чуваше някакво куче да лае равнодушно край къщата.
Ненадейно Нели се дръпна назад и едва не се отскубна. Джоди чу остро, силно изцвилване откъм обора, шум от строшено дърво, а след това човешки викове. Нели се вдигна на задните си крака и изцвили. Джоди я задържа с повода, но тя се втурна към него с оголени зъби. Момчето я пусна и се махна от пътя й в храстите. Острото изцвилване отново се разнесе иззад дъбовете и Нели му отговори. Появи се жребецът; копитата му биеха по земята, той се втурна надолу по хълма, като влачеше зад себе си скъсания повод. Очите му горяха трескаво. Напрегнатите му ноздри бяха червени като пламък. Черната гладка козина лъщеше на слънчевата светлина. Жребецът се бе втурнал с такава сила, че не можа да спре, когато стигна до кобилата. Нели присви уши; когато мина край нея, тя се извърна и ритна към него. Жребецът зави и се изправи на задните си крака. Ритна кобилата с предното си копито, тя залитна от удара и неговите зъби захапаха шията й, от която прокапа кръв.
Настроението на Нели веднага се промени. Тя изведнъж стана кокетно женствена. Щипна с устни изпънатата му шия. Завъртя се и се отърка о него. Джоди стоеше полускрит в храсталака и наблюдаваше. Чу зад себе си стъпките на кон, но преди да успее да се обърне, една ръка го хвана за презрамките и го повдигна от земята. Джес Тейлър сложи момчето до себе си на коня.
— Можеше да те убие — каза той. — Понякога Съндог става злобен дявол. Скъса въжето и разби портата.
Джоди застана кротко, но след миг извика:
— Ще я нарани, ще я убие. Разкарай го! Джес се захили.
— Нищо няма да й стане. А пък ти най-добре слез и върви за малко в къщи. Може да случиш някое парче баница.
Но Джоди поклати глава.
— Тя е моя, и жребчето ще бъде мое. Аз ще си го отгледам. Джес кимна утвърдително.
— Да, не е лошо. Карл върши умни работи понякога.
След малко опасността премина. Джес свали Джоди от седлото а после хвана жребеца за скъсания повод. Препусна напред, а Джоди го последва, като водеше Нели.
Джоди си тръгна за къщи, едва след като откопча забодените с карфица пет долара и след като изяде две парчета баница. Нели го следваше кротко. Беше толкова кротка, че Джоди се качи на един пън и я язди през по-голямата част от пътя към дома.
Петте долара, с които баща му го бе подпомогнал, закрепостиха Джоди в края на пролетта и през цялото лято. Когато окосиха сеното, той води сеносъбирачката, а когато пристигна машината за балиране, пак той подкарваше въртящия се в кръг кон, който пресоваше балите. В допълнение Карл Тифлин го научи да дои и му повери една крава, така че денонощно му се възлагаха все нови задачи.
Дорестата кобила Нели скоро доби самодоволен вид. Когато се разхождаше сред пожълтяващите хълмове или вършеше някаква лека работа, бърните й бяха дръпнати във вечна, безсмислена усмивка. Движеше се бавно, спокойно и важно като царица. Когато я впрягаха с друг кон, Нели теглеше равномерно и невъзмутимо Джоди ходеше да я гледа всеки ден. Изучаваше я с критичен поглед, но не виждаше никакви промени.
Един следобед Били Бък облегна до стената на обора многозъбата вила за тор. Отпусна колана си, напъха ризата в панталона отново пристегна колана. Взе една от малките сламки, затъкнат в корделата на шапката му, и я сложи в ъгъла на устата си. Когато ратаят излезе от обора, Джоди, който помагаше на голямото сериозно куче Дъбълтри Мът да изрови един лалугер, се изправи.
— Хайде да отидем да хвърлим едно око на Нели — предложи Били.
Джоди веднага тръгна с него. Дъбълтри Мът се обърна и ги изгледа през рамо; след това започна ожесточено да рови, като ръмжеше, и леко, остро излайваше, за да покаже, че лалугерът всъщност е вече уловен. Когато отново обърна глава, погледна през рамо и видя, че нито Джоди, нито Били се интересуваха какво става, той изскочи неохотно от дупката и ги сподири нагоре по хълма.
