Когато Мът изквича, майката на Джоди извика от къщата:
— Джоди! Стига си мъчил кучето, намери си някаква работа.
Джоди се почувствува негодник и затова замери Мът с камък После взе от тераската прашката си и се запъти към храсталаците за да се опита да убие някоя птичка. Биваше я прашката, беше купешки ластици, но макар че доста често бе стрелял с нея по птици, никога нищо не бе улучил. Той мина през зеленчуковата градина, като риташе с босите си палци в праха.
По пътя намери идеален камък за прашка, кръгъл, леко сплескан и достатъчно тежък, за да лети добре. Нагласи го в кожичката на оръжието си и продължи към храсталаците. Очите му се присви ха, устата мърдаше от напрежение; за пръв път през този следобед, Джоди имаше някаква цел. В сянката на храсталаците малките птички бяха много заети, ровеха из окапалите листа, подхвръкваха неспокойно на няколко крачки и отново започваха да ровят. Джоди, обтегна ластиците на прашката и предпазливо започна да се приближава. Един малък дрозд престана да рови, погледна го и се сви готов да литне. Джоди се примъкна по-наблизо, като придвижваше бавно крак след крак. Когато стигна на двадесет фута8, вдигна внимателно прашката и се прицели. Камъкът изфуча; дроздът хвръкна и се натъкна право на него. И малката птичка падна със строшена глава на земята. Джоди изтича и я вдигна.
— Ха така, улучих те — каза той.
Мъртва, птичката изглеждаше много по-малка. Джоди усети някаква едва доловима подла болка в стомаха, затова извади джобното си ножче и отряза главата на птичката. После я изтърбуши и отряза крилата й; накрая захвърли всички парчета в храсталака. Не го беше грижа нито за птичката, нито за живота й, но знаеше какво щяха да кажат възрастните, ако го бяха видели да я убива; беше го срам от онова, което навярно биха помислили за него. Реши да забрави тази случка колкото може по-бързо и никога да не я споменава.
По това време на годината хълмовете бяха засушени и дивата трева беше като злато, но там, където чучурът на извора пълнеше тумбестото корито и където коритото преливаше, имаше ивица прекрасна зелена трева, висока, ароматна и влажна. Джоди пи от обраслото с мъх корито и изми със студената вода кръвта на птичката от ръцете си. След това легна по гръб в тревата и се загледа в кълбестите летни облаци. Като затвори едното си око и наруши перспективата, той ги смъкна надолу — би могъл да протегне ръка и да ги погали. Помогна на лекия вятър да ги тласка по небето; стори му се, че с негова помощ се движеха по- бързо. Той избута един тлъст бял облак чак до билото на планината и неумолимо го изтика оттатък, докато го загуби от погледа си. Джоди се зачуди какво ли виждаше облакът по това време. Седна, за да вижда по- добре големите планини, там където се струпваха на хоризонта, все по-тъмни, по-диви, и завършваха в насечено било, възправено високо на запад. Странни, тайнствени планини; спомни си малкото, което знаеше за тях.
— Какво има от другата страна? — попита веднъж баща си.
— Предполагам, че има още планини. Защо?
— А зад тях?
— Пак планини. Защо?
— Пак планини без край ли?
— А, не. Накрая е океанът. Ами какво има в планините? Само пропасти, храсталаци и скали. Бил ли си някога там?
— Не.
— Ами някой друг бил ли е?
Все ще е бил някой, предполагам. Опасно е, защото има пропасти и какво ли не. Чел съм, че сред планините на окръга Монтери има повече неизследвани места, отколкото където и да е другаде в Съединените щати. — Баща му сякаш се гордееше, че е така.
— А накрая е океанът? …… Накрая е океанът.
— Ами — настоя момчето — помежду? Никой ли не знае какво има?
— О, предполагам, че някои хора знаят. Но там няма нищо! полезно. И водата е малко. Само скали, пропасти и трънаци. Защо?
— Добре би било да се отиде.
— За какво? Там няма нищо.
