Когато от сянката на дърветата изплуваха двете фигури, Катрин се нахвърли върху Джими:
— А ти да се държиш по-далеч от нея, чу ли? По-далеч, защото иначе ще си изпатиш!
Цялата смелост на Джими се стопи. Той се чувстваше като дете, отпратено за наказание вкъщи. Мразеше се заради своя страх, но не можеше да го надвие.
Катрин поведе Елис в залата.
— Нали баща ти поръча да се държиш по-далеч от Джими Монро, а! — нахвърли се Катрин върху дъщеря си. Тя беше уплашена.
— Той ли беше?
— Разбира се, че той. Какво правехте там в двора?
— Целувахме се — отговори уплашено Елис. Катрин замръзна.
— Господи — промълви тя, — какво да правя?
— Лошо ли е това, мамо? Катрин поклати глава.
— Не, не! Разбира се, че не е лошо! — почти извика тя. — Но да не си посмяла да кажеш на баща си. Дори и да те пита, мълчи си. О, той ще полудее! Сега сядай до мен и да не си мръднала цяла вечер. И да не си погледнала този Джими Монро, разбра ли? Може пък баща ти нищо да не разбере. О, Господи! Надявам се, че нищо няма да научи.
В понеделник, когато слезе от вечерния влак в Сълинъс, Акулата Уикс се качи в автобуса и слезе на кръстопътя. Оттук пътят водеше право в Райските пасбища. Акулата стисна здраво стария си куфар и тръгна. Оставаха му само четири мили до вкъщи.
Нощта беше ясна, прохладна и звездна. От хълмовете се носеха тайнствени звуци, които го зовяха към дома. Те извикваха в него мечти и той вървеше, без да обръща внимание на пътя.
Акулата остана доволен от погребението. Имаше много красиви цветя. Плачът на жените и тържествената стъпка на мъжете, които изнесоха ковчега, предизвикаха в него тиха, непозната, дори приятна печал. Мъдрият църковен обред, който никой не разбираше и не слушаше, като упокой вля в душата и тялото му сладки тайнствени сокове. За него вратата на църквата се беше отворила за един час, след което се затвори. От краткото общуване с бога той отнесе силния, навяващ дрямка аромат на цветя и миризмата на благоухания. Беше се докоснал за миг до вечността.
Акулата не познаваше добре леля Нели, но погребението много му хареса. Роднините му се отнесоха с него с уважение и почит — явно по някакъв начин бяха подразбрали и подочули за богатството му. И сега, връщайки се у дома, той си спомняше за това и чувството на задоволство като че ли съкращаваше пътя му. Той бързо стигна до Райските пасбища и надникна в Универсалния магазин. Беше сигурен, че там ще намери някой, който да му разкаже за всички събития, станали в долината в негово отсъствие.
Алън, собственикът на магазина, знаеше всичко. При това той умееше да събуди интерес и с най- мъничката новина, като се преструваше, че не желае да говори повече за нея. И най-дребната клюка, разказана от стария Алън, предизвикваше необходимото вълнение в слушателя.
Акулата влезе в магазина. Старият Алън седеше на един стол с подвижна облегалка, а в очите му пламтеше любопитство.
— Чух, че си заминал — започна той с глас, който предразполагаше към необходимото доверие.
— Да, бях в Оуклънд — отговори Акулата. — Трябваше да отида на погребение. В същото време мислех да уредя и някои лични дела.
— Изкара ли нещо?
— Не знам какво да ти кажа… Интересувах се от една компания.
— Купи ли акции?
— Да, малко.
Двамата помълчаха.
— Нещо да е станало, докато ме нямаше? — попита Акулата.
Алън се опита да се престори, че не желае да говори по този въпрос. По лицето му се изписа почти естествено отвращение към неизвестната за Акулата клюка.
— Имаше танци в училището — най-накрая отстъпи той.
— Да, знаех.
Алън като че ли още повече се смути. Да каже ли на Акулата това, което знаеше, или да премълчи. Уикс с интерес наблюдаваше Алън. Той и по-рано беше виждал подобни сцени.
— Е, какво? — подкани го той.
— Чух, че скоро ще има сватба — промълви Алън.
— Ха! Че кой?
— Един от нашите.
— Кой по-точно? — попита отново Акулата. Алън се позабави с отговора.
— Ти — най-накрая каза той.
— Аз? — усмихна се Акулата.
— Елис.
Акулата се втренчи в стареца. После застрашително пристъпи към него.
— За какво ми говориш?
Алън разбра, че е сгрешил и целия се сви от страх.
— Какво сте намислили, мистър Уикс?
— Разкажи ми всичко! — изгърмя Акулата. Той хвана здраво раменете на Алън и го разтърси силно.
— Просто… имаше танци.
— Елис беше ли там?
— Да.
— Какво прави тя там?
— Не зная. Мисля, нищо.
Акулата грубо дръпна стареца от стола. Краката на възрастния човек трепереха.
— Говори! — настоя Акулата. Старецът измънка:
— Елис само излезе в градината с Джими Монро.
Акулата улови Алън за раменете и отново го разтърси.
— Говори де, какво са правили там?
— Не зная, мистър Уикс.
— Говори!
— Е, мис Бърк… мис Бърк каза, че са се целували.
Акулата метна Алън като чувал и седна. Тази новина го потресе. В главата му така и не можеше да се побере мисълта за безчестието на дъщеря му. Той не вярваше, че срещата навън е свършила само с целувка.
Акулата обърна глава и погледът му безпомощно запълзя по стените — очите му се спряха на пушката, изложена на витрината.
— Да не си посмял! — извика Алън. — Тази пушка не е твоя!
Акулата дори не беше забелязал оръжието, но сега, когато Алън спомена за него, той подскочи, отвори витрината и извади тежката пушка. Акулата откъсна цената, пъхна пачка патрони в джоба си и без да погледне собственика на магазина изхвръкна навън в тъмнината. Още не бяха заглъхнали стъпките му, когато старият Алън се спусна към телефона.
Акулата Уикс крачеше бързо към дома на Монро. Мислите в главата му се носеха хаотично. И макар да не вървя много, той вече беше твърдо убеден, че няма да убие Джими Монро. Акулата не би стигнал сам до тази мисъл, ако не му беше помогнал Алън. Тогава той не мислеше, а сега се мъчеше да си представи какво ще прави, когато стигне до къщата на Джими. Може би все пак трябваше да го застреля?
Акулата чу шум от бързо приближаваща се кола и се мушна в храстите. След малко приближи къщата на Монро, но вече не чувстваше никаква омраза към Джими. Душата му опустя от мисълта, че дъщеря му Елис е изгубила девствеността си. За него тя вече беше мъртва. По друг начин не можеше да мисли за нея.
Акулата видя, че в къщата на Монро свети. Вече знаеше, че няма да може да застреля Джими. Дори и да му се подиграваха. В душата си той не бе убиец. Затова реши само да надникне, а след това да се прибере у дома. Може би щяха да му се присмеят? Но какво от това? Акулата не можеше да убива.
