — оплака се Маргарет. Тя запуши ухото си с ръка, за да се отърве от писукането на птиците. — Почти не казва и дума.
— Той работи наистина много — отвърна госпожа Брюър. Маргарет чу в слушалката съобщение по високоговорител. Майка й се обаждаше от телефон в болницата.
— Въобще не излиза от мазето — оплака се Маргарет и това прозвуча малко по-огорчено, отколкото й се искаше.
— Опитите на баща ти са наистина важни за него — каза майка й.
— По-важни от нас? — извика Маргарет. Ядоса се на плачливата нотка в гласа си. Искаше й се да не бе започвала да се оплаква от баща си по телефона. Майка й си имаше достатъчно грижи в болницата. Маргарет разбираше, че не трябва да я кара да се чувства още по-зле.
— Баща ти трябва да докаже много неща — каза госпожа Брюър. — На себе си и на другите. Мисля, че работи толкова много, защото иска да докаже на господин Мартинес и на другите в университета, че сбъркаха като го уволниха. Иска да им покаже, че са направили голяма грешка.
— Но преди го виждахме повече, отколкото откакто си е в къщи през цялото време! — отново се оплака Маргарет.
Тя чу, че майка й припряно въздъхва.
— Маргарет, опитвам се да ти обясня. Достатъчно голяма си да разбереш.
— Съжалявам — каза бързо Маргарет. Реши да смени темата. — Той изведнъж започна да носи бейзболна шапка.
— Кой? Кейси?
— Не, мамо — отвърна Маргарет. — Татко. Носи шапка на „Доджърс“. И никога не я сваля.
— Наистина ли? — в гласа на госпожа Брюър прозвуча голяма изненада.
Маргарет се разсмя.
— Казахме му, че изглежда малко тъпо с нея, ама той не я сваля.
Госпожа Брюър също се разсмя.
— О-о, викат ме — каза тя. — Трябва да вървя. Грижи се за себе си, скъпа. Ще се опитам да звънна по-късно.
Щракване и тя беше затворила.
Маргарет се загледа в тавана как сенките от дърветата в предния двор мърдат насам-натам. Лястовичките бяха отлетели, оставяйки след себе си тишина.
Горката мама, помисли си Маргарет.
Толкова се тревожи за сестра си, а аз й се оплаквах от татко.
Защо направих така?
Тя седна и се заслуша в тишината. Кейси беше отишъл при приятел. Баща й без съмнение работеше в мазето зад старателно заключената врата.
Може би да звънна на Даян, помисли си Маргарет. Посегна към телефона, но осъзна, че е гладна. Първо — обедът, реши тя. После — Даян.
Среса набързо кестенявата си коса, огледа се в огледалото над тоалетката си и бързо се запъти надолу.
За нейна изненада баща й беше в кухнята. Беше се надвесил над мивката с гръб към нея.
Тя понечи да му викне, но се спря. Какво правеше той?
Изпълнена с любопитство, Маргарет залепи гръб на стената и се загледа през кухненската врата.
Изглежда доктор Брюър ядеше нещо. С едната си ръка държеше плик над плота до мивката. Докато Маргарет гледаше с любопитство, той бръкна с ръка в плика и извади шепа от нещо, което пъхна в устата си.
Маргарет виждаше как настървено и шумно дъвче, а после изважда още една шепа от плика и лакомо я пъха в устата си.
Какво, за бога, яде той, чудеше се тя. Никога не яде с мене и Кейси. Винаги казва, че не е гладен. Но сега със сигурност е гладен. Държи се така, сякаш умира от глад.
Тя гледаше откъм антрето как доктор Брюър граби шепа след шепа от плика и усамотено лапа яденето. След малко той смачка плика и го хвърли в кофата за боклук под мивката. После избърса ръце отстрани на лабораторната си престилка.
Маргарет бързо отстъпи назад и на пръсти мина през антрето, за да се вмъкне в дневната. Затаи дъх, когато баща й влезе в антрето, прочиствайки гърлото си.
Вратата на мазето се затвори зад него. Тя чу, че той старателно я заключва.
Когато беше сигурна, че вече е слязъл надолу по стълбите, Маргарет влезе нетърпеливо в кухнята. Трябваше да разбере какво ядеше баща й така настървено, толкова лакомо.
Отвори вратичката под мивката, бръкна в кофата за боклук и извади смачкания плик.
Когато очите й пробягаха по надписа, Маргарет силно ахна.
Баща й, както тя видя, беше ял храна за растения.
8