Джоди знаеше, че там имаше нещо, нещо наистина прекрасно, защото беше неизвестно, нещо потайно и мъгляво. В душата си чувствуваше, че е така.
— Знаеш ли какво има в големите планини? — попита той майка си.
Тя погледна него. а след това към зловещото било и каза:
— Само мечката ще броди, предполагам.
— Каква мечка?
— Онази, дето прехвърлила билото, за да види какво се намира оттатък.
Джоди разпита Били Бък, ратая в ранчото, дали в планините има загубени старинни градове, но Били мислеше като баща му.
— Малко вероятно е — каза Били. — Няма какво да се яде освен ако там живеят хора. които могат да ядат камъни.
Това бяха всички сведения, до които Джоди се добра, и планините му станаха скъпи и страшни. Често си мислеше за многото мили, където се редяха било след било, докато накрая се стига до морето. Когато сутрин върховете розовееха, те сякаш канеха при себе си; а когато вечер слънцето захождаше зад билото и планините ставаха виолетови като отчаянието, тогава Джоди се плашеше от тях; те бяха тогава толкова безлични и далечни, че самата им невъзмутимост представляваше заплаха.
Той обърна глава към източните планини, планини със стопанства из пазвите си и борове по билата. Там живееха хора и по склоновете им са се водили битки с мексиканци! Джоди върна за миг поглед към Големите планини и леко потръпна от контраста. Падината сред хълмовете на родното му ранчо под него беше слънчева и надеждна. Бялата къща блестеше, оборът беше кафяв и топъл. Червените крави по отсрещния хълм пасяха и бавно напредваха на север. Дори тъмният кипарис край спалната барака беше обикновен и надежден. Кокошките ровеха из праха по двора с бързи, валсиращи стъпки.
След това погледът на Джоди бе привлечен от някаква движеща се фигура. Един мъж преваляше бавно хълма по пътя от Салина и се отправяше към къщата. Джоди стана и също тръгна надолу към къщата, защото обичаше да гледа какво става, когато дойде някой. Момчето стигна до къщата, а мъжът едва бе преполовил пътя по хълма; беше тънък, със силно изпънати рамена. Джоди можа да познае, че е стар, само защото петите му удряха по земята с резки движения. Когато наближи, Джоди видя, че е облечен в сини дочени панталони и дреха от същата материя. Носеше груби обувки и стара стетсонова шапка с равна периферия. На рамото му беше преметната пълна, издута на буци торба. Скоро той се дотътри толкова близо, че можеше да се види лицето му. А то беше тъмно като сушено говеждо месо. Върху тъмната кожа над устата се открояваха синкавобели мустаци, а косата, която се подаваше при врата, беше също бяла. Свита и опъната по черепа, кожата очертаваше костите, а не мускулите, от което носът и брадичката изглеждаха заострени и крехки. Очите бяха големи, дълбоки и тъмни, със силно опънати клепачи. Ирисът и зеницата бяха еднакво черни, а останалата част на окото беше кафява. По лицето нямаше никакви бръчки. Старият човек носеше синя дочена дреха, закопчана догоре с медни копчета, както се закопчават всички мъже, които не носят риза. От ръкавите се подаваха силни костеливи китки с костеливи възлести длани, корави като клони на праскова. Ноктите бяха плоски, тъпи и лъскави.
Старецът се приближи към портата и когато се изправи пред Джоди, смъкна торбата от рамото си. Устните му трепнаха леко, а гласът му беше мек, безличен.
— Тука ли живееш?
Джоди се почувствува неудобно. Обърна се, погледна към къщата, обърна се обратно и погледна към обора, където бяха баща му и Били Бък.
— Да — каза той, когато и от двете посоки не дойде никаква помощ.
— Върнах се — каза старецът. — Аз съм Гитано и се върнах. Джоди не можеше да се нагърби с такава отговорност. Обърна се рязко и изтича в къщи за помощ, а мрежестата врата се блъсна зад гърба му. Майка му беше в кухнята, чистеше с фиба запушените дупки на гевгира и хапеше съсредоточено долната си устна.
