разхождал кучето си или е гледал от прозореца в някоя от двете отсрещни къщи — може да е видял хората на ФБР да излизат от номер 63 и да свиват зад ъгъла към колата си; може дори да е запомнил регистрационния й номер. На ъгъла на улицата имаше лампа.
Той пое въздух през носа и го изпусна през устата си.
— Трудно ми е да повярвам — рече, — че мистър Креймър може да е такъв глупак.
Кимнах.
— Знам, че ви звучи така. Но той не знаеше — докато не му казах — причината, поради която ФБР се е захванало с нас. Знаеше само, че сме ги засегнали по някакъв начин, а той се занимава с убийство, което не може да им лепне, затова е решил да ви го отстъпи. Признайте, че е редно да се почувствувате поласкан, задето е мислел, че има макар и малка вероятност да успеете — вижте колко усилия положи. А след като му разказах за мисис Брунър, той кг си направи труда да помисли как точно стоят нещата с нея. Сега вече сигурно е разбрал. Трябва да се досети, че двата случая нямат нищо общо помежду си. Да речем, направите чудо и им лепнете това убийство, и то така, че да не могат да се откачат. По този начин няма да изпълните поръчката на клиентката си. Единственият начин да й помогнете и да спечелите хонорара ще е да им кажете: вижте, отказвам се да разследвам това убийство, стига вие да оставите мисис Брунър на спокойствие. Но това няма да се хареса на Креймър — неговата идея е съвсем различна. А и на вас няма, да се хареса. Да се пазарите с убиец не е във вашия стил. Греша ли някъде?
Той изсумтя:
— Не ми харесват местоименията, които използуваш.
— Добре, нека бъде „ние“ и „нашият“.
Той поклати глава.
— Добре се наредихме. — Ъгълчето на устните му потрепна.
Изгледах го и попитах:
— Защо, дявол да го вземе, се усмихвате?
— Защото добре сме се наредили. Мисля си за втората възможност. От думите ти стана ясно, че ще е безполезно да доказваме, че онзи човек е убит от ФБР. Много добре, в такъв случай ще докажем, че не са го убили те.
— Браво на нас. А после?
— Ще видим. — Той обърна ръка с дланта нагоре — неговия обичаен жест. — Арчи! Не разполагахме с нищо. Сведенията, които ни даде мистър Коен, бяха само баналности — в тях нямаше дори лъч надежда. Сега, благодарение на мистър Креймър, имаме орех с някаква ядка в него: неразкрито убийство, в което ФБР е дълбоко замесено, независимо дали е тяхно дело, или не. Това представлява открито предизвикателство към находчивостта ни, към способностите ни, ако имаме такива. Първо, трябва да разберем със сигурност кой е убил този човек. Видял си изражението на мистър Креймър, чул си тона му. Наистина ли е убеден, че това е работа на ФБР?
— Да.
— А има ли основания за това?
— Той мисли, че има. Разбира се, идеята просто му допада. Нарича ги с думи като „проклета банда“ и „нахалници“. След като научил, че тримата агенти са се намирали на местопрестъплението по същото време, вероятно е изоставил останалите възможности, но той е способен полицай и ако е имало друга следа, която да е била поне малко обещаваща, би се захванал с нея. Очевидно такава следа няма. Освен това, ако Олтхаус е бил вече мъртъв, когато са влезли, защо не са съобщили веднага? Анонимно, разбира се. Да вземем и друго нещо — куршума. Малцина убийци биха проумели, че след като е пронизал жертвата си, куршумът е продължил, ударил се е в стената и е паднал на пода, та да го потърсят и да го приберат. За стар професионалист като Креймър това представлява важна улика. Така че според мен Креймър има основания да бъде убеден. Той ме гледаше намръщено.
— Кой е този Раг, за когото е споменал мистър Креймър?
— Ричард Раг. Главният човек на ФБР в Ню Йорк. Специален агент, ръководи операциите им.
— Дали Раг знае, дали си мисли, че някой от неговите хора е убил Олтхаус?
— Ще трябва да го попитам. Възможно е да знае, че някой от тях го е убил; не би могъл да знае, че не са го убили, тъй като не е присъствувал. Раг не е наивен глупак, а би било глупаво да вярва на всичко, което са му казали. Има ли значение?
— Може би. Може да има голямо значение.
— В такъв случай, предполагам, той или знае, че го е убил агент на ФБР, или смята това за вероятно. Иначе, когато Креймър е отишъл при него и го е помолил за съдействие, сигурно щеше да му разкаже каква е работата: ФБР обича да услужва на местните ченгета, когато това не им струва нищо — просто за престиж, — а Раг знае, че Креймър не би се разтревожил заради това, че са отишли неканени на гости на Олтхаус. Както ви е известно, полицията прави същото. Така че Раг може дори да държи куршума в някое чекмедже на бюрото си.
— Какво мислиш? Съгласен ли си с мистър Креймър?
— Странен въпрос от ваша страна. Нямам право на мнение, както и вие. Възможно е хазаинът да е застрелял Олтхаус, защото е закъснял да си плати наема. Вероятностите са много.
Той кимна.
— Точно това трябва да разследваме. Ще започнеш веднага, откъдето сметнеш за най-добре. Може би от семейството му. Спомням си, че бащата, Дейвид Олтхаус, е производител на дамско облекло.
— Точно така. На Седмо Авеню. — Смъкнах се от билярдната маса. — Тъй като предпочитаме да не е убит от агент на ФБР, предполагам, че фактите, които Олтхаус е събрал за ФБР, не ни интересуват.
— Интересува ни всичко. — Той направи гримаса. — А ако откриеш някого, когото мислиш, че трябва да видя, доведи го. — Направи пак гримаса и добави: — Дори ако е жена.
— С удоволствие. Първо ще се отбия в „Газет“, за да прегледам папката с материали за него, а Лон може да разполага и с някои факти, които не са отпечатани. Колкото до това да водя разни хора тук, възможно е да наблюдават къщата отвсякъде. Как ще ги вкарвам и изкарвам?
— През вратата. Разследваме убийство, което не засяга ФБР. Така е казал мистър Раг на мистър Креймър. Този път поне мистър Креймър няма от какво да се оплаче.
— Значи да не се занимавам с преследвачите си?
— Недей.
— Това е голямо облекчение.
ШЕСТА ГЛАВА
Часовникът ми показваше четири и трийсет и пет, когато влязох в някаква дрогерия близо до Гранд Сентръл, погледнах в телефонния указател на Манхатън, насочих се към телефонната кабина, затворих вратата и набрах един номер.
От архивите на „Газет“ и сведенията, които Лон ми даде устно и неофициално, изписах десетина страници в бележника си. Сега всички са тук, пред мен, но ако ги отпечатам, биха заели също толкова страници, затова ще предам само онова, което ви е необходимо, за да разберете какво е станало. Ето имената на главните участници:
