„лека нощ“ и си замина. Улф бе в стаята си. В пет и десет аз се качих в моята стая, светнах и започнах да се преобличам. Бих могъл да проверя дали пердетата са плътно пуснати и просто да поседя и да почакам малко, но би било необичайно за мен да търся пролуки в пердетата; искахме всичко да изглежда както обикновено. Улф беше в стаята си. В пет и четирийсет, облечен за вечеря, аз се върнах в кабинета, а в пет и четирийсет и пет чух асансьора и Улф се появи, също преоблечен. Двамата подехме разговор, без да пускаме радиото, за проблемите на пътното движение. Точно в пет и петдесет и пет от коридора се чу тих шум от стъпки — пристигнаха Джарвис и Кърби. Вечерната униформа на Джарвис бе далеч по-елегантна от тази на Улф, която бе видяла по-добри времена, но костюмът на Кърби съвсем не можеше да се мери с моя, който ми бе излязъл триста долара. Двамата застанаха на вратата. Казах на Улф, че ще го чакам в колата, излязох в коридора, помогнах на Кърби да облече моето палто, подадох му шапката си и се отдръпнах в ъгъла, откъдето не можеха да ме видят, докато той отвори вратата, прекрачи прага и затвори след себе си. Щом се появи и Джарвис и спря да погледне през шпионката, лампите в кабинета загаснаха, а аз взех от закачалката палтото и шапката на Улф и Джарвис ги облече. След пет минути, които ми се сториха около половин час, херонът се появи и спря пред къщата. Джарвис щракна ключа и коридорът потъна в тъмнина, но аз се отдръпнах назад, докато излезе навън и затвори вратата. Нямах мнение дали Кърби ме имитира сполучливо, тъй като не ми е известно как изглеждам отстрани, но ако не знаех за подмяната, можех да се закълна, че човекът, който слезе по стъпалата, прекоси тротоара и се качи в колата, беше самият Улф. Херонът потегли плавно, без да подскочи, така, както карам аз, и изведнъж разбрах, че бях затаил дъх един господ знае откога.
Ако всички бяха следвали сценария, сега кабинетът трябваше да бъде празен. Преди да загаснат лампите в коридора, Улф бе отишъл в тъмната кухня. Ори — в тъмната трапезария, а Сол и Фред — в тъмната предна стая. Щом аз не ги бях чул, значи никой не ги беше чул. Пъхнах ръка във вътрешния си джоб, за да докосна пистолета си — „Марли“, калибър 38, приближих се до вратата и прокарах пръсти по ръба, за да се уверя, че е затворена, почаках очите ми да свикнат с тъмнината, доколкото бе възможно, и седнах на стола срещу закачалката.
Изпитвах приятно чувство на облекчение. Напрежението свърши. Можехме да се провалим по стотици начини — поради грешки или лош късмет, но ето че всичко бе готово, бяхме поставили капана и не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Те или бяха решили да влязат с взлом, или не, но това вече беше тяхна грижа. Не знаех какъв брой взломове извършват — това не е известно на никой външен човек, — но миналата година знаех със сигурност за четири в Ню Йорк и бях чул да се говори за още няколко. Зависеше от това дали Раг вярва, че Олтхаус е бил убит от агент на ФБР. Ако вярваше, то шансът да дойдат бе десет към едно. Ако не вярваше, ако по някакъв начин се бе убедил, че хората му не са извършили убийство, то нямаше да дойдат. Дали ще захапе въдицата, сега вече зависеше само от него, а не от нас. Продължавах да изпитвам приятно чувство.
Щом реших, че е изминал половин час, аз се приближих до вратата, за да погледна часовника си на светлината от шпионката, и като видях, че е шест и двайсет и две, приятното чувство ме поизостави. Бях сбъркал с осем минути. Известно е, че имам добър усет за време, така че явно бях по-нервен, отколкото си мислех. Вместо да седна, тръгнах по коридора към вратата на кабинета, два пъти се отърках в стената и се почувствувах още по-зле. Това беше непростимо. Разбира се, да се върна обратно до външната врата, като се ориентирам по светлината от шпионката, беше лесно, но дявол да го вземе, трябваше да мога да се движа по права линия в средата на коридора, който познавах толкова добре, дори в пълна тъмнина. Минах три пъти точно по средата, а после отидох до стола и седнах.
Не мога да посоча в колко часа дойдоха, защото бях решил да не поглеждам часовника си до седем, но беше малко преди седем. Изведнъж светлината, която се процеждаше от вратата, стана още по- мъжделива — бяха пристигнали. Двама. Третият вероятно бе на тротоара. Единият се наведе да погледне ключалката, а другият застана на най-горното стъпало с гръб към вратата и лице към улицата.
