Възможно е някой да поиска да разбере защо сте идвали. Ако ви питат, можете да…
— Ще им кажа, че си позвънил по телефона и си ме помолил да дойда да ти прегледам гърлото.
— Не. Така ще направите двойна грешка. Те знаят, че ми няма нищо на гърлото и са сигурни, че не съм ви се обадил. Телефонът ни се подслушва. Бедата е там, че ако някой се досети, че получаваме поверителни сведения чрез вас, ще започнат да подслушват и вашия телефон.
— Господи! Но нали е незаконно!
— Да, иначе не би било така забавно. Ако някой ви попита, може или да се възмутите и да му кажете да си гледа работата, или любезно да му обясните; че сте дошли да измерите кръвното налягане на Фриц — не, не си носите апарата. Дошли сте…
— Дошъл съм, за да взема рецептата му за охлюви по бургундски. Така ще е по-добре. Нека поводът не е професионален. — Той тръгна към вратата. — Арчи, положението сякаш е доста деликатно.
Кимнах и му благодарих още веднъж, а той ми каза да предам много поздрави на Улф. Затворих вратата след него, но не си направих труда да слагам резето, тъй като скоро щях да излизам. Отидох в кухнята и съобщих на Фриц, че току-що е дал рецептата си за охлювите по бургундски на доктор Волмър, а после влязох в кабинета и позвъних в оранжерията по вътрешния телефон. Отказвах да повярвам, че могат да подслушват и вътрешния телефон. Обади се Улф и аз му разказах за посещението. Той изсумтя и попита:
— Имаш ли представа кой може да бъде?
— Никаква. Не е ФБР. Защо ще се обаждат? Може би, цитирам думите ви, „случайно сме настъпили някого и той се е размърдал“. Евърс или мис Фенстър, или дори Мулър. Някакви инструкции?
Той каза: „Пфу!“, и ми затвори. Признавам, бях си го изпросил.
Трябваше да се справя с проблема да открия преследвача си и да се отърва от него, а това може би щеше да ми отнеме време, така че се налагаше да потърся помощ, ако исках да съм точен за срещата. Освен това трябваше да се подготвя и за слабата вероятност Ърнст Мулър да се е обидил, задето му извих ръката, и да се кани да ми върне комплимента — затова извадих от чекмеджето кобура и презрамката, преметнах ги през рамо, взех моя „Марли“, калибър 38, и го заредих. Възможно беше да са ми необходими и друг вид амуниции, затова отворих сейфа и извадих една хилядарка в използувани банкноти от десет и двайсет долара от резервните пари. Съществуваха, разбира се, и други възможности като например да бъда сниман в стая с гола дама или с труп и още бог знае какво, но от този мост щях да скачам с главата надолу, когато стигнех до него.
В единайсет без една минута излязох от къщи. Без да се оглеждам, се отправих към дрогерията на ъгъла на Девето Авеню, влязох вътре, отидох до телефонната кабина и набрах номера на гаража на Десето Авеню, където паркираме херона6, чийто собственик е Улф, но го карам аз. Том Халорън, който работи там от десетина години, не отговаряше, но след като почаках малко, го откриха и аз му обясних плана; той обеща да бъде готов след пет минути. Реших, че ще е по-добре да му дам десет и преди да тръгна, се повъртях пред рафта с книгите. Тръгнах обратно към Десето Авеню, минах край кафявата къща, свих вдясно, влязох в офиса на гаража, излязох от другата врата и прекосих до един форд, който чакаше със запален двигател. Том седеше зад волана. Качих се отзад, свалих си шапката и се свих на пода така, че да не се виждам, и колата тръгна.
В този модел форд имаше място за краката, но не и за тялото на мъж с ръст един и осемдесет, който не е от каучук, така че бях силно притеснен. След пет минути започнах да подозирам, че Том спира рязко и взема завоите остро само за да види колко съм издръжлив, но се намирах в безизходно положение — и то в много отношения. Още малко, и ребрата ми щяха да поддадат, а краката ми бяха изтръпнали, когато той спря за шести път и чух гласа му:
— Хайде, приятелче. Всичко е чисто.
— Дявол да го вземе, ще се наложи да ме измъкваш с лост.
