ключовете бяха в джоба ми, затова прекосих улицата, влязох и се качих на третия етаж в апартамента на Морис Олтхаус.
Включвам това в разказа си не защото то предизвика някаква промяна, а защото помня така добре душевното си състояние. Откакто бях поставил пистолета под матрака, бяха изминали петдесет и три часа — достатъчно дълго време за едно момиче в добро здраве да намери десетки пистолети и да ги скрие другаде. Ако пистолетът не беше там, щяхме да се намерим в много неизгодно положение, тъй като вече бях казал и на Креймър. Той знаеше, че Улф не ме е изпратил там просто защото изпитва някакво подозрение или има внезапно хрумване; знаеше, че сме сигурни, че в този апартамент има нещо горещо и ако това нещо вече не беше там, щяхме да загазим. Ако му кажех за пистолета, щях да си призная, че съм укрил веществени доказателства; ако не му кажех, щях да бъда заподозрян в нещо още по-лошо и тогава — сбогом, разрешителни.
Душевното ми състояние може би не ви интересува, но повярвайте ми, мен ме интересуваше. Дръпнах пердето на един от външните прозорци в хола на Олтхаус и притиснах чело към стъклото, за да мога да наблюдавам тротоара долу. Това бе доста глупаво, но душевно състояние като моето може да предизвика оглупяване. Беше три и двайсет и пет. С Креймър се разделихме едва преди трийсет и пет минути, а щеше да им трябва около половин час, за да подготвят заповед за обиск, така че какво се надявах да видя долу? А и стъклото бе студено, затова се отдръпнах няколко сантиметра назад. Но бях наистина на тръни и от време на време пак допирах чело в стъклото и след малко зърнах нещо. Отнякъде се появи Сара Дейкъс с голяма хартиена торба под мишница и влезе във входа. Часът бе четири без десет. Това, че я видях, не подобри състоянието ми. Нямах нищо против Сара Дейкъс. Разбира се, не ми беше и никак мъчно за нея. Възможно е жена, която е теглила някому куршума, да заслужава известна доза съчувствие, но ако се изпречи на пътя на някой непознат, докато той си върши работата, в никакъв случай не би могла да иска от него да й отстъпи.
Наострих уши и чух вратата на апартамента й да се отваря и да се затваря.
В четири и петнайсет отпред спряха две полицейски коли. Едната си намери място до бордюра, а другата паркира успоредно на нея; познавах и тримата, които слязоха и се запътиха към номер 63 — бяха детективи от Отдела за разследване на убийства. Единият, сержант Пърли Стебинс, сигурно си мислеше за мен, докато натискаше звънеца на вратата. Той мрази да намира някой от нас двамата с Улф дори в един и същи окръг с местопрестъплението, а ето че го пращаха със задача, причината за която бяхме ние. Искаше ми се да отида в антрето, за да подслушвам разговора, като й покажат заповедта за обиск, но се сдържах. Възможно беше той да ме подуши, а това щеше да забави претърсването.
Намериха го за не повече от десет минути. Влязоха в апартамента в четири и двайсет и една — тогава чух затварянето на вратата, а в четири и четирийсет и три Пърли излезе с нея от къщата. Давам му дванайсет минути, за да й е задал няколко въпроса, след като са намерили пистолета. Почаках да видя, че Пърли се качва в колата със Сара Дейкъс и колата потегля, а после седнах на дивана. Тъй като я бе отвел със себе си, въпросът за пистолета вече беше разрешен. Постоях на дивана няколко минути, докато душевното ми състояние се нормализира.
Взех шапката и палтото си и си тръгнах. Другата полицейска кола все още се намираше отпред — чакаше двамата детективи, които бяха останали в апартамента, и шофьорът й можеше да ме познае, но какво от това? Не го бях разпознал отгоре и не знаех дали той ме познава. Аз минах, без да бързам, покрай колата и той ме изгледа изпитателно, но може би само защото бях излязъл от същата къща.
