— Нищо не мога да кажа — грубо подметна той. — Всичко може да се случи и вината няма да бъде моя. Не съм всемогъщ. Стана му неприятно заради загубения престиж и затова каза злобно: — Ще направя всичко, каквото зная, но нищо не обещавам. Нели е добра кобила. Добри кончета е раждала по-рано. И тоя път би трябвало да бъде така.
Той се отдалечи от Джоди и влезе в стаичката до обора, където стояха седлата; чувствата му бяха наранени.
Джоди често пътешествуваше до окрайнината на храсталаците зад къщата. От една ръждясала желязна тръба изтичаше тънка струйка изворна вода в старо зеленясало корито. Там, където вода та преливаше и се попиваше от почвата, имаше ивица вечно зелена трева. Дори когато през лятото хълмовете изсъхваха и ставаха кафяви, малката ивица оставаше зелена. Водата тихичко бълбукаше в коритото през цялата година. Това място бе започнало да привлича неотразимо Джоди. Когато биваше наказан, хладната зелена трева и бълбукането на водата го успокояваха. Когато бе извършил нещо лошо, стипчивият вкус на лошотия го напускаше в покрайнината на храсталаците. Когато седеше в тревата и слушаше бълбукането на поточето, в съзнанието му се разрушаваха пречките издигнати от напрегнатия ден.
От друга страна, кипарисът край спалната барака му беше толкова противен, колкото му беше скъпо коритото с вода, защото всички прасета отиваха рано или късно при това дърво, за да бъдат заклани. Клането на прасетата го привличаше с писъците и кръвта, но в същото време караше сърцето му да бие толкова бързо, че чак го заболяваше. След като прасетата биваха изпарвани в големия железен котел, закрепен на тринога, и кожата им биваше ощавена и се бялваше, Джоди трябваше да отиде при коритото за вода и да поседи в тревата, докато сърцето му се успокои. Коритото за вода и кипарисът бяха съвсем противоположни неща и бяха неприятели.
Когато Били го напусна и си отиде ядосан, Джоди свърна към къщи. Докато вървеше, той мислеше за Нели и за малкото конче. След това изведнъж забеляза, че е под кипариса, точно под стръката, на която закачаха прасетата. Отмахна от челото косата си с цвят на слама и с бързи крачки продължи. Стори му се, че е лошо предзнаменование да мисли за кончето си точно на мястото за колене, особено след всичко, което Били му бе разправил. За да предотврати лошите последствия, той бързо мина край къщата, през двора с кокошките, през зеленчуковата градина и стигна до окрайнината на храсталаците.
Джоди седна в зелената трева. В ушите му звънтеше бълбукането на водата. Загледа се над стопанските постройки в насрещните заоблени хълмове, пожълтели и щедро надарени със зърно. Видя Нели да пасе по склона. Както винаги, мястото, където течеше водата, заличи времето и разстоянието. Джоди си представи едно черно дългокрако конче да се тика в хълбоците на Нели, да търси мляко. А след това видя себе си — ето го — обучава едно по-голямо конче на повод. Само за няколко мига кончето пораства, става прекрасно животно с широки гърди, висока, извита като на морско конче шия и опашка, която подскача и се дипли на вълни като черен пламък. Този кон е страшилище за всички, но не и за Джоди. В двора на училището момчетата молят Джоди да го пояздят и той с усмивка се съгласява. Но едва са се качили и Черния демон ги хвърля. Та това е името му — Черния демон! За миг бълбукането на водата, тревата и слънчевата светлина се върнаха, а после…
Ето понякога през нощта обитателите на ранчото, сгушени в своите легла, чуват навън тропот от копита.
— Това е Джоди, яхнал Демона. Пак е тръгнал да помага на шерифа — казват те.
А после… Златист прах изпълва въздуха над арената за родео14 в Салинас. Говорителят съобщава имената на състезателите по улавяне с ласо. Когато Джоди тръгва, яхнал черния си кон към старта, другите състезатели се прощават с първото място, защото е добре известно, че Джоди и Демон могат да хванат с ласо, да свалят на земята и да овържат някое младо говедо много по- бързо, отколкото биха могли да го сторят двама души. Джоди не е вече момче, а Демон не е кон. Двамата съставляват някакво величествено единство. А след това…
Президентът им пише и ги моли да помогнат да бъде заловен един бандит във Вашингтон.
