нея билярдът ще ми се види много скучен, но все пак ще отида.
Отидох.
2
На следващия ден, сряда, бях доста зает. Един производител на метални изделия от Йънгстън, Охайо, беше пристигнал в Ню Йорк да се опита да намери сина си, който бе прекъснал всички връзки с него. Той беше изпратил телеграма на Улф с молба за помощ и Сол Панцър, Фред Дъркин и Ори Кедър се заеха го да търсят. Поради това се налагаше да стоя на бюрото си до телефона, за да приемам доклади и да предавам инструкции.
Малко след четири следобед пристигна Пит Дросос и пожела да се срещне с Улф. Държанието му показваше, че макар аз също да съм правоспособен детектив и да няма нищо особено против мен, предпочита да работи с шефа. Обясних му, че Ниро Улф прекарва четири часа дневно — от девет до единайсет сутрин и от четири до шест следобед — в оранжерията на покрива при своите десет хиляди орхидеи, където командва Теодор Хорстман вместо мен, и през този интервал не приема никого. Пит посочи, че според него това е странен начин да си прекарваш времето, ако си частен детектив и аз не оспорих твърдението. Когато най-после го изпратих до площадката и затворих вратата след него, бях готов да призная, че може би регулаторът ми има нужда от смазване. Нямаше съмнение, че Пит ще се превърне в голям досадник. Сподавих импулса и не го поканих да си играят с Улф. Винаги щом се уловя, че съм си вкарал автогол, олеква ми, ако си пийна нещо, затова отидох в кухнята за чаша мляко. Като се върнах в офиса, телефонът звънеше — Ори Кедър се обаждаше да докладва.
На вечеря нито Улф, нито Фриц не показаха с нищо, че скорците са им обтегнали отношенията. Улф си сипа втора порция от основното ястие, което беше пирог със свинско и каза отчетливо:
— Напълно задоволително.
От неговите уста това беше щедра похвала. Фриц я прие по същия сдържан начин, кимна с достойнство и промърмори:
— Да, сър.
Така духовете се успокоиха и когато си изпихме кафето, Улф изпадна в толкова добро настроение, че ми предложи да му покажа великолепния удар на Мускони, за който му бях споменал, ако нямам нищо против да сляза в сутерена с него.
Но до това не се стигна. Като излизахме от трапезарията на вратата се позвъни и естествено предположих, че пак е Пит, но не беше той. Фигурата, която видях през шпионката, бе два пъти по-едра и далеч по-позната — сержант Пърли Стъбинс от отдел „Убийства“ — Западен Манхатън. Улф влезе в офиса, а аз отворих вратата.
— Побягнаха ей натам! — извиках аз и посочих с пръст.
— Стига глупости. Искам да говоря с Улф. И с теб.
— Ето ме. Казвай.
— И с Улф.
— Той храносмила пирог със свинско. Почакай. — Сложих веригата, така че да остане петсантиметрова пролука, отидох в офиса, казах на Улф, че Стъбинс си търси публика, изчаках търпеливо, докато свърши с гримасите си, получих инструкции да поканя посетителя, върнах се до вратата и го поканих.
През годините се е създала практика за настаняването на сержант Стъбинс в офиса. Когато придружава инспектор Креймър, естествено Креймър заема червеното кожено кресло близо до бюрото на Улф, а Пърли сяда на някой от жълтите столове, които са по-малки. Опитвал съм се, когато е сам, да го накарам да седне в червеното кресло, но досега не съм успял. Той винаги го отминава и си избира един от жълтите столове. Не защото чувства, че сержантът не трябва да сяда на мястото на инспектора — не и Пърли. Може би не му е приятно да е обърнат с лице към прозореца или просто не обича червени кресла. Някой ден трябва да го питам.
Този път той отпусна мускулите си, от които имаше предостатъчно, както обикновено на жълт стол, погледна Улф за секунда и после се обърна към мен:
— Вчера ми позвъни за една кола — тъмносив кадилак, модел петдесет и втора, с номер Кънектикът, УУ 9432. Защо?
