— Няма да ги научите — отвърна рязко Улф. — Прекарах изтощителна седмица, изтощителна нощ, изтощителен ден. Ако и сега ми създавате затруднения, ще си изляза, а вие ще напуснете къщата и вероятно ще отидете да разпитвате мис Дейкъс. Тя ще се изплаши и ще офейка, а когато полицията я намери и я върне, ще имат много въпроси и към вас — любезни въпроси, но много. Искате ли да стане така?
— Не.
— В такъв случай ето какво ще ви посъветвам. — Той погледна стенния часовник. — Дванайсет и пет. Мис Дейкъс кога излиза за обяд?
— Различно. Храни се там обикновено около един часа.
— Значи мистър Панцър сега ще тръгне с вас. Кажете й, че ще ремонтирате помещенията — ще боядисвате, ще измазвате, нещо подходящо, и няма да ви е нужна до края на седмицата. Мистър Панцър ще започне подготовката за ремонта веднага. Тя, секретарката ви, ще бъде задържана, но поне няма да я арестуват в къщата ви. Не искам да арестуват убиец в дома на мой клиент. А вие?
— Не.
— Нито пък ще искате да изживеете неприятната изненада да седите в кабинета със секретарката си, а полицията изведнъж да пристигне и да я издърпа навън.
— Не.
— Тогава можете да ми поблагодарите, когато ви е удобно, че съм ви спестил това. В момента не сте в настроение да благодарите на никого за нищо. Ще вземете ли мистър Панцър във вашата кола, или той да дойде отделно? Бихте могли да обсъдите тази работа с него по пътя. Той в никакъв случай не е глупав.
Тя хвърли поглед към мен, а после погледна отново Улф.
— Не може ли да дойде мистър Гудуин?
Сол все още не бе удържал пълна победа. Това не изменяше решението ми относно брака, тъй като предпочитам инициативата при ухажването да е моя, но все пак печелех една точка. Улф й каза: „Не, мистър Гудуин си има работа“, и клетата жена трябваше да се задоволи със Сол. Той донесе палтото й от предната стая, помогна й да го облече и признавам, че изпитах леко пробождане. Тя щеше да започне да оценява достойнствата му, преди още да са стигнали до Седемдесет и четвърта улица. Тъй като не исках да им преча, не излязох да ги изпратя в коридора.
Щом чу, че вратата се затвори, Улф наведе глава към мен и нареди:
— Кажи нещо!
— Исусе Христе! — възкликнах аз. — Подходящо ли е? Познавам един човек, казва се Бърнбаум, който използува този израз, за да покаже, че не страда от религиозни предразсъдъци. Исусе Христе!
— Задоволително.
— Напълно.
— Телефонът ни още се подслушва. Ще можеш ли да се срещнеш с мистър Креймър преди обяд?
— След обяда ще е по-добре. Ще е в по-добро настроение. За да приготвят заповед за арестуване, ще им е необходим не повече от час.
— Добре. Но недей… Да, Фред? Фред Дъркин съобщи от вратата:
— Онези двамата искат да закусват.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Кабинетът на инспектора, оглавяващ Отдела за разследване на убийства за Южен Ню Йорк, на Западна двайсета улица, не е съвсем неугледен, но и не е за показ. Линолеумът на пода е започнал да се поизносва, бюрото на Креймър само ще спечели от едно циклене, не съм виждал никога прозорците действително измити, а всички столове, с изключение на стола на Креймър, са от обикновено, непретенциозно твърдо дърво. Когато в два и трийсет и пет следобед се настаних върху един от тях, той ми се озъби:
— Казах ти да не идваш и да не звъниш по телефона.
Кимнах.
— Но сега вече може и трябваше да дойда. Мистър Улф…
— Какво може?
— Мистър Улф си изкара стоте бона плюс хонорар.
— Ами, изкарал ги е! Да не би да ги е принудил да се откажат от онази мисис Брунър?
— Да. Исусе Христе! Но все още не сме изпълнили вашата поръчка. Научихме…
— Не съм ви давал никаква поръчка!
