Да се свържа ли с нея?
— Да.
Вдигнах слушалката и набрах номера.
ТРЕТА ГЛАВА
Когато около полунощ, преди да си легна, отидох в кухнята да проверя дали Фриц е залостил задната врата, с удоволствие забелязах, че тестото за палачинки — с подквасено мляко — се намираше в една купа върху печката. Положението, в което се бяхме озовали, изискваше нещо повече от препечени филийки и стари кифли. Така че когато малко след девет часа в сряда сутринта слизах по стълбите, знаех, че ме очаква добро зареждане. Щом влязох в кухнята, Фриц включи газта под тигана, аз го поздравих с добро утро и извадих портокаловия сок от хладилника. Улф, който закусва в стаята си — Фриц му носи подноса горе, — вече бе отишъл в оранжериите на покрива, за да прекара редовните си утринни два часа сред орхидеите; бях го чул да се качва с асансьора. На път към масичката до стената, където закусвам аз, попитах Фриц дали усеща някакво раздвижване.
— Да — отвърна той, — а ти трябва да ми кажеш какво става.
— О, той не ти ли каза?
— Не. Спомена само, че трябва да залоствам вратите, да държа прозорците през цялото време затворени и да си… какво точно означава да си отварям очите на четири?
— Означава да внимаваш. Да не казваш нищо на никого по телефона, ако не искаш да го видиш отпечатано във вестника. Когато си навън, да не правиш нищо, което не би искал да видиш по телевизията. Например — приятелки. Стой далеч от тях. Откажи ги. Подозирай всички непознати.
Фриц остана безмълвен, докато палачинките не добиха най-подходящия златист оттенък. Когато пред мен се озоваха първите две и наденичката, Фриц рече, докато аз ги мажех с масло:
— Искам да знам, Арчи, и имам право да знам. Той каза, че ти ще ми обясниш. Вien. Настоявам за обяснение.
Вдигнах вилицата си.
— Знаеш какво е ФБР.
— Разбира се. Мистър Хувър.
— Така си мисли той. Ние обаче се каним да му натрием носа от името на един клиент. Проста работа, но той е докачлив и ще се помъчи да ни попречи. Впрочем няма да успее. — Пъхнах парче палачинка там, където й беше мястото.
— Но той… той е голям човек. Нали?
— Разбира се. Предполагам обаче, че си виждал негови снимки.
— Да.
— Какво мислиш за носа му?
— Не е хубав. Не е точно epate1, но е широк. Не е bien fait2.
— Значи трябва да бъде натрит. — Набодох наденичката на вилицата си.
Когато свърших и се запътих към кабинета, Фриц вече се беше успокоил. Днес можехме да не се тревожим поне за прехраната си. Докато бършех прах от бюрата, късах страници от календарите и отварях пощата, която беше главно за изхвърляне, обмислях един експеримент. Ако набера някой номер, който и да е, да речем на Паркър, може би щях да успея да разбера дали ни подслушват. Щеше да е интересно да узнаем дали вече са реагирали на разговора ни с мисис Брунър. Отхвърлих идеята. Възнамерявах да се придържам строго към инструкциите си. Ето защо извадих джобния си бележник и още нещо от едно чекмедже на бюрото си, отворих сейфа да взема чека, отидох в кухнята да кажа на Фриц да не ме чака за обяд, грабнах от закачалката в коридора шапката и палтото си и излязох.
Отправих се на изток, като просто се разхождах. Не е трудно да забележите дали ви следят, дори преследвачите да са добри, особено в зимен ден, когато пронизващият вятър е прогонил повечето хора от тротоарите; но те вероятно знаеха къде отивам, така че защо трябваше да си правя труда? В банката на Лексингтън Авеню изпитах удоволствието да видя как касиерът се взира повторно в чека с ококорени очи. Дребните удоволствия на богатите. Излязох отново на улицата и тръгнах на север. Имах да вървя три километра, но беше едва десет и двайсет, аз обичам да ходя пеш, а ако ме следяха, разходката щеше да е от полза за дробовете и краката на преследвачите ми.
Чегириетажната сграда на Седемдесет и четвърта улица между Медисън Авеню и Парк Авеню бе поне два пъти по-широка от къщата на Улф, но не беше кафява. По три стъпала се слизаше към масивната външна врата. Вътрешната врата беше от метална решетка и стъкло. Открехна я някакъв човек в черно, почти без устни, който отвори широко едва след като чу името ми. Преведе ме през коридора до отворената врата от лявата страна и ми направи знак да вляза.
Озовах се в неголям кабинет с шкафове за папки, сейф, две бюра, етажерки, отрупана с книжа маса. На стената над масата висеше увеличена снимка на сградата „Брунър“. След като се огледах набързо, спрях поглед върху едно лице — лице, което заслужаваше повече от един поглед, — принадлежащо на жената, седнала при едно от бюрата. Лешниковите й очи срещнаха моите.
— Казвам се Арчи Гудуин — казах аз.
Тя кимна.
— А аз съм Сара Дейкъс. Седнете, мистър Гудуин. — Тя вдигна слушалката, натисна едно копче, след малко съобщи на някого, че съм пристигнал, затвори и ми каза, че мисис Брунър скоро ще слезе. Докато се настанявах на стола, аз я попитах:
— Откога работите при мисис Брунър? Тя се усмихна.
— Попитах ви, защото трябва да поддържам формата си — нали съм детектив — продължих аз. Усмивката й беше много непринудена. — Та откога?
— Вече почти три години. Точно ли искате да знаете?
— Да, но може би ще поговорим по-късно, когато дойде мисис Брунър.
— Не е необходимо. Тя ме предупреди, че ще ми зададете въпроси.
— Е, тогава ще ви ги задам. Къде работехте преди?
— Бях стенографка в корпорацията „Брунър“, а после секретарка на заместник-директора, мистър Томпсън.
— Работили ли сте някога за правителството? Например за ФБР?
Тя се усмихна.
— Не. Никога. Бях двайсет и две годишна, когато започнах работа в корпорацията „Брунър“. Сега съм на двайсет и осем. Не си записвате.
— Записвам тук — посочих челото си. — Откъде ви хрумна, че ФБР ви следи?
— Не знам дали е ФБР. Но трябва да са те, защото никой друг не би ме следил.
— Сигурна ли сте, че ви следят?
— Напълно. Не се обръщам непрекъснато назад, но работното ми време тук е нередовно, тръгвам си в различни часове, а щом стигна до автобусната спирка, винаги се появява един човек, качва се след мен и слиза където слизам аз. Един и същ човек.
— Автобусът по Медисън Авеню?
— Не. По Пето Авеню. Живея в Гринич Вилидж.
— Откога започна това?
— Не съм сигурна. За първи път го забелязах в понеделника след Коледа. И сутрин е там. И вечер, ако излизам. Не знаех, че се прави по този начин. Мислех, че ако следят някого, не искат той да разбере.
— Зависи. Понякога може да искат. Наричат го открито следене. Можете ли да ми опишете човека?
— Разбира се. По-висок е от мен с петнайсет-двайсет сантиметра, около трийсетгодишен, може би малко повече, има издължено лице с правоъгълна брадичка, дълъг тънък нос, малка права уста. Очите му са сивозелени. Винаги е с шапка, така че не знам каква е косата му.
— Разговаряли ли сте с него?
— Не, разбира се.
— Съобщихте ли в полицията?
