— Един старец — извика възбудено Джоди. — Един стар туземец, казва, че се е върнал.
Майка му остави гевгира и затъкна фибата зад полицата на умивалника.
— Сега пък какво има? — попита тя търпеливо.
— Навън е дошъл един старец. Хайде излез де.
Е, и какво иска? — Тя развърза престилката и оправи с пръсти косата си.
Не знам. Дойде пеша.
Майка му оправи роклята си и излезе, а Джоди я последва. Гино не бе мръднал.
— Какво има? — попита мисис Тифлин.
Гитано свали старата черна шапка и я задържа с две ръце пред себе си. Повтори:
— Аз съм Гитано и се върнах.
— Върнал си се? Къде си се върнал?
Цялото изпънато тяло на Гитано се наклони леко напред. Дясната му ръка обгърна хълмовете, ливадите по склоновете, планините и се улови пак за шапката.
— Върнах се в ранчото. Тука съм роден, баща ми също.
— Тука? — попита тя. — Та това място не е толкова старо.
— Не, ей там — каза той. като посочи към западното било. — Ей там. в една къща отвъд, вече я няма.
Накрая тя разбра.
— В старата глинена къща, дето е почти измита от дъжда, така ли?
— Да, сеньора. Когато построиха ранчото, престанаха да я варосват и дъждовете я размиха.
Майката на Джоди помълча и през главата й минаха странни, носталгични мисли, но тя бързо ги отпъди.
— И какво търсиш сега тук, Гитано?
— Ще остана тука — каза тихо той, — докато умра.
— Но ние нямаме нужда от нови хора.
— Не мога вече да работя тежка работа сеньора. Мога да издоя някоя крава, да нахраня кокошките, да насека малко дърва, не мога повече. Ще остана тука. — Той посочи торбата на земята. Това са нещата ми.
Тя се обърна към Джоди.
— Изтичай до обора и извикай баща си.
Той хукна и се завърна, последван от Карл Тифлин и Били. Старецът продължаваше да стои както по- рано, но вече отпочиваше. Цялото му тяло се бе отпуснало в дълбок покой.
— Какво има? — попита Карл Тифлин. — За какво се е развълнувал толкова Джоди?
Мисис Тифлин посочи стареца.
— Иска да остане тука. Иска да върши по малко работа и живее тука.
— Не можем да го вземем. Нямаме нужда от повече хора. Много е стар. Били върши всичко, от което имаме нужда.
Те разговаряха за него, сякаш той изобщо не съществуваше, И изведнъж се поколебаха, погледнаха към Гитано и се смутиха. Той се поизкашля.
— Много съм стар за работа. Връщам се, където съм се родил.
— Не си се родил тука — каза Карл остро.
— Не, в глинената къща зад хълма. Преди да дойдете, всичко беше в едно ранчо.
— В сринатата къща от глина ли?
— Да. И баща ми е роден там. Сега ще остана в ранчото.
— Казвам ти, че няма да останеш — каза Карл ядосано. — Не ми трябват старци. Ранчото не е голямо. Не мога да си позволя да храня някакъв старец и да му плащам сметките по лекари. Сигурно имаш роднини и приятели. Върви при тях. Да идваш при непознати хора е все едно да просиш.
— Роден съм тука — каза търпеливо и непоколебимо Гитано. Карл Тифлин не обичаше да бъде жесток, но чувствуваше, че му се налага.
— Можеш да ядеш с нас тази вечер — каза той. — Можеш да спиш в малката стаичка на старата спална барака. Ще ти дадем да закусиш утре сутринта, а след това ще трябва да си вървиш. Върви при приятелите си. Недей идва да умираш при непознати.
Гитано нахлупи черната си шапка и се наведе за торбата.
— Това са нещата ми — каза той. Карл се обърна.
— Хайде, Били, ще довършим работата в обора. Джоди, покажи му стаичката в спалната барака.
Двамата с Били се върнаха в обора. Мисис Тифлин влезе в къщата, като каза през рамо:
— Ще дам няколко одеяла.
Гитано погледна въпросително Джоди.
— Ще ви покажа къде е — каза Джоди.
В малката стаичка на бараката за спане имаше нар със сламеник, тенекиен фенер върху кафез от ябълки и един люлеещ се стол! без облегало. Гитано положи внимателно торбата си на земята и седна на нара. Джоди стоеше срамежливо сред стаята и не му се тръгваше. Накрая запита:
— От Големите планини ли идете? Гитано бавно поклати глава.
— Не, работех в долината Салинас. Следобедните мисли не даваха на Джоди да си тръгне.
— Ходили ли сте някога из Големите планини?
Старите тъмни очи се втренчиха и блясъкът им потъна навътре, към годините, които живееха в главата на Гитано.
— Ходил съм веднъж… когато бях малък. Ходих с баща си.
— Чак там, сред самите планини ли?
— Да.
— Какво имаше там? — извика Джоди. — Видяхте ли къщи или хора?
— Не.
— Е, а какво имаше?
Погледът на Гитано продължаваше да е съсредоточен. От напрежение между веждите му се появи лека бръчка.
— Какво видяхте там? — попита повторно Джоди.
— Не знам — каза Гитано. — Не помня.
— От възбуда Джоди бе загубил срамежливостта си.
— Нищо ли не си спомняте?
Устата на Гитано се отвори, за да произнесе някаква дума, и остана зинала, докато мозъкът му търсеше думата.
— Мисля, че беше спокойно… мисля, че беше много приятно. Погледът на Гитано като че беше открил нещо сред изминалите години, защото се смекчи и някаква лека усмивка се мярна и изчезна в очите му.
— Не сте ли ходили после пак из планините? — настоя Джоди.
— Не.
— Никога ли не поискахте да отидете отново?
Но сега вече лицето на Гитано придоби нетърпелив израз.
— Не — рече той с тон, който показа на Джоди, че вече не иска да говори за това. Момчето бе изпаднало в странно очарование. Не искаше да се отдели от Гитано. Срамежливостта му се възвърна.
— Бихте ли искали да дойдете до обора и да видите животните? — попита Джоди.
Гитано стана, сложи си шапката и се приготви да го последва.
Вечерта бе почти настъпила. Застанаха близо до коритото за вода, а конете слизаха от хълмовете на вечерен водопой. Гитано облегна големите си възлести ръце върху най-горната греда на оградата. Пет коня дойдоха и пиха, след това се повъртяха наоколо, откъсваха по някое стръкче от земята или търкаха хълбоци в излъсканите дървета на оградата. Отдавна вече бяха се напили, когато на билото на хълма се появи един стар кон и с мъка тръгна надолу. Зъбите му бяха дълги, пожълтели. Копитата — плоски и заострени като лопати, а ребрата и тазовите кости едва не пробиваха кожата му. Конят докуцука до коритото и пи, като смучеше шумно.
— Това е старият Истър — обясни Джоди. — Това е първият кон, който баща ми е имал. На тридесет
