години е. — Момчето погледна в старите очи на Гитано за някакъв отговор.
— За нищо не го бива вече — каза Гитано. Бащата на Джоди и Били Бък излязоха от хамбара и се приближиха. — Твърде стар е за работа — додаде Гитано. — Само яде и скоро ще умре.
Карл Тифлин долови последните думи. Ненавиждаше жестокостта си спрямо стария Гитано и затова отново стана жесток.
Срамота е да не се застреля Истър — каза той. — Бихме му спестили много болки и ревматизма. — Погледна тайно Гитано Да види дали не е схванал намека, но големите костеливи ръце не мръднаха и тъмните очи не се отвърнаха от коня. — Старите същества трябва да бъдат избавяни от нещастието си — продължи баЩата на Джоди. — Един изстрел, трясък, силна болка в главата може би — и всичко е свършено. По-добро е от схващането и болните зъби.
Били Бък се намеси.
— И те имат право на почивка, след като са работили цял живот. Може би им е приятно просто да се разхождат.
Карл се вгледа в мършавия кон.
— Сега не можете да си представите как изглеждаше Истър навремето — каза той тихо. — Висока шия, широки гърди, прекрасно тяло. Можеше да прескочи ограда от пет греди, без да се засилва. Когато бях на петнадесет години, с него спечелих едно надбягване. Винаги можех да му взема двеста долара. Не можете да си представите какъв хубавец беше. — Карл спря, защото ненавиждаше мекушавостта. — Но сега трябва да бъде застрелян — каза той.
— Има право на почивка — настоя Били Бък.
Смешна мисъл мина през ума на бащата на Джоди. Той се обърна към Гитано:
— Ако по хълма растеше шунка с яйца, щях да те пусна и тебе да пасеш — каза той. — Но не мога да си позволя да те паса в кухнята си.
Той продължаваше да се смее, когато тръгнаха с Били Бък към къщи.
— За всички ни щеше да е добре, ако по хълма растеше шунка с яйца.
Джоди знаеше, че баща му търси болното място на Гитано. с него често бе правил така. Баща му знаеше много добре къде точно някоя дума може да го нарани.
— Приказва си само — каза Джоди. — Няма намерение да застреля Истър. Обича го. Това е първият кон, който е имал.
Докато стояха там, слънцето потъна зад високите планини ранчото притихна. Откакто настъпи вечерта, Гитано като че ли о почувствува повече у дома си. Издаде някакъв странен остър звук; и протегна едната си ръка над оградата. Старият Истър дойде вдървено при него и Гитано разтърка изтънелия врат под гривата му.
— Харесва ли ви? — попита тихо Джоди.
— Да… само че за нищо не го бива. Край къщата зазвъня триъгълното желязо.
— Викат ни на вечеря — каза Джоди. — Хайде на вечеря. Когато тръгнаха към къщата, Джоди отново забеляза, че тялото на Гитано е изправено като на младеж. Само по резкостта на движенията му и по влаченето на петите можеше да се познае, че е стар.
Пуйките подхвръкваха тежко към най-долните клони на кипари са край бараката. Една тлъста, загладена котка прекоси пътя; устата си носеше толкова голям плъх, че опашката му се влачеше по земята. Пъдпъдъците по хълма все още тръбяха ясния сигнал за водопой.
Джоди и Гитано се приближиха към задния вход, а мисис Тифлин погледна към тях през замрежената врата.
— Хайде побързай, Джоди. Ела да вечеряш, Гитано…
Карл и Били Бък бяха започнали да ядат на дългата маса, покрита с мушама. Джоди седна на стола си, без да го помести, но Гитано остана прав, като държеше шапката си в ръка, докато Карл вдигна поглед и каза:
— Сядай, сядай. Би могъл да си напълниш стомаха, преди да продължиш.
Карл се страхуваше да не се отпусне и да позволи на стареца да остане; затова продължи да си напомня, че подобно нещо е невъзможно.
