Предадох му дума по дума и историята с Евърс, като, разбира се, не пропуснах Морисън. Единственото мнение, което изказах по този въпрос, бе, че не бях подхванал работата правилно, че трябваше да му подхвърля за някакви тайни сведения, с които той не разполага и не би могъл да научи; също така, че бихме могли да упражним известен натиск, за да спасим договора му, а ако успеем, ще очакваме да ни плати. Би било, разбира се, рисковано, но може би щеше да му развърже устата. Улф поклати глава и заяви, че това би ни поставило в много уязвимо положение. Станах, заобиколих бюрото му, отидох до масичката, където се намираше речникът, открих каквото търсех и се върнах на мястото си.
— „В състояние да бъде наранен“ — казах. — „Изложен на атака или увреждане“. Това е значението на „уязвим“. Ще трябва много да се изхитрим, за да попаднем в по-уязвимо положение от това, в което сме сега. Но нека довърша разказа си. Цял следобед търсих Ърнст Мулър, който е обвинен в съучастничество за пренасяне на крадени стоки през междущатската граница и сега е пуснат под гаранция. С него нещата се развиха по-лошо, отколкото дори с Евърс. Той си науми да ме удари, а не беше сам, така че се наложи да отвърна и може да съм му счупил ръката. После…
— Наранен ли си?
— Наранени са само чувствата ми. После, след като изядох онази гадост, се отправих към Джулия Фенстър, която е била несправедливо или справедливо обвинена в шпионаж, съдена и оправдана и така прекарах вечерта, цялата вечер, като се мъчех да я открия. Накрая намерих брат й, но не и нея, а той не ни върши работа. Едва ли е възможно да се постигне по-малко за цял ден тичане. Поставих истински рекорд. А тия тримата бяха най-обещаващи. Горя от нетърпение да видя каква програма сте наредили за утре.
— Причината се крие отчасти в празния ти стомах — отвърна той. — Ако не искаш патица, то хапни поне един омлет.
— Не.
— Тогава хайвер. Имаме половин кило пресен хайвер.
— Добре знаете, че обичам хайвер. Не бих му нанесъл такова оскърбление.
Той си наля бира, изчака пяната да стане точно сантиметър и половина, отпи, облиза устни и ме огледа.
— Арчи, да не се опитваш да ме принудиш да върна аванса?
— Не, известно ми е, че не мога.
— В такъв случай говориш глупости. Добре съзнаваш, че сме се заели с работа, която — погледнато логично — е невъзможна. Така си казахме и двамата. Вероятността сведенията на мистър Коен да ни помогнат да сложим начало е много малка, но допустимо е някое от тях да ни бъде от полза. Налучкване има във всяка операция; а сегашната се състои изцяло от налучкване. Оставени сме на благоволението на съдбата; можем само да я приканваме, но не и да й повеляваме. Нямам програма за утре; тя зависеше от днешния ден. Не можеш да знаеш дали е бил съвсем безполезен. Възможно е случайно да сме настъпили някого и той да се е размърдал. Ако не днес, възможно е да го настъпим утре или пък другата седмица. Ти си изморен и гладен. По дяволите, хапни нещо! Поклатих глава.
— Какво ще правим утре?
— Това ще обмислим сутринта. Не тази вечер. — Той вдигна книгата си.
Станах, ритнах стола, взех писмото от бюрото си и го прибрах в сейфа, отидох в кухнята и си налях чаша мляко. Фриц си беше легнал. Помислих си, че онова, което би било оскърбление за хайвера, ще е оскърбление и за млякото, затова го излях обратно в картонената кутия, взех друга чаша и бутилка уиски „Олд Санди“, налях си три пръста и отпих солидна глътка. Така убих мазния вкус в устата си и след като проверих дали задната врата е заключена, довърших уискито, изплакнах чашите, изкачих двата етажа до стаята си, съблякох се и си сложих пижамата и пантофите.
Поколебах се дали да взема електрическото одеяло, но се отказах. В критични обстоятелства един мъж трябва да бъде готов на известни лишения. От леглото си взех само възглавницата, а чаршафи и одеяла извадих от шкафа в коридора. Натоварен с тях, слязох по стълбите, отидох в кабинета, махнах възглавниците от кушетката и постлах чаршафите. Разгъвах одеялото, когато чух гласа на Улф:
— Съмнявам се в необходимостта от тия мерки.
