хълма и се спусна в долинката на ранчото. Изтича край обора, край разтурената копа сено, край бараката и кипариса. Втурна се през предната мрежеста врата в къщи и извика:
— Мамо, мамо, дошъл е каталог.
Мисис Тифлин беше в кухнята и сипваше с лъжица пресечено мляко в една памучна цедилка. Тя заряза работата и изплакна ръце на чешмата.
— Ела в кухнята, Джоди. Тука съм.
Той се втурна в кухнята и шумно хвърли кутията си на умивалника.
— Ето го. Може ли да го отворя, мамо?
Мисис Тифлин взе отново лъжицата и пак се захвана с изварата.
— Да не го загубиш, Джоди. Баща ти ще иска да го види. — Тя обра докрай млякото с лъжицата и го изсипа в цедилката. — О, Джоди, баща ти искаше да те види, преди да почнеш работа. — Тя отпъди една муха, която летеше над цедилката за извара.
Джоди затвори разтревожено каталога.
— Какво, мамо?
— Защо никога не си отваряш ушите? Казах, че баща ти иска да те види.
Момчето постави внимателно каталога на полицата до умивалника.
— Ти дали… да не съм направил нещо?
— Все си гузен. Какво си направил? — засмя се мисис Тифлин.
— Нищо, мамо — каза неуверено Джоди. Но не можеше добре да си спомни, пък и никой не знаеше предварително какво може да се сметне за престъпление.
Майка му закачи пълната цедилка на един гвоздей, откъдето тя можеше да се оцежда в умивалника.
— Каза само, че иска да те види, когато се върнеш в къщи. Някъде към обора е.
Джоди се обърна и излезе от задната врата. Когато чу майка си да отваря кутията и да се задъхва от гняв, той си спомни поразително ясно съдържанието й и затича към обора, като съзнателно не се вслушваше в гневния глас, който го викаше откъм къщата.
Карл Тифлин и Били Бък, ратаят, се бяха облегнали върху оградата на долното пасище. И двамата мъже бяха стъпили с единия крак на най-ниската греда и се облягаха с лакти на най-горната. Бавно и безцелно разговаряха. В пасището половин дузина коне пощипваха със задоволство сладката трева. Кобилата Нели бе опряла гръб на портата и чешеше задницата си в здравия кол.
Джоди неспокойно се примъкна по-наблизо. Влачеше крака, да създаде впечатление на невинност и безгрижие. Когато стигна до двамата мъже, и той сложи крак на най-долната греда от оградата, облегна лакти на втората и също като тях се загледа към пасището. Двамата мъже го погледнаха.
— Исках да те видя — каза Карл със строгия тон, определен само за деца и животни.
— Да, сър — каза виновно Джоди.
— Били ми каза, че си се грижил добре за понито, преди да умре.
Във въздуха не миришеше на наказание. Джоди стана по-смел.
— Да, сър, грижех се.
— Били ми каза, че се отнасяш добре и търпеливо с конете. Джоди изпита внезапно, топло чувство на приятелство към ратая.
— Много добре беше обучил понито — вмъкна Били. След това Карл Тифлин стигна постепенно до най- същественото.
— Би ли работил, за да получиш друг кон? Джоди потръпна.
— Да, сър.
— Добре, слушай тогава. Били казва, че за да станеш добър познавач на коне, най-добре ще е да отгледаш едно жребче.
— Няма друг начин — прекъсна го Били.
— Слушай сега, Джоди — продължи Карл. — Джес Тейлър от планинското ранчо има един красив жребец, но тая работа ще струва пет долара. Ще дам парите, само че ще трябва да ги отработиш през лятото. Ще го сториш ли?
Джоди почувствува, че сърцето му се свива.
— Да, сър — каза тихичко той.
— И няма да се оплакваш? Няма да забравяш, когато ти кажат да свършиш нещо?
— Няма, сър.
