— За бога! Това ли измътихте!
— Не. — Той се обърна. — Малко по-високо, Фриц. — Към мен: — Следобед споменах, че ти, Арчи, ми даде ясно да разбера колко е безполезно да се доказва, че убийството е извършено от ФБР. Оттеглям думите си. Няма да склоня глава пред безполезността. Трябва да създадем ситуация, в която нито една от трите възможности да не бъде безполезна. Те са: първо, да докажем, че убийството е извършено от ФБР; второ, да докажем, че не са били те; и трето, да не доказваме нито едно от двете, да оставим убийството на мира. За нас най-добра е втората възможност и затова трябва да намериш Франк Одел, и ако сме принудени да приемем първата или третата, трябва да се справим с обстановката така, че въпреки всичко да бъдем в състояние да изпълним задължението си към нашата клиентка.
— Нямате друго задължение, освен да разследвате и да сторите всичко по силите си.
— Пак бъркаш лицата.
— Добре — „нямаме“ и „да сторим“.
— Така е по-добре. Точно тъй, да сторим всичко по силите си. За човек, който уважава себе си, това е възможно най-голямото задължение, а и двамата го притежаваме в пълна мяра. Сега един основен въпрос: независимо коя възможност ще бъдем принудени от обстоятелствата да приемем, мистър Раг трябва да вярва или поне да подозира, че някой от неговите хора е убил Морис Олтхаус. Не мога да измисля маневра от наша страна, която да спомогне за това — мъчех се, когато ти се върна. Ти можеш ли?
— Не. Раг може да вярва, а може и да не вярва. Вероятността да вярва е десет към едно.
— Поне вероятността е на наша страна. Така. Трябват ми идеи за уговорката, която възнамерявам да направя утре с мистър Хюит. Ще ни отнеме доста време, а съм много жаден. Фриц?
Никакъв отговор. Фриц бе заспал непробудно на стола, вероятно хъркаше, но телевизорът го заглушаваше. Предложих да се преместим в кабинета и да опитаме за разнообразие с музика по радиото, а Улф прие, така че събудихме Фриц, благодарихме му за гостоприемството и му пожелахме лека нощ. На път за кабинета се отбих да взема бира за Улф и мляко за мен, а когато влязох, той бе включил радиото и се бе върнал зад бюрото си. Тъй като разговорът щеше да ни отнеме доста време, аз донесох един жълт стол и го сложих до неговия. Той си наля бира, а аз отпих глътка мляко и му казах:
— Забравих да спомена, че не попитах Хюит за Десеторката по аристология. И без това искахте да се видите с него, така че утре може да го попитате. Та каква е програмата?
Той започна.
Беше доста след полунощ, когато тръгна към асансьора, а аз отидох да донеса чаршафи, одеяла и възглавница за втората нощ, която щях да прекарам в кабинета.
ОСМА ГЛАВА
В телефонния указател за петте района на Ню Йорк имаше повече от сто абонати на име Одел, но нито един Франк. И така, след като установих това, в девет и половина в петък сутринта седях на бюрото си и обмислях по-нататъшните ходове. Проблемът не бе такъв, че да го обсъждам с Улф, пък и все едно — той не си беше вкъщи. Сол Панцър пристигна точно в девет и Улф, вместо да се качи в оранжериите, слезе, облече дебелото си палто, сложи кожената си шапка с широка периферия и последва Сол на улицата, за да се качи в херона. Той, разбира се, знаеше, че ако отоплението бъде включено докрай, в херона ще стане топло като във фурна, но си беше взел дебелото палто, защото изпитваше недоверие към всички машини, по-сложни от детска количка. Дори ако на волана бях аз, той пак би очаквал да закъса на някое диво и усамотено място в джунглите на Лонг Айланд.
С усилие на волята насочих мислите си върху историята с Франк Одел: тя не беше нищо повече от изстрел в тъмното със затворени очи, а Улф бе наредил да се изпълни единствено защото предпочиташе втората от трите възможности. Мястото, за което си мислех и където ми се искаше да съм сега, бе Лонг Айланд. Много пъти съм бил свидетел на умението на Улф да насочва обстоятелствата в своя изгода, но никога не съм го виждал да крои нещо толкова хитроумно, колкото програмата, в която се канеше да въвлече Луис Хюит, и аз би трябвало също да бъда там. Гениалността ще ви свърши отлична работа, що се отнася до искрата на свещите, но за да стигнете там, закъдето сте тръгнали, трябва да има и някой, който да се погрижи радиаторът да не протече и гумите да са добре напомпани. Щях да настоявам да отида, ако не беше Сол Панцър. Улф каза, че Сол ще присъствува на разговора, а той е единственият човек, на когото бих се облегнал в случай, че си счупя крак.
