Джон Стайнбек
Бисерът
„В града разказват историята на големия бисер — как бил намерен и как бил отново изгубен. Разказват за рибаря Кино, за жена му Хуана и за детето им Койотито. Тъй като тази история се е разказвала много често, тя се е вкоренила в съзнанието на всеки човек. И както във всяка история, разказвана много пъти, която живее в сърцата на хората, в нея има само хубаво и лошо, само добро и зло, само черно и бяло и никакви полутонове.
Ако тази история е притча, може би всеки ще я разбере по своему и всеки ще види в нея собствения си живот. Но каквото и да представлява тя, в града разказват, че…“
I
Кино се събуди в предутринния мрак. Звездите още светеха и денят прозираше като бледа ивица светлина над източния хоризонт. Петлите вече пееха и свинете, станали в зори, бяха започнали неспирното си ровене из клонака и треските с надеждата, че някъде ще намерят нещо за ядене, което преди не са забелязали. Край колибата от клони, в гъсталака от дюни1, чуруликаше и пърхаше с крилца ято малки птички.
Кино отвори очи и погледна първо белеещия се квадрат — входа на колибата, после вързаното за тавана сандъче, в което спеше Койотито. Накрая той изви глава към Хуана — жена си, която лежеше на рогозката до него, завила със син шал носа, гърдите и кръста си. И Хуана бе отворила очи. Кино не помнеше някой път да се е събудил и да не е срещнал погледа на Хуана. Тъмните й очи проблясваха като малки звездички. Тя го гледаше и това се случваше винаги когато той се събуди.
Кино чу лекия плисък на утринните вълни по брега. Техният щум бе много приятен — Кино отново затвори очи, за да слуша по-добре звучащата в ушите му музика. Може би така правеше само той, а може би и всички хора от неговото племе. Преди много години хората от неговото племе са били големи съчинители на песни и всичко, каквото виждали, мислели и вършели, се претворявало в песен. Това било много отдавна. Но песните се бяха запазили и досега. Кино ги знаеше до една, а нови песни нямаше. Това обаче не пречеше на всеки да си има своя собствена песен. Ето и сега в главата на Кино звучеше песен — ясна и тиха, и ако той я изпееше някому, би я нарекъл Песен на семейството.
Носа си Кино бе завил с края на одеялото, за да не диша влажния въздух. Очите му се устремиха към мястото до него, откъдето идваше лекият звук. Беше Хуана, която ставаше почти безшумно. Крачейки с мускулестите си боси крака, тя се приближи до сандъчето, в което спеше Койотито, наведе се и каза нещо нежно. Койотито погледна нагоре за миг, затвори очи и отново заспа.
Хуана отиде до издълбаното в земята огнище, отрина един въглен, почна да го разпалва, да чупи на ситно клонки и да ги слага в огнището.
Кино също стана и загърна с одеялото главата, носа и раменете си. Пъхна крака в сандалите и излезе да гледа изгрева на слънцето.
Той приклекна до вратата и зави с краищата на одеялото коленете си. Видя как високо в небето над Залива като ярки петна блеснаха малки облачета. При Кино дойде козата; тя го подуши и втренчи в него студените си жълти очи. Зад гърба му Хуана разпали въглена, лумна огън и огнени копия заизскачаха през цепнатината на колибата. Светлина като трептящ квадрат легна пред входа й. Една закъсняла нощна пеперуда се стрелна вътре, към огъня. Песента на семейството зазвуча зад Кино. Неин ритъм бе ритъмът на хромела2, на който Хуана мелеше царевица за сутрешните питки.
Сега вече бързо се развиделяваше: бледа светлина, руменина, сияние и накрая ослепителен пожар — слънцето заплува над Залива. Кино погледна надолу, за да предпази очите си от силния блясък. Той чу как Хуана разплесква питките и усети приятната им миризма в съда за печене. По земята пълзяха припряно мравки — големи, черни, с лъскави телца и малки, сивопепеляви, пъргави. С величието на бог Кино гледаше как една сивопепелява мравка отчаяно се мъчеше да се измъкне от капана, който й бе изровил в пясъка един мравояд. Мършавото страхливо куче се приближи до Кино и когато той го повика ласкаво, то се сви на кълбо до него, грижливо намести опашка над лапите си и леко положи глава върХУ козината. Кучето беше черно, със златистожълти петна над очите като вежди. Утрото беше най-обикновено и все пак никакво друго утро не можеше да се сравни с него.
