от тях го застрелял, преди Олтхаус да успее да натисне спусъка. Добре ги обучават в онова мазе във Вашингтон. После потърсили каквото им трябвало, намерили го и си тръгнали, като си взели и куршума, защото бил от техен пистолет.
Слушах го. Бях се превърнал цял в слух.
— Той имал ли е пистолет? — попитах аз.
— Да. „Смит и Уесън“, калибър трийсет и осем. Имал и разрешително. Не беше там. Взели са го, те си знаят защо. В едно чекмедже намерихме кутия патрони, почти пълна.
Помълчах и го погледах още малко, после казах:
— Значи сте разнищили случая. Моите поздравления.
— Ти ще се шегуваш и на електрическия стол, Гудуин. Необходимо ли е да ти описвам подробно каква е работата?
— Не. Но в края на краищата… Кой ги е видял? Той поклати глава.
— Ще ти кажа всичко, но не и това. Човекът, така или иначе, не би могъл да ти помогне. Видял ги да излизат от къщата, да отиват до колата, да потеглят и записал номера. Това е всичко, което знаем. Ръцете ни са вързани. Дори ако можехме да посочим имената им, какво ще спечелим? Виждал съм много убийци, чийто имена мога да назова, но какво от това, щом като не мога да го докажа. Но този убиец, тази проклета банда — бих дал заплатата си за една година напред, за да ги заловя и да докажа обвинението. Този град не е техен, това е моят град. Нашият. На нюйоркската полиция. От години ни карат да скърцаме със зъби. Сега, господи, си мислят, че могат да влизат с взлом в къщите на хората, да извършат убийство в моя район и да ми се присмиват!
— Наистина ли? Присмяха ли ви се?
— Да. Отидох лично На Шейсет и девета улица и се видях с Раг. Казах му, че те, разбира се, са знаели дето Олтхаус събира материал за някаква статия, и е възможно да са го следили през нощта, когато е бил убит, а ако е така, ще съм им признателен, ако ми сътрудничат. Раг отговори, че би искал да ни помогне, стига да можел, но си имали много по-важни работи, за да се тревожат за някакъв драскач, който търсел политически скандали. Не му споменах, че са ги видели. Щеше да ми се изсмее в лицето!
Брадичката му трепереше.
— Разбира се, разисквахме това с шефа. Няколко пъти. Ръцете ми са вързани. Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да окачим примката на врата на тази банда нахалници, но какво можем да представим в съда и какво бихме могли да получим? Така че се отказваме. Затова аз казвам така: не само ще напиша доклад за Улф и за теб до шефа, но ще се срещна и ще говоря с него. Смятам, че няма да отнемат разрешителните ви. Но няма да му спомена, че сме се виждали.
Той стана, отиде до леглото и се върна с шапката и палтото си.
— Можеш да си допиеш млякото. И се надявам мисис Брунър да получи онова, за което ви е платила. — Той протегна ръка. — Честита Нова година.
— И на вас. — Станах и си стиснахме ръце. — Вашият човек ще потвърди ли самоличността им, ако работата опре дотам?
— За бога, Гудуин. Един срещу трима?
— Знам. Но ако се наложи, дали ще може?
— Възможно е. Той смята, че би могъл. Казах ти всичко, което знам. Не идвай при мен и не ми се обаждай по телефона. Изчакай няколко минути, след като изляза. — Той тръгна към вратата, обърна се, каза: — Предай поздравите ми на Улф! — И си отиде.
Допих млякото на крак.
ПЕТА ГЛАВА
Когато излязох от фоайето на хотел „Уестсайд“, часът бе дванайсет и двайсет. Щеше ми се да повървя пеш. Една от причините за това бе, че все още не ме следеше никой и ми бе приятно да се поразходя, без да се чудя дали зад себе си нямам компания. Другата причина беше, че не исках да си блъскам главата, а като ходя, усилената работа, ако мога да я нарека така, се извършва от краката и не се нуждае от думи. И третата от причините беше, че имах желание да разгледам някои забележителности на града. Бе хубав слънчев зимен ден, вятърът не беше силен и аз прекосих през центъра до Шесто Авеню и свих на юг.