Той се засмя. С труд изправих глава и рамене, хванах се за края на облегалката, измъкнах се някак и си сложих шапката. Бяхме на Двайсет и трета улица и Девето Авеню.
— Сигурен ли си? — попитах го аз.
— Абсолютно. Няма грешка.
— Прекрасно. Но следващия път вземи линейка. В ъгъла ще намериш парченце от ухото ми. Запази го за спомен от мен.
Излязох. Попита ме дали има още нещо, казах му, че няма и че ще му благодаря по-късно, и той потегли.
Хотел „Уестсайд“, между двете пресечки, не беше точно дупка, въпреки че мнозина биха го нарекли така. Очевидно все още носеше печалба на собствениците си, тъй като фасадата му бе нова, а и фоайето беше преустроено преди няколко години. Влязох, без да обръщам внимание на никого и на нищо, включително и на плешивото пиколо, отидох до асансьора, който беше без придружител, натиснах копчето и се заизкачвах. Като излязох и се приближих до първата врата, за да видя номера на стаята, забелязах, че ръката ми сама се е мушнала под палтото и докосва пистолета, и се подсмихнах. Ако онзи, който ме очакваше, бе Джон Едгар Хувър, то по-добре да внимава, иначе можеше да си изпати. Вратата на стая двеста и четиринайсета — по средата на коридора, отляво — бе затворена. Часовникът ми показваше единайсет и трийсет и три. Почуках, чух стъпки и вратата се отвори, а аз останах с отворена уста. Пред мен бе кръглото зачервено лице и широкоплещестата фигура на инспектор Креймър от отдел „Убийства — Южен Ню Йорк“.
— Точно навреме — изръмжа той. — Влизай. — Отстъпи и аз прекрачих прага.
Толкова отдавна бях свикнал да оглеждам обстановката около себе си, че докато се съвземах от изненадата, автоматично обходих стаята с поглед: двойно легло, тоалетка с огледало, два стола, маса с бележник, който беше за смяна, отворена врата към банята. После, докато оставях шапката и палтото си, изживях още една изненада — единият от двата стола, който бе без облегалки за ръцете, беше преместен до масата, а на масата се намираше картонена кутия с мляко и чаша. Господи, той го беше купил и приготвил за своя гост. Няма да ви се разсърдя, ако не ми повярвате. Аз също не повярвах, но това е самата истина.
Той отиде до другия стол, който имаше облегалки, седна и попита:
— Отърва ли се от опашката си?
— Разбира се. Винаги спазвам инструкциите.
— Седни.
Седнах на другия стол. Той впери сивите си очи в мен.
— Подслушват ли телефона на Улф? Погледите ни се срещнаха.
— Вижте — казах аз, — много добре знаете как стоят нещата. Ако бях направил списък на сто души, които биха могли да са тук, вашето име нямаше да бъде в него. Това мляко за мен ли е?
— Да.
— Значи сте се побъркали. Вие не сте онзи инспектор Креймър, когото познавам толкова добре, и аз не знам срещу какво съм изправен. Защо искате да знаете, дали подслушват телефона ни?
— Защото нещата и без това са сложни и не искам да ги усложнявам повече. Обичам простотата. Бих искал да знам дали можех просто да ти се обадя и да те помоля да дойдеш тук.
— Разбира се, че бихте могли, но ако се бяхте обадили, щях да ви предложа да се поразходим с кола, вместо да идвам тук.
Той кимна.
— Добре. Искам да знам едно нещо, Гудуин. Известно ми е, че Улф се е забъркал с ФБР, и искам да науча подробности. Всичко. Дори ако ни с потребен цял ден.
Поклатих глава:
— Това е извън разрешените граници и вие го знаете.
Той избухна:
— Дявол да го вземе, било извън разрешените граници! А това, че съм тук! Че те накарах да дойдеш тук! Мислех, че имаш малко ум! Не съзнаваш ли какво правя?
— Не. Нямам и най-смътна представа какво правите.
— Тогава ще ти кажа. Познавам те много добре, Гудуин. Известно ми е, че двамата с Улф ми правите номера, сигурен съм в това, но знам и докъде може да се разпрострете. Затова сега ще ти кажа нещо на
