Много се надявах, че или ще ми дадете някаква следа, или ще установя, че прикривате клиент.
Улф отвори очи.
— Желая ви късмет, мистър Стъбинс. Това момче вчера се храни на масата ми.
— Да — изръмжа Пърли. — Колко тъжно! Как може да прегазват момчета, които са се хранили на масата ви!
С тази любезна забележка той напусна, а аз тръгнах след него. Вече бях сложил ръка на дръжката, когато на стъпалата се появи някаква фигура и тръгна нагоре. Отворих вратата и пред мен застана слаба дребна жена със семпла синя рокля, без палто и шапка. Очите й бяха подпухнали от плач, а устните й бяха толкова силно стиснати, че почти не се виждаха.
Стъбинс беше точно зад мен, когато я попитах:
— Какво обичате, госпожо? Тя с труд изрече:
— Тук ли живее мистър Ниро Улф?
Потвърдих.
— Мислите ли, че бих могла да го видя? Няма да се бавя. Казвам се Антеа Дросос.
Беше плакала и имаше изгледи всеки момент пак ще се разплаче, а разплакана жена е нещо, което Улф дори не би направил опит да понесе. Затова отговорих, че е зает, но аз съм неговият доверен помощник, така че би могла да говори с мен.
Жената повдигна глава и ме погледна в очите.
— Моят син Пит ми каза да отида при мистър Ниро Улф и ще чакам тук, докато ме приеме. — Тя се облегна на перилата.
Обърнах се и затворих вратата. Стъбинс ме следваше по петите. Влязох в офиса и казах на Улф:
— Мисис Антеа Дросос иска да ви види. Нейният син Пит й е казал така. Не желае да говори с мен. Ако трябва, ще стои пред вратата цяла нощ. Възможно е да се разплаче във ваше присъствие. Какво да правя? Да й изнеса ли дюшек?
При тези думи той бързо отвори очи.
— По дяволите, с какво бих могъл да помогна на тази жена?
— С нищо. Както и аз. Но не мога да я убедя в това.
— Тогава защо, по дяволите… Пфу! Покани я! Заради това твое вчерашно представление… Покани я!
Доведох я. Когато влязохме в офиса, Пърли пак се беше настанил на стола си. Придържах я, защото пристъпваше малко несигурно и я отведох до червеното кожено кресло, което можеше да побере три като нея. Тя седна и насочи черните си очи към Улф — сигурно изглеждаха още по-черни, поради контраста със зачервените й клепачи. Говореше тихо и гласът й потреперваше, но беше решителен.
— Вие ли сте мистър Ниро Улф?
Той си призна. Жената насочи поглед към мен, после към Стъбинс и пак към Улф.
— А тези господа?
— Моят помощник мистър Гудуин, мистър Стъбинс е от полицията и разследва смъртта на сина ви.
Тя кимна.
— Помислих си, че прилича на ченге. Моят син Пит не би искал да говоря пред някое ченге.
По тона и изражението й личеше съвсем ясно, че няма намерение да върши нищо, което синът й Пит не би одобрил и поради това изпаднахме в затруднение. Пърли изпитваше дълбоко подозрение, че Улф, да не говорим за мен, беше по-скоро готов да умре, отколкото да не му изиграе някакъв номер и със сигурност нямаше да си излезе с достойнство. Но той стана без колебание, каза: „Ще отида в кухнята“ и се насочи към вратата. Учудването ми продължи половин секунда, докато се сетя къде отива. В дъното на коридора срещу кухнята има ниша с дупка в стената. Откъм офиса дупката е скрита от специална картина, а откъм нишата, като отворите плъзгащата се вратичка, може да наблюдавате и да подслушвате какво се върши и говори в офиса. Всичко това беше известно на Пърли.
Когато изчезна, аз си помислих, че не е зле да предупредя Улф.
— Картината.
— Разбира се — каза Улф раздразнено и погледна мисис Дросос. — Е, госпожо?
Тя искаше да е сигурна. Стана, отиде до отворената врата, огледа се наляво и надясно, затвори и се върна на мястото си.
— Знаете, че Пит беше убит.
— Да, знам.
— Извикаха ме, изтичах на улицата и го намерих там. Беше в безсъзнание, но още жив. Разрешиха ми да се кача в линейката с него. Тогава ми го каза. Отвори…
Жената замълча. Страхувах се, че ще избухне в плач, тя също. Но след като поседя половин минута без да помръдне, се овладя и успя да продължи.
— Отвори очи, видя ме и аз се наведох към него. Каза ми — струва ми се мога да повторя точно думите му, — „Предай на Ниро Улф, че той ме уби. Не казвай на никого, освен на Ниро Улф. Дай му моите пари от кутията“.
Тя замълча и пак се вцепени. Мина цяла минута и Улф я подкани:
— Да, госпожо?
Тя отвори чантата си. Беше от черна кожа, доста поизносена, но можеше да изкара още, порови в нея, извади пакетче, увито във вестник и стана да го сложи на бюрото пред Улф.
— Тук са четири долара и трийсет цента. — Тя остана права. — Сам си ги е изкарал, това са негови пари, държеше ги в кутия за тютюн. Това бяха последните му думи — да ви дам парите от кутията. После пак изпадна в безсъзнание и умря преди лекарите да могат да направят каквото и да е. Прибрах се вкъщи да взема парите. Дойдох при вас и ви казах. Сега се връщам в болницата. — Тя се обърна, направи две-три крачки и го погледна още веднъж. — Разбрахте ли какво ви казах?
— Да, разбрах.
— Искате ли нещо от мен?
— Не, мисля, че не. Арчи!
Вече бях до нея. Стори ми се, че походката й е по-сигурна, отколкото на влизане, но за всеки случай я хванах под ръка, докато стигнем до площадката и слезем по седемте стъпала до тротоара. Тя не ми поблагодари, но тъй като вероятно едва ли съзнаваше, че съм с нея, не се обидих.
Когато се върнах, Пърли беше в коридора с шапка на глава.
— Затвори ли прозорчето? — попитах го аз.
— Разбирам да изядеш бонбоните на някое дете — каза възмутено той. — Но да взимаш бонбони от умряло дете, как може!
Вече излизаше и аз направих крачка към него да го спра.
— Простак! Да, за теб се отнася! Ако бяхме настоявали да си прибере парите, нали щеше…
Задавих се, като видях триумфалната му усмивка.
— Тоя път се хвана! — изцвили той, мина покрай мен и излезе.
Затова, като влязох в офиса, си хапех ноктите от яд. Не се случва често Пърли Стъбинс да ме изпързаля, но този път ме завари със свален гард, защото ме бе обхванала сантименталност. Естествената ми реакция беше да си го изкарам на Улф. Приближих се до бюрото му, взех пакетчето, махнах вестника и подредих съдържанието пред него — две банкноти по един долар, четири монети по двайсет и пет цента, девет по десет цента и осем по пет.
— Точно са — казах аз. — Четири долара и трийсет цента. Най-сърдечни поздравления. След като приспаднем данък общ доход и десет цента разходи — за телефонния разговор със Стъбинс вчера — ще останат достатъчно да…
— Млъкни! — изръмжа Улф. — Ще й ги върнеш ли утре?
— Нито утре, нито когато й да е. Много добре знаете, че това е невъзможно.
— Дай ги на Червения кръст.
— Вие им ги дайте — отвърнах твърдо аз. — Тя може повече изобщо да не дойде, но ако дойде и ме попита какво сме направили с парите на Пит, не бих могъл нито да спомена Червения кръст, нито да я излъжа.
Той бутна парите към другия край на бюрото — към мен.