Кино чу скърцане на въже — Хуана взе Койотито от вързаното за савана сандъче, уми детето и сгъна така шала си, че то да бъде до самите й гърди. Кино видя всичко това, без да поглежда. Хуана тихо запя една стара песен, която се състоеше само от три тона с безкрайна смяна на интервалите между тях. Тази песен бе също част от Песента на семейството. Нейна неотделима част. Понякога тя предизвикваше болка, която свиваше гърлото и сякаш говореше: „Ето сигурността, ето сърдечността, ето Всичко.“
Отвъд оградата от клони имаше други колиби и от тях също излизаше дим и долитаха звуците на приготвяната закуска, но това бяха други песни, свинете там бяха други и стопанките — други. Кино бе млад и силен и черните коси се спускаха по бронзовото му чело. Очите му бяха топли, пламенни и блестящи, а мустаците — редки и остри. Той смъкна одеялото от носа си, защото нездравият нощен въздух омекна и сега колибата се къпеше в златни слънчеви лъчи. Край оградата два петела, разперили криле, наежили шии, се гугушеха един срещу друг и се плашеха с лъжливи наскоци. Нима такива петли умеят да се бият? Та те не са бойни! Кино ги наблюдава една-две минути, а после погледна натам, където от Залива към хълмовете се мержелееше едва-едва в небето ято диви гълъби. Светът се бе пробудил и Кино стана и влезе в колибата си.
Когато той се появи на входа, Хуана се изправи — тя се бе, навела над пламтящото огнище. Жената отново сложи Койотино в сандъчето му, разреса черните си коси, сплете ги в две плитки, завърза краищата им с тънка зелена панделка. Кино приклекна до огнището, сви на руло една топла питка, натопи я в соса и я изяде. Пийна и малко пулк3 и това беше цялата му закуска. Обикновено той не закусваше с изключение на празничните дни и на един тържествен ден, в който изяде толкова много сладки, че едва не умря от преяждане. Когато Кино се нахрани, Хуана се върна до огъня и също закуси. Те си размениха две-три думи, но струва ли си да хабиш думи, щом говоренето всъщност е само навик. Кино доволно въздъхна и с това разговорът свърши.
Слънцето топлеше с лъчите си колибата, прониквайки на дълги ивици през цепнатините й. Една такава ивица падна върху сандъчето, в което лежеше Койотино, и върху въжетата, които го крепяха. Едно едва забележимо движение привлече към сандъчето погледите на Кино и Хуана. Бащата и майката замръзнаха на местата си. По въжето, с което бе вързано за тавана сандъчето на Койотино, бавно пълзеше надолу скорпион. Опашката с жилото му беше изпъната и той можеше всеки миг да го забие.
Дъхът щеше да се изтръгне със свистене от ноздрите на Кино, но той отвори уста, за да го спре. И в този момент уплахата напусна очите му, а вцепенението — тялото му. В главата на Кино зазвуча нова песен — песента на злото, мелодията на врага, на зложелателя на семейството: див, потаен, опасен напев, а заедно с тази песен, но по-тихо, като жаловит плач, се лееше Песента на семейството.
Скорпионът леко пълзеше надолу по въжето към сандъчето. Хуана едва чуто шепнеше древно заклинание и стиснала зъби, изрече по-ясно: „Света Богородице!“ Но Кино не стоеше неподвижен. Тялото му безшумно се плъзгаше напред — безшумно и плавно. Ръцете му бяха протегнати с дланите надолу, а очите — приковани в скорпиона. Койотито се смееше и протягаше ръчичка към животното. Скорпионът усети опасността, когато Кино беше вече съвсем близо. Той спря да се движи и опашката му с резки, кратки движения се вдигна над гърба и на нея блесна извитото като дъга жило.
Кино застана като вкаменен. Той чу как Хуана отново зашепна древното заклинание, чу и злия напев на врага. Не биваше да мърда, преди скорпионът да е мръднал, а животното усещаше надвисналата над него смърт. Ръката на бащата се протегна напред — много бавно, много плавно. Опашката с жилото подскочи нагоре. И в тази минута смеещият се Койотито разклати въжето и скорпионът падна. Ръката на бащата се стрелна, но не можа да хване скорпиона, той падна на рамото на детето, задържа се там и заби жилото си. В следващия миг Кино сграбчи скорпиона и ръмжейки, го сплеска в ръцете си. Хвърли пихтията на пода и я удари с юмрук, а Койотито запищя от болка. Кино удря и тъпка врага, докато той се превърна в жалки останки и мокро петно. Бе оголил зъби, очите му яростно пламтяха, а в ушите му гърмеше Песента на врага.
Но детето беше вече в ръцете на Хуана. Тя намери ухапаното място, започнало вече да почервенява.