Свих рамене.
— Казах ти. Имахме информация — непроверена, че е възможно колата или пък собственикът или шофьорът да са замесени в нещо. Помолих за рутинна проверка.
— Това вече ми е известно. Каква точно беше информацията и откъде си я получил?
Поклатих глава.
— Вчера ми зададе този въпрос и не ти отговорих. И сега няма да ти кажа. Нашият осведомител не иска да бъде безпокоен.
— Е, ще му се наложи. Кой е той и какво е казал?
— Няма да стане. — Махнах с ръка. — Много добре знаеш колко неприятен е този твой навик. Ако се е случило нещо, заради което според теб трябва да ти кажа кой е бил и какво е говорил, първо ти ми разкажи и нека да видим дали ще се съглася. Знаеш колко съм сговорчив.
— Да, как да не знам. — Пърли стисна зъби за секунда. — Следобед в шест и четирийсет, преди два часа, някаква кола спира на червен светофар на ъгъла на Трийсет и пета улица и Девето авеню. Към нея тръгва момче с парцал и започва да бърше прозореца. Свършва едната страна и тръгва към другата, но като минава пред колата, тя рязко потегля напред, прегазва го и бързо се отдалечава, като пресича авенюто и продължава нататък по Трийсет и пета улица. Момчето умира малко след като линейката го откарва в болницата. Шофьорът е мъж и е бил сам в колата. При такива неочаквани събития, хората обикновено не забелязват много неща, но двама души — една жена и едно момче — потвърждават, че номерът на колата е Кънектикът УУ 9432, а момчето казва, че е била тъмносива лимузина кадилак. Е?
— Как се казва момчето? Убитото момче?
— Какво общо има това?
— Не знам. Само питам.
— Казва се Дросос. Питър Дросос.
Преглътнах.
— Хубава работа! Какъв мръсник!
— Кой, момчето ли?
— Не. — Обърнах се към Улф: — Вие ли ще му кажете или аз? Улф беше затворил очи. Отвори ги, колкото да изрече „Ти!“, и пак ги затвори. Не мислех, че е нужно да обяснявам на Стъбинс за скандала вкъщи, който ме беше подтикнал да поканя Пит при Улф, но му съобщих всичко съществено, включително за втората визита на Пит следобед. Макар за пръв път през живота си да остана доволен, че получава искрен отговор в нашия офис, той зададе куп въпроси и накрая намери за уместно да направи недружелюбна забележка в смисъл, че от достойни граждани на тази страна като Ниро Улф и Арчи Гудуин се очаква да покажат малко, повече интерес, когато една жена търси полиция, защото са насочили пистолет в ребрата й. Не ми беше много весело и тези думи ме обидиха.
— Не хора като теб — казах му аз — са направили Америка велика. Може би хлапето си беше измислило всичко. Призна, че не е видяло пистолет. Може би жената се е пошегувала с него. Ако вчера ти бях съобщил кой ми го е казал, щеше да си помислиш, че съм луд да харча десет цента за телефон. Освен това, нали ти дадох номера на колата? Направи ли проверка?
— Да. Беше фалшив. Свален е от един плимът, откраднат в Хартфърд преди два месеца.
— Някаква следа?
— Дотук нищо. Но сега ще помолим полицията в Кънектикът да се порови. Не знам със сигурност колко коли с фалшиви номера се движат в Ню Йорк в момента, но не са никак малко.
— Имате ли точно описание на шофьора?
— Имаме четири, все различни. Трите не струват нищо, а другото може би… Един човек излизал от магазин и случайно забелязал хлапето, което отивало към колата с парцала. Твърди, че шофьорът е мъж на около четирийсет, с тъмнокафяв костюм, светло лице, правилни черти, мека шапка, нахлупена почти до ушите. Смята, че би могъл да го разпознае. — Пърли стана. — Ще потеглям. Признавам, че съм разочарован.