Прибрах се пеш. Когато изкачих стъпалата и си отключих, минаваше пет и половина и беше притъмняло. Отидох в кухнята, налях си чаша мляко и попитах Фриц:
— Той каза ли ти, че се отървахме?
— Не. — Фриц разглеждаше някакви моркови.
— Е, тогава да знаеш, че се отървахме. Приказвай каквото искаш по телефона. Тръгни отново по жени. Ако те заговори непознат, прави както намериш за добре. Да ти дам ли един полезен съвет?
— Да.
— Искай да ти повиши заплатата. Аз самият ще искам. Между другото забравих да те попитам как мина вечерята снощи. Добре ли ги нахрани?
Той ме погледна право в очите.
— Арчи, не бива никога да говорим за това. За този ужасен ден. Epouvantable16. През цялото време съм си мислил за вас. Не знам нито какво съм правил, нито какво съм им сервирал. Искам да забравя всичко, стига да мога.
— Хюит каза по телефона, че били станали на крака и те аплодирали.
— Е, разбира се. От любезност. Аз си знам, че пропуснах да сложа трюфели в Perigourdine-а17.
— Боже господи! Добре, че не съм бил там. Нищо, нека забравим за този случай. Може ли да си взема един морков? Върви прекрасно с мляко.
Той ми разреши и си взех.
Когато Улф слезе от оранжериите, аз седях при бюрото си и попълвах чекове за плащане на разни сметки. Въпреки че не ми каза нищо, знаех, че все още е като на тръни — състояние, което бях изпитал и самият аз, — и затова, щом седна, аз се обърнах към него и му съобщих:
— Успокойте се. Намериха пистолета.
— Откъде знаеш?
Предадох му всичко, като започнах от разговора си с Фриц. Попита ме дали съм взел разписка за снимката.
— Не — отвърнах аз, — Креймър не беше в настроение да подписва разписки. Казах му, че Олтхаус не е бил убит от агент на ФБР, и гой го понесе много тежко.
— Без съмнение. Дали мистър Раг е в кабинета си?
— Възможно е.
— Обади му се.
Обърнах се, взех телефона, но като започнах да набирам, на вратата се позвъни. Оставих слушалката и излязох в коридора, за да хвърля един поглед, върнах се и му казах.
— Можете да му поискате разписка. Той си пое дъх.
— Сам ли е?
Отвърнах: „Да“, отидох и отворих. Креймър не ми носеше литър мляко. Не ми носеше абсолютно нищо, дори един поздрав. Щом взех палтото му, той се втурна към кабинета и като влязох, вече се бе настанил на червеното кожено кресло и говореше. Чух само края: „…и аз съм си виновен за това. Господ ми е свидетел, сам съм си виновен.“ Седнах и той превключи към мен:
— Откъде взе пистолета и кога го остави там?
— Дявол да го вземе — изръмжа Улф, — нямаше нужда да идвате. Трябваше да изчакате, докато подредите мислите си. Арчи, обади се на мистър Раг.
Когато Креймър кипне, не е лесно да спрете парата, но едно нещо подействува — името на Раг. Докато набирах номера — LE 5–7700, — бях с гръб към него и можех само да си представя как скърца със зъби и гледа вбесено Улф. Смятах, че за да се стигне до върха, ще са ми необходими търпение и упоритост, но се оказа, че не е така. Явно надолу бе съобщено, че обажданията от Нироу Улф се ползуват с предимство, което бе добър признак. След секунда чух провлечения тих глас на Раг — чу го и Улф, защото бе вдигнал слушалката си. Останах да слушам.
— Улф?
— Да. Мистър Раг?
— Да.
— Готов съм да получа онзи куршум. Както се уговорихме. Донесете ми го и ако не сте доволен от резултата в срок от един месец, аз ще ви върна картите. Мисля, че ще стане за по-малко време, много по- скоро.
Никакво колебание.
— Идвам.
— Сега ли?
— Да.