— Аз пък не се съмнявам. — Метнах одеялото, после другото и се обърнах. — Чели сте онази книга, нали? Когато пожелаят, действуват бързо. Някои документи от папките ни биха им доставили голямо удоволствие. А да не говорим за сейфа.
— Хайде де! Преувеличаваш. Да разбият сейф в къща, пълна с хора?
— Няма да им се наложи да разбиват тази развалина. Не е зле да си набавите някои книги по електроника. — Подпъхнах одеялата откъм долния край на кушетката.
Той избута стола си, надигна се, пожела ми лека нощ и си Отиде, като взе със себе си „Съкровищницата на нашия език“.
В четвъртък очаквах след като Фриц му поднесе закуската и слезе, да ми съобщи да се кача при Улф за разпореждания, но Фриц не каза нищо. И тъй като Улф нямаше да излезе от оранжериите преди единайсет, аз се захванах, без да бързам, с обичайната домакинска работа и когато свърших с подреждането — завивките обратно горе в шкафа, закуската — преглътната, „Таймс“ — прегледан, пощата — отворена и поставена под преспапието върху бюрото на Улф, а Фриц — със задоволено любопитство, наближаваше десет часът. Фриц бе задоволил любопитството си, но не се чувствуваше спокоен. Като всички нас и той добре си спомняше онази нощ, когато атакуваха оранжериите с картечници от покрива насреща, счупиха стотици стъкла и съсипаха хиляди орхидеи: сега си беше наумил, че съм се преместил да спя в кабинета, защото спалнята ми гледа към Трийсет и пета улица и представлението ще се повтори. Обясних му, че съм охрана, а не беглец, но той не повярва и ми го каза.
След като отворих пощата, оставаше ми единствено да си убивам времето. Някакъв доставчик на риба позвъни по телефона на Фриц и аз проследих разговора им, но не улових признаци на подслушвателна апаратура, макар да бях сигурен, че ни подслушват. Да живее техниката! Съвременната наука дава възможност на всеки да прави каквото си иска, без никой да може да разбере какво, по дяволите, става. Извадих бележника си от чекмеджето и прегледах сведенията, които ни беше дал Лон Коен, като обмислях най-различни възможности. Имаше общо четиринайсет точки и поне пет от тях очевидно не водеха доникъде. От другите девет бяхме опитали наслуки три без никакъв резултат. Оставаха ни шест и ги прецених една по една. Реших, че най-обещаващата или във всеки случай най-малко необещаващата е свързана с някаква жена, която бяха уволнили от Държавния департамент, а после я бяха назначили отново, и вече протягах ръка към телефонния указател на Вашингтон, за да проверя номера й, когато на вратата се позвъни.
Излязох в коридора, за да погледна през шпионката, като очаквах да видя един или може би двама непознати. Директният метод. Или пък Морисън. Но видях добре познатото ми лице на доктор Волмър, чийто кабинет е в собствената му къща малко по-надолу, преди ъгъла. Отворих вратата, казах му, че ако си търси пациенти, трябва да опита при съседите, и протегнах ръка да поема шапката му.
Той остана с нея.
— И без това имам прекалено много работа, Арчи. Всички са се разболели. Но току-що получих съобщение за теб, по телефона. От някакъв мъж, не си каза името. Поиска да ти го предам лично. Трябва да отидеш в хотел „Уестсайд“, на Двайсет и трета улица, стая двеста и четиринайсета в единайсет и трийсет или колкото може по-скоро след този час и да си сигурен, че не те следят.
Повдигнах вежди.
— Страшно съобщение!
— И аз си помислих същото. Човекът каза, че сигурно ще ме помолите тази работа да остане само между нас.
— Добре. — Погледнах часовника си — десет и четирийсет и седем. — Какво друго каза?
— Това беше всичко, но първо ме попита дали ще дойда да ви го предам лично.
— Стая двеста и четиринайсета, хотел „Уестсайд“.
— Точно така.
— Какъв беше гласът?
— Не се отличаваше с нищо, не беше нито висок, нито нисък. Просто нормален мъжки глас.
— Добре, докторе, хиляди благодарности. Нуждаем се от още една услуга, ако можете да ни я окажете. Занимаваме се с една операция, която е малко особена, и сигурно са забелязали, че идвате при нас.