За да добиете представа що за мисли ме обземат без всякакви усилия, когато ходя пеш, ще ви кажа, че като прекосявах площад Вашингтон, си мислех какво странно съвпадение е, че Арбър Стрийт се намира в Гринич Вилидж. Това едва ли можеше да се нарече мисъл, достигната с усилие, тъй като в Гринич Вилидж живеят горе-долу четвърт милион души, а съм се сблъсквал и с още по-странни съвпадения, но това мое хрумване е добър пример за поведението на ума ми, когато се движа пеш.
Посещавал съм Арбър Стрийт и преди, а защо — за настоящия разказ е без значение. Тя е тясна и дълга улица, има само три пресечки, а от двете й страни са подредени какви ли не стари тухлени сгради. Номер шейсет и три, който се намираше в средната й част, не се отличаваше с нищо. Застанах на отсрещния тротоар и огледах къщата. Прозорците на третия етаж, където Морис Олтхаус бе живял и умрял, бяха с жълтокафяви пердета, сега спуснати. Отидох до ъгъла, зад който агентите били паркирали колата си. Както споменах, разглеждах забележителностите, без да ме следят. Всъщност, разбира се, наблюдавах професионално местопрестъплението, което може би щеше да ми се наложи да разследвам внимателно. Това донякъде ми е от полза. От полза е за мен, не за Улф: той не би отишъл и до прозореца, за да погледне мястото на престъплението. Щеше да ми е приятно да се кача на третия етаж, за да разгледам хола, но исках да се прибера навреме за обяд, така че се върнах по същия път до Кристофър Стрийт и спрях такси.
Исках да съм вкъщи за обяд поради правилото, че на масата никога не се говори за работа. Когато Фриц ми отвори и оставих палтото и шапката си на закачалката, часът беше един и двайсет, така че Улф вече бе на масата. Влязох в трапезарията, заех мястото си срещу него и направих някаква забележка за времето. Той изсумтя и лапна залък запарен бял хляб. Фриц донесе яденето и аз си сипах. Не бях просто дребнав — показвах му, че понякога правилата може да се окажат много глупави; правилото, което въвеждате, за да се нахраните с удоволствие, може спокойно да ви развали апетита. Това не се отрази на моя апетит, но не говорихме много.
Ала имаше и друга причина да отложим разговора. Щом станахме от масата, аз му казах, че искам да му покажа нещо в подземието, и тръгнах пред него — по коридора, после вдясно и надолу по стълбите. В подземието се намират стаята и банята на Фриц, склад и голяма стая с билярдна маса. В стаята, освен обичайната висока пейка, има и голям удобен стол, издигнат на платформа, на който сяда Улф, когато е в настроение да наблюдава как двамата със Сол Панцър си служим с билярдните стикове, а това се случва веднъж годишно. Заведох го там, щракнах ключа и започнах:
— Новият ви кабинет. Надявам се, че ви харесва. Вероятността да подслушват помещение, където не са влизали, е само едно на милион, но дори и това е прекалено много.
Приседнах на ръба на билярдната маса и се обърнах с лице към големия стол. Той ме изгледа свирепо:
— Дразниш ли ме, или наистина е възможно да ни подслушват?
— Допустимо е. Не бих рискувал да се разчуе, че инспектор Креймър ми каза да ви предам поздрави от него. Нито че ме почерпи с литър мляко, стисна ми ръка и ми пожела честита нова година.
— Говориш нелепости.
— Не, сър. Срещата беше с Креймър.
— В хотелската стая?
— Да.
Улф се качи на платформата и седна.
— Докладвай — изръмжа той.
Подчиних се. Не бързах, защото исках да съм сигурен, че няма да пропусна нито дума. Ако бяхме в кабинета, щеше да се облегне назад и да затвори очи, но формата на стола не бе предвидена за тази цел и Улф си остана с изпънат гръб. Последните десет минути устните му бяха плътно стиснати — не знам дали поради онова, което чуваше, или поради стола, на който седеше, вероятно и двете. Завърших разказа си с разглеждането на забележителностите и добавих, че някой от другата страна на улицата — човек, който е