— Добре тогава. Утре сутрин закарваш Нели в планинското ранчо да я заплодиш. Ще трябва и да се грижиш за нея, докато роди жребчето.
— Ще се грижа, сър.
— А сега се залавяй с кокошките и дървата.
Джоди се измъкна. Когато минаваше зад Били Бък, едва не протегна ръка да докосне краката в дочените панталони. Рамената му се поклащаха леко от възмъжаване и важност.
Залови се за работа с безпримерна вглъбеност. Тази вечер не изсипа накуп храната на кокошките, та да се боричкат и качват една връз друга, докато стигнат до нея. Не, разпръсна зърната толкова надалеч, че кокошките дори не успяха да намерят някои от тях. А в къщи, след като изслуша негодуванието на майка си по адрес на момчетата, които пълнят кутиите си с лепкави, почти задушили се влечуги и бръмбари, Джоди обеща никога вече да не прави така. И наистина той чувствуваше, че всички подобни глупости са вече минало. Беше твърде голям, за да слага бодливи гущери в кутията си. Донесе толкова много дърва и издигна такава купчина, че когато минаваше край нея, майка му се боеше да не предизвика лавина от дъбови цепеници. След като привърши и събра яйцата, останали неоткрити в течение на седмици, Джоди мина край кипариса, край бараката и пое към пасището. Една брадавична жаба, която го изгледа изпод коритото за водопой, не можа никак да го развълнува.
Карл Тифлин и Били Бък не се виждаха, но по металическия звън от другата страна на обора Джоди разбра, че Били Бък започва да дои някоя крава.
Другите коне пасяха към горния край на пасището, но Нели продължаваше нервно да се търка о стълба на портата. Джоди се приближи бавно, като й говореше:
— Е-ее, момиченце, еее, Нели.
Ушите на кобилата се дръпнаха капризно назад, а бърните оголиха жълтите й зъби. Тя завъртя глава; погледът й беше мътен, налудничав. Джоди се покачи на оградата, яхна я и бащински се загледа в кобилата.
Докато седеше там, нощта наближи. Наоколо прехвъркваха с резки завои прилепи и козодои. Били Бък отиваше към къщата с пълна кофа мляко; видя Джоди и се спря.
— Дълго ще чакаш — каза той кротко. — Страшно ще ти омръзне да чакаш.
— Няма, Били. Колко ще продължи?
— Близо година.
— Няма да ми омръзне.
Триъгълното желязо край къщата рязко зазвъня. Джоди слезе от оградата и тръгна с Били Бък на вечеря. Дори протегна ръка и хвана кофата с мляко, за да помогне при носенето.
На следващата сутрин след закуска Карл Тифлин загъна една петдоларова банкнота в парче вестник и забоде с игла пакетчето в джоба на нагръдника на Джоди. Били Бък сложи оглавник на кобилата Нели и я изведе от пасището.
— Внимавай — предупреди той. — Дръж повода изкъсо да не те ухапе. Съвсем е подлудяла.
Джоди взе ремъка и тръгна нагоре по хълма към планинското ранчо, а зад него Нели се въртеше и дърпаше. По пасищата край пътя класовете на дивия овес едва се подаваха от обвивките си.
Топлото утринно слънце така приятно приличаше гърба на Джоди, че го принуждаваше въпреки възмъжаването да подскача от време на време с изпънати крака. Лъскавите черни дроздове с червени еполети тракаха по оградите своите резки сигнали. Песните на чучулигите напомняха шуртяща вода, а дивите гълъби, скрити сред новопокаралите листа на дъбовите дървета, изплакваха някаква потисната скръб. Из ливадите се приличаха зайци и само ушите им се подаваха над тревата.
След едночасово стръмно изкачване Джоди свърна в един тесен път, който водеше по още по-стръмен хълм до планинското ранчо. Момчето виждаше вече червения покрив на обора да се подава над дъбовете и
