обществен дълг?
— Не. Нито пък от лични чувства към някого. Сега обмислям това. Знаете ли как мога да получа такъв списък?
— Не можете. Разбира се, някои от делата им са обществено достояние, като кражбата на скъпоценни камъни от Музея по естествена история и обира на банковата кола пред онази черква в Джързи — половин милион в дребни банкноти. Но за други съвсем не може да се каже, че са всеизвестни. Прочели сте онази книга. Говори се, разбира се, какво ли не, винаги има приказки, които не са за вестниците. Това ще ви бъде ли от полза?
— Може би, особено ако става дума за нещо съмнително и евентуално незаконно. Такъв ли е случаят?
— Разбира се. Не е забавно да се говори за неща, които не са съмнителни. — Той погледна часовника си. — Разполагам с двайсет минути. Ако ми отпуснете още една малка доза коняк и се договорим, че разговорът ни е частен, и ако сте тръгнали натам, накъдето ми се струва, че сте се запътили, с удоволствие ще дам своя принос. — Той ме погледна. — Арчи, ще ти трябва бележникът.
Двайсет минути по-късно чашата му отново беше празна, аз бях запълнил пет страници от бележника си, а той си бе отишъл. Няма да съобщавам съдържанието на петте страници, защото от него използувахме много малко, а и защото на някои от хората, чиито имена се споменават, няма да им стане приятно. След като изпратих Лон и се върнах в кабинета, аз бях загрижен не за бележника си, а за Улф. Дали действително обмисляше предложението? Не. Невъзможно. Просто си запълваше времето и, разбира се, мъчеше се да ме предизвика. Въпросът бе как да се държа. Той очакваше да избухна. Затова влязох, отидох при бюрото си, усмихнах му се, казах: „Това беше интересно“, дръпнах петте страници от бележника си, скъсах ги на две и щях да ги скъсам още веднъж, но той изрева:
— Спри!
Повдигнах само едната си вежда — нещо, което той не може да направи.
— Извинете — казах съвсем дружелюбно. — За спомен ли?
— Не. Моля те, седни. Седнах.
— — Да не съм пропуснал нещо.
— Съмнявам се. Рядко пропускаш нещо. Един хипотетичен въпрос: ако ти кажа, че съм решил да задържа стоте хиляди долара, какво би отговорил?
— Каквото казахте вие. Невъзможно.
— Това се подразбира. Но продължавай.
— С подробности ли?
— Да.
— Бих казал, че трябва да продадете къщата и съдържанието й и да се преместите в лудница, тъй като очевидно сте се побъркали. Освен ако възнамерявате да я изиграете, само да се престорите, че се заемате със случая.
— Не.
— Значи сте се побъркали. Чели сте книгата. Не бихме могли дори да почнем. Ако се захванете със случая, трябва да нагласите нещата така, че да можете да кажете на ФБР: „Изчезвайте!“, и да ги накарате да спрат. Глупости! Само с вдигане на шум няма да постигнете нищо. Би трябвало наистина да ги притиснете в ъгъла — цялата им проклета банда. Така че да бъдат в безизходно положение. Добре, да речем, че се помъчим да започнем. Ще се захванем с някоя от тези афери — почуках с пръсти върху скъсаните страници — и ще се опитаме да направим нещо. От този миг нататък, когато изляза от тази къща, ще прекарвам цялото си време в гоненици с преследвачи, и то добри. Всички, свързани със случая, ще влязат в списъка. Ще подслушват телефона ни. Същото се отнася и за други телефони — например на мис Роуън, на Сол, Фред и Ори, независимо дали ще ги замесим, или не. И, разбира се, ще подслушват и Паркър. Може би ще се опитат да скалъпят някакво обвинение срещу вас, но вероятно няма да им е нужно. Ако все пак го сторят, то ще е състоятелно. Ще се наложи да спя тук, в кабинета. Прозорци и врати, дори врата с предпазна верига, за тях не представляват нищо. Могат да следят пощата ни. Не преувеличавам. Не се знае към колко от тези средства ще прибягнат, но са в състояние да направят всичко. Разполагат с всевъзможна апаратура, включително такава, за която не съм и чувал.
Кръстосах крака.
— Няма да успеем да направим дори първите стъпки. Но да речем, че успеем, че действително надушим нещо — тогава ще предприемат истинска операция. Разполагат с шест хиляди обучени агенти — някои от тях са сред най-добрите — и триста милиона долара годишно. Ще ви помоля да ми заемете речника, за да потърся по-силна дума от „невъзможно“.
Свалих крака си.
— Не знаем и как точно стоят нещата с мисис Брунър. Не вярвам, че просто й досаждат. Обзалагам се с вас на двайсет срещу едно, че е уплашена до смърт. Тя знае, че някъде има нещо — ако не свързано с нея, то със сина й, дъщеря й или с брат й, или дори с покойния й съпруг, — и се страхува, че ще го разкрият. Тя знае, че те не само я измъчват, а търсят нещо, което наистина ще й навреди, а това силно ще намали въздействието на книгата. Колкото до стоте бона, за нея това е нищо — пък и все едно, тя се числи към данъчна категория, за която това са дребни суми.
Кръстосах крака.
— Това е, което бих казал. Улф изсумтя:
— Последната част беше неуместна.
— Често говоря неуместно. Това обърква хората.
— Непрекъснато размахваш крака.
— Това също ги обърква.
— Пфу! Не те свърта на едно място и нищо чудно. Мислех, че те познавам, Арчи, но това е нова страна от характера ти.
— Изобщо не е нова. Това е просто здравомислие.
— Не. Това е кучешко здравомислие. Мяташ крака насам-натам, защото опашката ти е подвита. Ето какво каза всъщност: предлагат ми работа с най-големия аванс в практиката ми и с неограничени разноски и хонорар, но трябва да откажа. Трябва да откажа не защото ще бъде трудна и може би невъзможна — приемал съм много работи, които са изглеждали невъзможни, — а защото ще засегна един човек и организацията му и той ще ми отмъсти. Отказвам се, защото не смея да приема; по-скоро ще се поддам на заплаха, отколкото да…
— Не казах това!
— Подразбираше се. Наплашен си. Обезсърчен си. Признавам, не без причина — ръката и гласът на много високопоставени хора са били възпрени от същия трепет. Възможно е така да стане с моите ръка и глас, ако ставаше въпрос само дали да отхвърлим, или да приемем някаква поръчка. Но аз няма да върна онзи чек за сто хиляди долара само защото се страхувам от някакъв насилник. Самоуважението ми не би го позволило. Предлагам ти да вземеш отпуска за неопределено дълго време. Платена — мога да си позволя това.
Свалих крака си.
— От този миг ли?
— Да — мрачно каза той.
— Бележките са записани с личния ми стенографски код. Да ги напечатам ли на машина?
— Не. Така ще се замесиш. Пак ще се срещна с мистър Коен.
Сложих ръце на тила си и го загледах.
— Все още твърдя, че сте се побъркали, и отричам, че опашката ми е подвита между краката, тъй като ги бях просто кръстосал. Ще е голямо представление да се оттегля и да наблюдавам как се заемате с тази работа без мен, но след толкова години съвместно плаване би било подло да ви оставя да потънете самичък. Ако насред пътя загубя кураж, ще ви уведомя. — Взех скъсаните страници. — Искате ли да ги препиша на машина?
— Не. Ще превеждаш каквото е необходимо в хода на работата.
— Добре. Имам едно предложение. Щом сте в такова настроение, не искате ли да им обявите война, като позвъните на клиентката? Тя ни остави телефон, който не е в указателя, но разбира се, се подслушва.