Разбира се, те знаеха, че бравата е „Рабсън“ и си носеха необходимите инструменти, но независимо от способностите на онзи, който бе пред вратата, той не можеше да отвори брава „Рабсън“ от първия опит, така че имах време. Открехнатата врата на предната стая бе само на четири крачки от стола ми. Приближих се, пъхнах глава, подсвирнах тихичко и чух подсвирване в отговор. Отидох до вратата на трапезарията, без изобщо да се докосна до стената, подсвирнах пак и чух отговора. После застанах точно пред вратата на кабинета. Те нямаше да светнат фенерче с влизането си, щяха да почакат и да се ослушат.
По-късно неведнъж сме спорили със Сол за колко време бяха отворили вратата. Той твърди, че вратата се отворила осем минути след като съм подсвирнал, а според мен бяха десет. Както и да е, щом я отключиха и започна да се отваря, аз влязох в кабинета, долепих гръб до стената отляво на вратата, поставих лявата си ръка на ключа за осветлението, а с дясната извадих моя „Марли“ от джоба си.
Щом като влязоха, те не се ослушваха повече от пет секунди, което беше лоша техника на работа, и тръгнаха направо по коридора. Бях обърнал глава и гледах как слабият лъч на джобното фенерче става все по-ярък, прокрадва се в кабинета и след него влизат и те. Направиха три-четири крачки и спряха. Онзи с фенерчето започна да обхожда с него кабинета и след три секунди лъчът щеше да ме освети, затова се провикнах: „Не се съпротивлявайте!“, вдигнах пистолета, щракнах ключа и беше светлина.
Единият просто се стъписа, но онзи с фенерчето го пусна и посегна към вътрешния джоб на сакото си. Но аз вече бях извадил пистолета си, Ори също бе до мен със своя, а откъм вратата на предната стая се чу гласът на Сол: „Фал!“ Те се обърнаха натам и видяха още два пистолета.
— Работата изглежда зле — казах. — Няма нужда дори да ви обезоръжаваме, не можете да стреляте едновременно в две посоки. Мистър Улф!
Той вече беше в кабинета. Трябва да е излязъл от кухнята, когато извиках: „Не се съпротивлявайте!“ Казах му: „Заобиколете“, но Улф вече беше заобиколил вдясно от червеното кожено кресло, далече извън техния обсег. Той стигна до бюрото си, седна и ги огледа — в профил, тъй като бяха обърнати с лице към мен и Ори.
— Това е възмутително — започна той. — Арчи, повикай полиция.
Тръгнах. Не направих толкова голям кръг, колкото Улф, но програмата щеше да бъде изпълнена по- добре без сборичквания, затова ги заобиколих. На средата на пътя до бюрото си аз спрях и им казах:
— Вижте, ако се нахвърлите върху мен, докато набирам номера, няма да си тръгнете оттук на крака. Предполагам, че законът ви е известен, крадците обикновено го познават добре. Вече сте вътре. Ако се опитате да играете грубо, ще стреляме, а от полицията ще получим само благодарности.
— Глупости! — обади се високият красавец с квадратната брадичка и широките рамене. Другият бе по- висок, но кльощав, а лицето му бе кожа и кости. Красавецът ми хвърли убийствен поглед. — Ние не сме крадци, знаете това.
— Знам! Но влязохте с взлом. Може да обясните това на полицията. Предупредих ви. Не мърдайте от местата си. Мръднете ли, ще ви спрем. Единия от онези там го сърби пръстът на спусъка.
За да достигна телефона на бюрото си, трябваше да им обърна гръб. Обърнах се и като посягах за слушалката, той рязко се обади:
— Стига с тази комедия, Гудуин. Много добре знаете какви сме. — Той се обърна към Улф: — Ние сме агенти на Федералното бюро за разследване и това ви е известно. Нито сме докоснали нещо, нито сме имали такива намерения. Искахме да ви видим. Позвънихме, но никой не отвори, вратата не беше заключена и влязохме.
— Лъжете — заяви Улф, просто излагайки този факт. — Пет души са готови да се закълнат, че вратата бе заключена и че не сте позвънили. Четирима от тях ви чуха, като я отваряхте с шперц. Когато полицията ви претърси, ще намери инструментите ви. Федералното бюро за разследване ли! Арчи, обади се в полицията и им кажи да изпратят хора, които са в състояние да се справят с двама негодници.
Преди да се обърна, за да набера номера, казах: „Фред!“, повиках го с пръст и той се приближи. Като минаваше покрай тях, той почти ги блъсна. Веднъж някакъв агент от ФБР му бе извил ръката и сега би се възползувал с удоволствие от възможността да си го върне. Облегнат на бюрото на Улф, с лице към тях и пистолет при бедрото, той изглеждаше много по-опасен, отколкото е всъщност. В действителност гой е добър човек, женен е и има четири деца. Като започвах да набирам, бях готов да се обзаложа на сто срещу едно, че няма да стигна до края на номера — така и стана. На четвъртата цифра Красавеца смутолеви: „Чакай, Гудуин!“, аз спрях и се обърнах към него. Тъкмо пъхаше лявата ръка под палтото си. Оставих слушалката и застанах до Фред. Той извади ръката си, а в нея държеше малка черна калъфка.