— Добре, добре! Научихме, че Морис Олтхаус не е бил застрелян от ФБР. Смятаме, че ни е известно кой го е извършил и че знаем как може да се докаже. Няма да ви разправям по какъв начин се справихме с ФБР. Не съм дошъл за това, пък и на мистър Улф ще му бъде приятно да ви го разкаже някой път, когато имате време, а на вас — да го чуете лично от него. Това бе най-рискованият удар, който е предприемал някога, и ето че успя. Дошъл съм, за да си говорим за убийства.
— Хайде. Говори.
Посегнах към вътрешния си джоб, извадих нещо и му го подадох.
— Съмнявам се, че сте я виждали преди — казах аз, — но някой от хората ви сигурно я е забелязал. Намираше се в едно чекмедже в спалнята на Олтхаус. Ключовете взех от майка му, така че не ме арестувайте за влизане с взлом. Погледнете отзад.
Той обърна снимката и прочете стихотворението.
— Това — обясних му аз — е вариация върху последните четири реда от втората строфа на „Ода за гръцката ваза“ от Кийтс. Доста добре пипнато. Написала го е Сара Дейкъс, секретарката на мисис Брунър, която живее на Арбър Стрийт шейсет и три, на втория етаж, под апартамента на Олтхаус. Откъде знам ли? Мисис Брунър ми даде мостри от почерка й. Ето ги. — Извадих двете листчета от джоба си и му ги подадох. — Между другото твърди, че видяла тримата агенти на ФБР да излизат от къщата. Видяла ги от прозореца си. Не пропускайте този въпрос, когато я разпитвате.
— За какво да я разпитвам? За това ли? — Той потупа снимката.
— Не. Дойдох при вас главно за да се обзаложим. Залагам петдесет срещу едно, че ако извадите заповед за обиск и претърсите апартамента й, там ще намерите нещо, което ще ви хареса. Колкото по- бързо, толкова по-добре. — Станах. — Засега това е всичко. Ние ще…
— Как не! Това било всичко! — Кръглото му лице стана още по-червено. — Седни! Първо ще разпитам теб! Какво ще намерим и кога си го оставил там?
— Не съм оставял нищо. Слушайте. Известно ви е, че когато имате работа с мен, имате работа с мистър Улф. Знаете също така, че винаги се придържам към инструкциите си. Засега свърших. Оставам ням. Колкото и да ми крещите в лицето, само ще си губите времето напразно. Подгответе заповед за обиск, използувайте я и ако намерите нещо, мистър Улф с радост ще поговори по този въпрос с вас.
— Първо ще си поговоря с теб. Оставаш тук.
— Само ако ме арестувате. — Ядосах се. — За бога, какво повече искате! Разследвате това убийство вече два месеца! Ние се занимаваме с него едва от седмица!
Обърнах се и си излязох. Шансът да бъда спрян бе петдесет на петдесет, ако не на място от самия него, то на партера, на излизане от асансьора. Но дежурният бик долу, който ме познаваше по физиономия, само ми кимна, не твърде дружелюбно, по почти човешки. Не се спрях да си поприказваме.
Прекосих през центъра към Шесто Авеню и тръгнах на юг. В старата кафява къща всичко бе наред. Ашли Джарвис и Дейл Кърби, които все пак не страдаха от много силен махмурлук, получиха обилна закуска и премия от по един бон, след което си заминаха. Фред и Ори получиха по три стотачки за два дена работа, без да смятаме нощувките, възнаграждение, далеч по-голямо от обичайното, и също си тръгнаха Сол беше в кабинета на мисис Брунър и се канеше или да го боядиса, или да го измаже в зависимост от това кое от двете щеше да е по-подходящо. Улф, разбира се, четеше книга, но явно не „ФБР, което никой не познава“, тъй като сега вече го познаваше (ако не всички, то поне трима от тях), а в четири часа щеше да се качи при орхидеите — старото разписание отново беше влязло в сила. Тъй като аз никога не спя следобед, дори когато съм недоспал, можех да отида на разходка и така и сторих.
Спрях на Арбър Стрийт срещу номер 63. Но когато се събудих сутринта, термометърът на прозореца в предната стая показваше минус осем, а оттогава се бе покачил с не повече от градус и половина, пък и