Джоди се настани удобно в тревата. Малката струйка вода бълбукаше в зеленясалото корито.
Годината минаваше бавно. На няколко пъти Джоди с отчаяние смяташе кончето си за загубено. У Нели нямаше никаква промяна. Карл Тифлин все още я впрягаше в една лека количка, а тя дърпаше и сеносъбирачката, когато прибираха сеното в обора.
Мина и лятото, и топлата, светла есен. След това започнаха да се въртят над земята безумните утринни ветрове, застудя, а отровният бръшлян почервеня. В една септемврийска утрин, след като Джоди закуси, майка му го повика в кухнята. Тя наливаше вряла вода в кофа със сухи трици и ги бъркаше, докато най- сетне станаха на каша, от която се вдигаше пара.
— Какво, мамо? — попита Джоди.
— Гледай как го правя. От днес нататък ще трябва да го правиш през ден.
— Но какво е това?
— Топла ярма за Нели. Ще й бъде от полза. Джоди потърка челото си с юмрук.
— Тя добре ли е? — попита той плахо.
Мисис Тифлин остави чайника и разбърка ярмата с дървена бъркалка.
— Добре е, разбира се, само че отсега нататък ще трябва повече да се грижиш за нея. Ето, занеси й тая закуска.
Джоди взе кофата и се втурна надолу край бараката и обора, а тежката кофа го удряше по колената. Намери Нели да си играе с водата в коритото за водопой; правеше вълни и така отмяташе глава, че разплискваше вода по земята.
Джоди се прекатери през оградата и сложи кофата с димящата ярма до кобилата. След това се отдръпна, за да я огледа. И видя, че е променена. Коремът й беше надут. Когато се движеше, краката й едва допираха земята. Тя зарови нос в кофата и излапа горещата яРма. Щом свърши, тя си поигра, като буташе с нос кофата по земята, а после пристъпи кротко към Джоди и потърка глава о него.
Били Бък излезе от стаята, където държаха седлата, и се приближи.
— Бързо върви, щом тръгне веднъж, нали? — Изведнъж ли стана така?
— О, не, просто за известно време не си се вглеждал в нея. — Той обърна главата на кобилата към Джоди. — Много кротка ще бъде. Погледни колко са кротки очите й! Някои кобили стават зли, но когато са кротки, са много добри.
Нели пъхна глава под ръката на Били и потърка шията си между ръката и тялото му.
— Сега ще трябва да бъдеш много мил към нея — каза Били.
— Колко още ще трае? — попита Джоди със затаен дъх. Мъжът преброи пипнешком на пръсти.
— Около три месеца — каза той гласно. — Не може да се определи точно. Понякога е точно единадесет месеца, но може да стане и две седмици по-рано или месец по-късно, без някой да пострада.
Джоди гледаше втренчено в земята.
— Били — започна той нервно, — Били, ще ме повикаш, когато се ражда, нали? Ще ме пуснеш и аз да стоя там, нали.
Били захапа със зъби крайчеца на ухото на Нели.
— Карл разправя, че иска да почнеш от самото начало. Това е единственият начин да се научиш. Никой нищо не може да ти каже. Също както моят старец постъпи с одеялото под седлото. Беше държавен доставчик на продукти, когато бях колкото тебе, и аз му помагах по малко. Един ден оставих гънка на одеялото под седлото и кожата на коня се протърка. Моят старец никак не ми се кара. Но на следващата сутрин ме оседла с двадесет килограмово седло. Трябваше да водя коня и да нося седлото на гръб в най- големия пек през цялата проклета планина. Едва не ме уби, но никога вече не оставях гънки по одеялото. Не можех. Оттогава през целия си живот, винаги когато слагам одеяло, усещам седлото на гърба си.
Джоди протегна ръка и хвана гривата на Нели.
— Ще ми казваш всичко как се прави, нали? Сигурно знаеш всичко за конете, а?
Били се засмя.
— Та аз сам наполовина съм кон — каза той. — Майка ми умряла, когато съм се родил, и понеже баща ми бил държавен доставчик в планините и повечето време наоколо ни не е имало крави, той ми е давал най-вече конско мляко. — Били продължи сериозно: — И конете усещат тая работа. Нали и ти знаеш, Нели?
Кобилата обърна глава и за миг го погледна право в очите, а всъщност конете почти никога не вършат
