подобно нещо. Сега Били Бък беше горд и сигурен в себе си. Похвали се.
— Ще се погрижа да получиш добро конче. Ще гледам правилно да започнеш. И ако правиш каквото ти казвам, ще имаш най-добрия кон в окръга.
Това накара Джоди да се почувствува трогнат и горд; толкова горд, че като се връщаше в къщи, той подгъваше колена и поклащаше рамене, също както правеха ездачите. И прошепна:
— Ехей, ей ти, Черни демоне! По-спокойно, стъпвай по земята!
Зимата дойде изведнъж. Няколко кратки превалявания и след това силен непрекъснат дъжд. Хълмовете загубиха сламения си цвят и почерняха от водата, а зимните потоци шумно започнаха да се спускат из каньоните. Показаха се печурки и пърхутки, а срещу Коледа се подаде нова трева.
Но тази година Коледа не беше най-важният ден за Джоди. Един неизвестен още ден през януари бе станал оста, около която се въртяха месеците. Когато започнаха дъждовете, Джоди вкара Нели в една клетка на обора, хранеше я всяка сутрин с топла храна, четкаше я и я вчесваше.
Кобилата толкова много се поду, че Джоди се разтревожи.
— Ще се пръсне — каза той на Били.
Били сложи силната си квадратна ръка върху подутия корем на Нели.
— Пипни тука — каза той тихо. — Можеш да усетиш как мърда. Сигурно ще останеш изненадан, ако са кончета близнаци.
— Така ли мислиш? — извика Джоди. — Мислиш ли, че ще бъдат близнаци, а Били?
— Не, не мисля, но понякога и това става.
През първите две седмици на януари валеше непрекъснато. Когато не беше на училище, Джоди прекарваше по-голямата част от времето си в клетката с Нели. По двадесет пъти на ден слагаше ръка на корема й да усети как мърда кончето. Нели ставаше все по-нежна към момчето, все повече се сприятеляваше. Търкаше носа си в него. Когато Джоди влизаше в обора, тя тихичко изцвилваше.
Един ден и Карл Тифлин дойде в обора с Джоди. С възхищение огледа разчесаната дореста козина и попипа твърдата плът по ребрата и шията на кобилата.
— Добра работа си свършил — каза той на Джоди. Това беше най-голямата похвала, на която бе способен. Часове след това Джоди бе изпълнен с гордост.
Дойде петнадесети януари, а кончето не се роди. Дойде и двадесети; в стомаха на Джоди заседна бучка страх.
— Дали всичко е наред? — попита той Били.
— О, разбира се. И отново попита:
— Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред? Били погали кобилата по шията. Тя неспокойно поклати глава. Казах ти, че не винаги се раждат за едно и също време, Джоди Трябва просто да почакаш.
Когато дойде краят на месеца и Нели още не бе родила, Джоди обезумя. Тя беше толкова наедряла, че дишаше тежко, а ушите й бяха събрани и щръкнали, като че я болеше глава. Джоди започна да спи неспокойно, а сънищата му станаха объркани.
През нощта на втори февруари момчето се събуди с плач. Майка му извика:
— Джоди, сънуваш нещо. Събуди се и пак заспи!
Но Джоди беше обзет от ужас и отчаяние. Полежа тихо някое време, като чакаше да заспи отново майка му, след това навлече дрехите си и се измъкна навън с боси крака.
Нощта беше тъмна и мъглива. Ръмеше ситен като мъгла дъжд. Кипарисът и бараката изскочиха от мъглата и отново потънаха в нея. Вратата на обора изскърца, когато Джоди я отвори — нещо, което никога не се случваше с нея през деня. Той отиде до полицата и намери фенера и тенекиената кутия кибрит. Запали фитила и мина по дългата, покрита със слама пътека до клетката на Нели. Тя се беше изправила. Цялото й тяло се поклащаше. Джоди я извика:
— Ей, Нели, о-о-о-о, Нели. — Но тя не престана да се поклаща и не се обърна да го погледне. Когато момчето пристъпи в клетката и докосна шията й, тя потръпна под ръката му. Тогава откъм сеновала над клетката се разнесе гласът на Били Бък.
— Джоди, какво правиш там?
Джоди се отдръпна и извърна жален поглед нагоре, към гнездото в сеното, където лежеше Били.
— Мислиш ли, че нищо й няма?
— Нищо й няма, разбира се.
— Нали няма да позволиш да стане нещо лошо, Били, съвсем сигурно, нали?
Били изръмжа надолу към него:
— Казах ти, че ще те извикам и ще те извикам. А сега се връщай в кревата и престани да безпокоиш кобилата. Достатъчно работа си има и без ти да й висиш над главата.
Джоди се сви от уплаха, защото никога не бе чувал Били да говори с такъв тон.
— Реших само да дойда да погледна — каза той. — Събуди се.
Гласът на Били поомекна.
— Добре, върви да лягаш. Не искам да я безпокоиш. Казах че ще се погрижа да имаш добро конче. Хайде, върви сега!
Джоди бавно излезе от обора. Загаси фенера и го постави на полицата. Нощната тъмнина и ледената мъгла се блъснаха в и го обгърнаха. Искаше му се да вярва на всичко, което казва Били, както му вярваше, преди да умре понито. Мина малко време преди заслепените му от слабата светлина на фенера очи да да различат нещо. Влажната земя смрази босите му крака. Накацалите по кипариса пуйки изгъргориха леко от уплаха, а двете кучета изпълниха дълга си, втурнаха се с лай навън, защото мислеха, че под дървото се промъкват койоти.
Когато минаваше през кухнята, Джоди се препъна в един стол. Карл извика от спалнята:
— Кой е? Какво става там?
А мисис Тифлин каза сънливо:
— Какво става, Карл?
В следващия миг Карл излезе от спалнята със свещ в ръка и откри Джоди, преди той да успее да си легне.
— Какво правиш навън? Джоди срамежливо се извърна.
В душата на Карл за миг гневът, че са го събудили, се пребори с одобрението.
— Слушай — каза най-после той. — По тия места няма човек, който да разбира от кончета повече, отколкото Били. Остави на него тази работа.
От устата на Джоди се изтръгна:
— Но понито умря…
— Стига си го обвинявал за това — каза строго Карл. — Ако Били не може да спаси някой кон, значи, че конят изобщо не може да бъде спасен.
Мисис Тифлин извика:
— Накарай го да си обърше краката и да ляга, Карл. Утре цял ден ще му се спи.
На Джоди му се стори, че току-що бе затворил очи, когато го разтърсиха силно за рамото. До него стоеше Били Бък с фенер.
— Ставай! — каза той. — Побързай! — Били се обърна и излезе тичешком от стаята.
Мисис Тифлин извика:
— Какво става? Ти ли си, Били?
— Да, госпожа.
— Дойде ли й времето на Нели?
— Да, госпожа.
— Добре тогава, ще стана и ще стопля малко вода, в случай, че ти дотрябва.
Джоди толкова бързо навлече дрехите си, че излезе от задната врата, преди люлеещият се фенер на Били да бе изминал половината път до обора. По билото на планината се виждаше блясъкът на зората, но в долината на ранчото още не бе проникнала светлина. Джоди изтича като обезумял след фенера и догони Били точно когато той стигна до обора. Били закачи фенера на един гвоздей до клетката и свали синята си дочена дреха. Джоди видя, че под нея имаше само риза без ръкави.
Нели стоеше изправена, неподвижна, вдървена. Цялото й тяло се сви от болка. Спазмата премина. След няколко мига отново започна и пак премина. Били нервно измърмори:
