Улф се намръщи.
— Не го искам.
— Естествено. Да му предам ли?
— По дяволите. — Обърна се към Фриц: — Много добре, продължавай. Според мен нужни са три зърна, но прави каквото знаеш. Ако сложиш пет, няма дори да го вкусвам — ще позная по миризмата. С четири може и да става за ядене. — Кимна ми, аз тръгнах към кабинета, а той ме последва.
Улф заобиколи мисис Олтхаус, която бе седнала на червеното кожено кресло, и остана прав, докато ги представях. Имаше два реда жълти столове — на предния седяха Винсънт Ярмък, Мариан Хинкли и Тимъти Куейл, а на задния — Дейвид Олтхаус и Бърнард Фром. При това подреждане Куейл оставаше най-близо до мен, което ми се бе видяло препоръчително. Улф седна, огледа всички от ляво на дясно, а после — от дясно на ляво, и започна:
— Трябва да ви предупредя, че е възможно агенти на Федералното бюро за разследване да чуват с помощта на електронно подслушвателно устройство всичко, което се говори в тази стая. Двамата с мистър Гудуин смятаме, че това е слабо вероятно, но напълно възможно. Мисля, че вие…
— Защо смятате, че подслушват? — обади се Фром, адвокатът. Тон, предназначен за съдебната зала, кръстосан разпит.
— Това ще стане ясно, мистър Фром. Мисля, че тази възможност, колкото и да е малка, трябва да ви е известна. Сега ви моля да ми разрешите нещо. Известно време ще говоря аз. Мога да се надявам, че ще ми помогнете да преследвам собствените си интереси единствено ако успея да ви докажа, че вашите вървят успоредно с моите. Вие сте бащата, майката, годеницата и близките на човек, убит преди седем седмици, а убиецът си остава неразкрит. Възнамерявам да го разкрия. Възнамерявам да докажа, че Морис Олтхаус е убит от агент на Федералното бюро за разследване. Намерението ми…
Зададоха му два въпроса, едновременно. Ярмък попита: „Как?“, а Фром: „Защо?“
Улф кимна.
— Намерението ми се основава на две неща. Неотдавна се заех с един случай, поради който ми се наложи да извърша разследвания, свързани с известни дейности на ФБР, а ФБР незабавно ми отвърна, като се помъчи да отнеме разрешителното ми на частен детектив. Възможно е да успеят; но дори и като частно лице пак мога да водя разследване в защита на личните си интереси, а несъмнено ще бъде в мой интерес да оборя претенцията им, че са непогрешими защитници на законността и справедливостта. Това е едното. Другото са отдавнашните ми оплаквания срещу Отдела за разследване на убийства на нюйоркската полиция Те също имат претенции. Многобройни са случаите, в които са спъвали законните ми действия. Заплашвали са ме неведнъж, че ще ме преследват съдебно за укриване на улики или за възпрепятствуване на правосъдието. Ще ми е приятно да им отвърна със същото, да докажа, че полицията знае или подозира, че ФБР е замесено в убийство, и именно тя възпрепятствува правосъдието. Това също би…
— Много приказвате — прекъсна го Фром. — Можете ли да подкрепите думите си?
— По дедукция, да. Полицията и прокурорът знаят, че Морис Олтхаус е събирал материали за статия за ФБР, но в апартамента му не намерили и следа от тях. Мистър Ярмък, струва ми се, вие сте участвували в този проект?
Винсънт Ярмък се приближаваше повече до представата ми за старши редактор, отколкото Тимъти Куейл: имаше тесни рамене, малка уста със стиснати устни, а очите му бяха толкова светли, че трябва да гадаете дали са там, зад очилата с черни рамки.
— Участвувах — отвърна той с глас, който прозвуча като квичене.
— И мистър Олтхаус вече беше събрал материалите?
— Разбира се.
— Предаде ли ви ги, или се намираха у него?
— Мислех, че са у него. Но полицията ме уведоми, че в апартамента му не са намерили нищо.
— Това не ви ли наведе на някакво заключение?