Дивият овес зрееше. Класовете се навеждаха от тежестта на зърното, а тревата беше толкова суха, че шумолеше, когато Джоди и Били минаваха през нея. Насред пътя нагоре по хълма видяха Нели! и стоманеносивия кон Пит да пощипват класовете на дивия овес. Когато се приближиха, Нели ги погледна, присви уши и непокорно заклати глава. Били отиде до нея, сложи ръка под гривата й и започна да я гали по шията, докато ушите й щръкнаха отново и тя нежно го щипна по ризата.
— Мислиш ли, че наистина ще си има конче? — попита Джоди.
Били запретна с пръсти клепките на кобилата. Опипа долната й бърна и черните, вкоравели пъпки на вимето.
— Няма да се изненадам — каза той.
— Ама никак не се е променила. Вече три месеца стават. Били търкаше с юмрук плоското чело на кобилата, а тя пръхтеше от удоволствие.
— Казах ти, че ще ти омръзне да чакаш. Трябва да минат пет месеца, преди да се забележат първите признаци, а най-малко осем месеца ще минат, преди да роди кончето — горе-долу през януари.
Джоди дълбоко въздъхна.
— Доста дълго е, нали?
— А след това трябва да минат още около две години, преди да можеш да го яздиш.
— Дотогава ще бъда вече голям — извика отчаяно Джоди.
— Аха, ще бъдеш старец — каза Били.
— Какъв цвят, мислиш, че ще има кончето?
— Никога не може да се каже. Жребецът е черен, а майката — дореста. Кончето може да бъде черно, доресто, сиво или пък на петна. Не може да се каже. Понякога черна майка може да роди бяло конче.
— Надявам се, че ще бъде черно, и при това жребче.
— Ако е жребец, ще трябва да го кастрираме. Баща ти няма да позволи да имаш жребец.
— Може и да ми позволи. Бих могъл да го науча да не бъде зъл — каза Джоди.
Били облиза устни и сламката, която беше в ъгъла на устата му, сега се премести към средата.
— Никога не можеш да имаш доверие на жребец — каза той критично. — Повечето време се бият и създават неприятности. Понякога, когато са развеселени, не искат дори да работят. Карат кобилите да се чувствуват неудобно и съсипват с ритници другите коне. Баща ти няма да те остави да държиш жребец.
Нели се отдалечи бавно, като пощипваше съхнещата трева. Джоди орони зрънцата от едно тревно стъбло, хвърли ги във въздуха и всяко заострено с осил семенце полетя като малка стрела.
— Кажи ми как ще стане, Били? Същото ли е, както когато се отелва крава?
— Почти същото. Кобилите са малко по-чувствителни. Понякога човек трябва да бъде там, за да помогне на кобилата. А понякога, ако нещо не е в ред, трябва да… — той не се доизказа.
— Какво трябва, Били?
— Трябва кончето да се разкъса на парчета, за да се извади, иначе кобилата ще умре.
— Но този път няма да бъде така, нали, Били? — О, не. Нели е родила доста кончета.
— Може ли и аз да присъствувам. Били? Нали няма да забравиш да ме повикаш? Кончето е мое.
— Дадено, ще те повикам. Разбира се, че ще те повикам.
— Разправи ми как ще стане.
— Ти си виждал как раждат кравите. Почти същото е. Кобилата започва да пъшка и да се протяга; тогава, ако раждането е нормално, излизат главата и предните крака, а предните копита пробиват дупка, също както е с телетата. И кончето започва да диша. Добре е да има човек, защото, ако краката не са на място, може би няма да може да се пробие булото и тогава малкото може да се задуши.
Джоди плесна крака си със снопче трева.
— В такъв случай ще трябва да бъдем там, нали?
— О, ще бъдем, не се безпокой.
Свърнаха и заслизаха по хълма към обора. Джоди се измъчваше от нещо, което трябваше да каже въпреки нежеланието си.
— Били — започна той уплашено, — Били, нали няма да позволиш да стане нещо лошо с кончето?
А Били знаеше, че Джоди мисли за червеното пони Гебилън и за това, как то умря от задушаване. Били знаеше, че преди този случай той беше непогрешим, а сега можеше и да сгреши. Това го накара да се почувствува по-несигурен в себе си, отколкото бе досега.
