премествах един от жълтите столове, видях на бележника на бюрото му три отвертки — едната бе взел от моето чекмедже, а другите две — от кухнята; не се сдържах и се подсмихнах. Беше си приготвил инструментите. Докато се настанявах, му казах, че съм предположил, че днес ще обядва по-рано. Отвърна ми, че когато човек кани гости, трябва да седне на масата заедно с тях.
— В такъв случай разполагаме с много време — казах аз, — за да обсъдим един кратък доклад. Тъй като си имате много неща на главата, можех да ви го спестя, но мисля, искате да научите, че установих със сигурност втората възможност, която предпочитахме. Излязох да се поразходя и минах случайно покрай Арбър Стрийт шейсет и три, случайно имах в джоба си ключ, който ставаше за бравата на Сара Дейкъс, така че влязох и огледах апартамента и в една кутия за шапки в гардероба намерих пистолет, „Смит и Уесън“, калибър 38, с един изстрелян патрон. Както ви е известно, Креймър ми спомена, че Олтхаус имал разрешително за някакъв „Смит и Уесън“, калибър 38, който не бил намерен в апартамента му, макар че в едно чекмедже имало кутия патрони. Така че тя…
— Какво направи с пистолета?
— Преместих го. Видя ми се, че мястото му не е в една и съща кутия с дамска шапка, затова го пъхнах под матрака на дивана.
Той пое дълбоко въздух, задържа го за една секунда и го изпусна.
— Застреляла го е — изръмжа той.
— Точно така. Както бях започнал да ви казвам, когато ме прекъснахте.
— Ще го намери ли?
— Не. Ако забележи, че липсва, няма дори да направи опит да го потърси. Познавам красивите млади дами. Може да изпадне в паника и да изчезне. Ако това стане, ще си имам проблем. Ако изчезне и кажа на Креймър за пистолета, с мен е свършено. А ако не му кажа, ще прекарам много безсънни нощи.
Той затвори очи. Отвори ги след две секунди.
— Трябваше да ми кажеш, че се каниш да ходиш там.
— Не трябваше. Ставаше въпрос за моя лична работа, свързана с един литър мляко. Дори тя да не изчезне, пак ще имам проблем, ако утрешното представление се провали. Ако и пак ако. Тъкмо се канех да се обадя на Хюит, за да го питам дали вече са опаковали орхидеите. Да му позвъня ли?
— Не. Зает е. Предполагам, че пистолетите могат да бъдат идентифицирани?
— Естествено. Експертите вече могат да ги идентифицират, дори номерът да е изпилен. А Креймър сигурно знае номера на пистолета, за който Олтхаус е притежавал разрешително.
— В такъв случай проблемът отпада. Трябва да видя какво става с есетрата. — Той стана от стола си и тръгна към вратата. Преди да я отвори, спря, обърна се, каза: „Задоволително“, и си излезе. Поклатих глава и продължих да я клатя, докато връщах жълтия стол на мястото му. „Проблемът отпадал“ — хубави приказки. Помислих си, че ако притежавах такова голямо самочувствие, сигурно щях да съм директор на ФБР, и после осъзнах, че това сравнение не бе много подходящо. Поставих ключовете и ръкавиците пак в шкафа, отидох в кухнята да си взема чаша мляко, тъй като обядът щеше да закъснее, и да послушам как Улф и Фриц разискват въпроса за есетрата.
Тъй като разполагах с два-три часа, а може би и повече, след като изпих млякото, аз направих редовната си обиколка — първо се качих на втория етаж, в стаята си, за да проверя дали всичко е приготвено за гостите, които щяха да спят в леглото ми. На Фриц не е разрешено да пипа нищо в стаята ми — тя е моя, включително отговорността за нея. Всичко бе наред, като се изключи това, че двете възглавници, които бях извадил от шкафа сутринта, бяха различни, но нищо не можеше да се направи. После отидох в южната стая, която е над стаята на Улф — на двойното легло в нея щяха да преспят други двама гости. Посещението бе излишно, тъй като Фриц никога не прави грешки, но имах да убивам време.
Така или иначе, времето мина.