— Е, заключението беше очевидно — че някой ги е взел. Слабо вероятно е Морис да ги е оставил другаде.
— Днес следобед мисис Олтхаус казала на мистър Гудуин, че подозирате ФБР в това. Вярно ли е?
Ярмък обърна глава, за да погледне мисис Олтхаус, а после отново върна поглед към Улф.
— Възможно е в частен разговор да съм създал у нея такова впечатление. Сегашният ни разговор не е много частен, както казахте вие.
Улф изсумтя:
— Казах, че е възможно да ни подслушват, но не е установено със сигурност. Щом вие сте стигнали до такова заключение, несъмнено и полицията ще заключи същото. — Той погледна Фром. — Нали? Не съм ли прав, мистър Фром?
Адвокатът кимна.
— Вероятно. Но това не ви дава основания да правите извод, че полицията възпрепятствува правосъдието.
— Извод — не, но предположение — да. Мога да предположа, че дори да не става въпрос за възпрепятствуване на правосъдието, полицията най-малко не изпълнява задълженията си. Като юрист вие добре познавате упоритостта на полицията и прокурора в случай на неразкрито убийство. Ако те…
— Не практикувам наказателни дела.
— Не може да не го знаете, това е известно и на децата. Ако полицията вече не бе приела, че изчезването на онези материали е дело на ФБР и следователно то е замесено в убийството, тя положително щеше да разследва другите възможности — например мистър Ярмък. Е, мистър Ярмък? Преследва ли ви полицията?
Редакторът облещи очи.
— Да ме преследва ли? За какво?
— Заради вероятността вие да сте убили Морис Олтхаус и да сте взели материалите. Не избухвайте. Много убийства са пораждали още по-неправдоподобни хипотези. Той ви е съобщил за някакво разкритие, което е направил, за доказателства, намерени от него, които — може би без да му е известно — по някакъв начин са представлявали смъртна заплаха за вас, и вие сте премахнали и него, и доказателствата. Разбира се…
— Глупости. Абсолютни глупости.
— Може би за вас. Сигурно е обаче, че в неразборията около едно неразкрито убийство щяха да ви следят отблизо, а не е така. Не ви обвинявам в убийството, сър, поне в момента; просто доказвам, че полицията или гледа да заобиколи, или пренебрегва задълженията си. Освен ако не сте им дали необоримо алиби за вечерта на двайсети ноември. Имате ли алиби?
— Не. Необоримо, не.
— А вие, мистър Куейл?
— Дрън-дрън! — отвърна Куейл. Отново лоши обноски.
Улф го изгледа.
— Тук сте само, защото ви търпим. Искахте да разберете какво се каня да направя. Ще ви обясня. Подтикван единствено от собствените си интереси, аз се надявам да разкрия, че ФБР е намесено в убийство и че полицията не изпълнява служебните си задължения. В тези си усилия трябва да избягвам опасността да бъда възпрепятствуван от обстоятелствата. Вчера получих поверителни сведения, които ясно сочат виновността на ФБР, но не са решаващи. Не смея да пренебрегна възможността привидната пасивност на полицията да е само тактически ход, възможността както полицията, така и ФБР да знаят самоличността на убиеца и да изчакват момента, в който ще разполагат с решаващи доказателства. Преди аз да предприема нещо, трябва напълно да се убедя в това. Можете да ми помогнете, мистър Куейл, но ако вместо това сте решили да се държите предизвикателно, не ви искам тук. Мистър Гудуин вече ви изхвърли веднъж и ако е необходимо, може да го стори пак. Той би ви изхвърлил още по-сполучливо пред публика — също като мен мистър Гудуин обича да има публика. Ако предпочитате да останете, вече ви попитах нещо.
Куейл бе стиснал зъби. Нещастният човек беше в безизходно положение. До него седеше, и то толкова близо, че можеше да протегне ръка и да го докосне, момичето, заради което и пред което се бе нахвърлил върху някакъв нахален вестникар, бе молил Лон Коен за извинение, а сега пък понасяше обидите на високомерен детектив. Очаквах, че ще обърне глава или към нея, за да й покаже как е готов да преглътне