Гитано сложи шапката си на пода и скромно приседна. Не посегна към храната. Трябваше Карл да му подаде.
— Ето, нахрани се добре.
Гитано ядеше много бавно, режеше месото на парченца и правеше в чинията си топчета от картофеното пюре.
Създалото се положение продължаваше да безпокои Карл Тифлин.
— Нямаш ли роднини по тия места? — попита той. Гитано отговори с известна гордост:
— Зет ми е в Монтери. Имам и братовчеди там.
— Е, тогава можеш да отидеш при тях.
— Роден съм тук — каза Гитано с лек упрек.
Майката на Джоди влезе откъм кухнята с голяма купа пудинг9 от тапиока10.
Карл й подхвърли:
— Разправих ли ти какво му казах? Казах, че ако по хълма растеше шунка с яйца, бих го пуснал да пасе като стария Истър.
Гитано гледаше втренчено и невъзмутимо в чинията си.
— Много неприятно е, че не може да остане — каза мисис Тифлин.
— Хайде, недей започва — каза троснато Карл.
Когато свършиха вечерята, Карл, Били Бък и Джоди отидоха да поседят в гостната, а Гитано, без да промълви дума за сбогуване или благодарност, прекоси кухнята и излезе през задната врата. Джоди седеше и тайно наблюдаваше баща си. Знаеше колко зле се чувствува.
— Тези места са пълни със стари туземци — каза Карл на Били Бък.
— Прекрасни хора са — защити ги Били. — Могат да работят До много по-дълбока старост, отколкото белите. Навремето видях един на сто и пет години и все още можеше да язди кон. Не можеш намери някой бял на годините на Гитано да ти извърви пеша двадесет-тридесет мили.
— О, здрави са, вярно е — съгласи се Карл. — Да не би и ти да го подкрепяш? Слушай, Били — обясни той, — едва смогвам да опазя ранчото от лакомията на италианската банка и без да се хващам да храня още някого. Знаеш, че е така, Били.
— Знам, разбира се — каза Били. — Друго щеше да бъде, ако ти беше богат.
— Така е, пък и не е като да няма роднини, при които да отиде. Има зет и братовчеди в самия Монтери. Защо да се тревожа и за него?
Джоди стоеше кротко, слушаше и му се струваше, че чува благия глас на Гитано с неговото недопускащо възражение: „Но аз съм роден тук.“ Гитано беше загадъчен като планините. Те се разстилаха докъдето поглед стига, а зад последната, опряна в небето верига се простираше огромна непозната страна. И Гитано беше старец, докато човек не го погледнеше в мътните тъмни очи. Но зад тях се криеше нещо неизвестно. Гитано никога не говореше толкова, та да може да се разбере какво се крие в него, в дълбочината на погледа му. Джоди почувствува, че нещо неотразимо го влече към бараката за спане. Докато баща му продължаваше разговора, той се плъзна от стола й излезе тихо, незабелязано през вратата.
Нощта беше тъмна и далечните шумове долитаха съвсем ясно. От пътя зад хълма се чуваха хлопатарите на някакво стадо. Джоди мина опипом през тъмния двор. От прозореца на стаичката в спалната барака се процеждаше светлина. Понеже нощта беше тайнствена, той тихо се доближи до прозореца и надникна. Гитано седеше на люлеещия се стол с гръб към прозореца. Полюляваше дясната си ръка. Джоди бутна вратата и влезе. Гитано подскочи, хвана парче еленова кожа и се опита да покрие нещо в скута си, но кожата отхвръкна. Джоди застана слисан от предмета в ръката на Гитано — тънка, прекрасна рапира със златна дръжка и ефес. Острието приличаше на тънък лъч здрачна светлина. Ефесът беше надупчен и сложно гравиран.
— Какво е това? — попита Джоди.
Гитано само го погледна обидено, взе падналата еленова кожа и решително зави в нея красивото