Не ги очаквах преди два, и то най-рано, но не трябваше да бъда толкова сигурен, тъй като операцията се ръководеше от Сол. Улф бе в кухнята, а аз — в предната стая, която е свързана с кабинета, и тъкмо проверявах дали одеялата са на дивана, когато на вратата се позвъни. Погледнах часовника си. Два без двайсет, така че едва ли беше камионът. Но беше точно той. Излязох в коридора и видях някакъв едър тип с кожено яке на площадката. Отворих и той гръмогласно ме попита:
— Вие ли сте Нироу Улф? Носим ви орхидеи!
Излязох навън. На улицата бе спрял голям зелен камион с червен надпис „Автомобилна корпорация — Северно крайбрежие“. Друг едър тип отваряше задните капаци. Казах доста високо, че времето е страшно студено за орхидеи и че ще отида да им помогна. Докато си сложа палтото и изляза, те вече бяха издърпали един сандък до ръба и го теглеха. По една случайност знаех точните му размери — деветдесет сантиметра ширина, метър и половина дължина и шейсет сантиметра височина, защото бях опаковал орхидеи в съвсем същите сандъци, предназначени за търговци и изложби. Отстрани на сандъка беше написано:
ЧУПЛИВО ЛЕСНО РАЗВАЛЯЩО СЕ
ТРОПИЧЕСКИ РАСТЕНИЯ
СЪХРАНЯВАЙТЕ НА ТОПЛО
Слязох на тротоара, но те вдигнаха сандъка и хванаха дръжките от двете му страни, като очевидно не се нуждаеха от помощ дори нагоре по стъпалата. Улф вече бе отворил вратата и те влязоха. Съвсем естествено щеше да бъде да остана и да пазя камиона, което и направих. В него имаше още пет сандъка, съвсем еднакви. Един от петте щеше да бъде доста тежък товар дори за тези двама здравеняци, но не знаех кой. Оказа се, че е предпоследният. Докато внимателно го сваляха и хващаха дръжките, единият каза: „Господи, сигурно са в оловни саксии“, а другият отвърна: „Не, в златни.“ Чудех се дали наблизо има агент на ФБР, който да ги чуе. Те го качиха по стъпалата, без да се препънат, макар че тежеше почти сто и петдесет килограма бруто — — поне се надявах, че е толкова. Като внесоха и последния, влязох заедно с тях. Улф подписа разписката, а аз дадох на всеки по два долара, те ми поблагодариха и аз изчаках да слязат на тротоара, преди да затворя вратата.
Сандъците бяха подредени в коридора, радиото в кабинета свиреше силно, а Улф работеше с отвертка върху третия сандък откъм вратата. Попитах го дали е сигурен, че е този, той рече „да“, на сандъка с тебешир било написано „X“, и аз взех друга отвертка. Имаше само осем винта и ги свалихме за две-три минути. Повдигнах капака и какво да видя! Сол Панцър лежеше вътре по хълбок и със свити колене. Започнах да накланям сандъка, но Сол, който е дребен, като се изключат ушите и носът му, се извъртя, застана на колене и после се изправи.
— Добър ден — рече Улф.
— Не е много добър. — Сол се поразкърши. — Може ли да се говори?
— Да, когато радиото е включено. Сол се протегна още веднъж.
— Пътуването си го биваше. Дано са все още живи.
— Искам да съм сигурен — каза Улф, — че не съм объркал имената им. Мистър Хюит ги предаде на Арчи по телефона.
— В този е Ашли Джарвис. Това сте вие. А тук е Дейл Кърби — той ще бъде Арчи. Не е зле да ги измъкнем.
Тогава за пръв и последен път чух някой да представя хора, които са опаковани в сандъци.
— След малко — рече Улф. — Нали сте им дали пълни разяснения?
— Да, сър. Забранено им е да говорят, нито дума, освен ако вие — или пък Арчи — не ги накарате. Те не знаят нито кой подслушва къщата, нито кой я наблюдава, нито защо, но имат думата на Хюит, че няма да бъдат в опасност. Дал е на всекиго по петстотин долара, а вие трябва да им дадете още петстотин. Дал им е декларациите, подписани от вас. Според мен ще си свършат работата. — Той понижи малко глас. — Кърби е по-добър от Джарвис, но ще си свършат работата.
— Известно им е, че трябва да си стоят в стаята и да не се показват на прозорците, нали?
— Да. Освен когато… ъъъ… репетират.
— Имат ли подходящи дрехи за четвъртък вечер?
— В онзи сандък са. — Сол го посочи. — И нашите неща са там, включително пистолетите. Разбира се, трябва да облекат вашите палта и шапки.