Насилвах се да мисля за Франк Одел. Първото, което ми дойде наум, бе да позвъня в отдел „Условни присъди — щат Ню Йорк“ и да ги попитам дали фигурира в списъците им. Но разбира се не от нашия телефон. Ако ФБР узнаеше, че пръскаме пари и време за Одел, след казаното от Куейл, щяха да разберат, че не го правим от предпазливост, а смятаме, че има вероятност наистина да е замесен. Това не биваше да се допусне. Реших да не поемам никакви рискове. Ако някой агент на ФБР прочете това и му се стори, че надценявам колегите му, значи не е достатъчно вътрешен, за да са му известни всички семейни тайни. Аз може да не съм вътрешен, но не съм и от вчера.
След като отидох в кухнята, за да съобщя на Фриц, че излизам, и взех палтото и шапката си от коридора, аз си отворих сам вратата, отправих се пеш към Десето Авеню и оттам — в гаража. Получих разрешение от Том Халоран да се обадя по телефона, набрах номера на „Газет“ и се свързах с Лон Коен. Той беше дискретен. Не ме попита нищо за мисис Брунър и ФБР, а само дали не знам откъде би могъл да си намери бутилка коняк.
— Възможно е някой ден да ти изпратя една бутилка — отвърнах аз, — стига да я заслужиш. Преди около две години човек на име Франк Одел бил вкаран в затвора за измама. Ако се е държал добре и са му намалили присъдата, може да е излязъл и да е в списъка на условно освободените. Заел съм се с общественополезна работа и искам да го намеря бързо и да го реабилитирам. Можеш да ми позвъниш и колкото по-скоро — толкова по-добре, на този номер. — Дадох му го. — Държа общественополезната си дейност в тайна, затова, моля те, не казвай на никого.
Той отвърна, че ще му трябва около час, и аз излязох в паркинга, за да разгледам автомобилите. Улф си купува нова кола всяка година с мисълта, че това намалява опасността от катастрофа, което не е така, а избора им предоставя на мен. Изкушавах се да взема ролс, но щеше да е грехота да го захвърлим само след година. През онзи ден в гаража нямаше нищо, за което бих разменил херона. Двамата с Том обсъждахме арматурното табло на един линкълн, модел 1965, когато телефонът позвъни и аз отидох да се обадя. Беше Лон, който бе открил Одел. Франк Одел бил пуснат на свобода през август, а условната му присъда изтичаше в края на февруари. Живееше на Ламонт Авеню № 2553, в Бронкс, и работеше в един клон на агенцията „Дрискъл“ за жилища под наем, на Гранд Конкорс № 4618. Лон отбеляза, че да го включим в игра на покер, би било добър начин да го реабилитираме, а аз отвърнах, че според мен барбутът е по-подходящ за целта.
Реших да взема метрото вместо такси не за да пестя парите на клиентката, а защото сметнах, че е дошло време да предприема нещо във връзка с преследвачите си. Бяха изминали две денонощия, откакто се предполагаше, че ФБР се е заинтересувало от нас, и двайсет и пет часа, откакто бяха накарали Перацо да ни отнеме разрешителните, а все още #е бях забелязал никакъв признак, че си имам компания. Вероятно им се бях изплъзвал или пък не ги бях забелязал. Сега реших да се оглеждам, но не в движение. Изчаках да стигна спирката на Гранд Сентръл и се качих в един експрес, който отиваше на север.
Ако сте в метрото, смятате, че ви следят, и искате да откриете преследвача си, по време на движение трябва да минавате от един вагон в друг, а на всяка спирка да заставате близо до вратата, така че да можете да слезете. В натоварените часове това е трудно, но часът бе десет и половина сутринта и ние пътувахме на север. Открих го — или по-скоро открих ги, — преди да стигнем третата спирка. Бяха двама. Единият беше нисък и набит, с ръст, който едва-едва отговаряше на изискванията, и с големи кафяви очи, с които не знаеше какво да прави, а другият бе тип Грегъри Пек, като се изключат къдравите му ушенца като на бивш боксьор. Играта — само за да е весело — се състоеше в това да ги открия, без те да разберат, а на спирката на 168-а улица бях почти сигурен, че съм спечелил. Когато излязох на улицата, престанах да им обръщам внимание.
Преследването по нюйоркските улици, стига да знаете, че ви преследват, да искате да се отървете от опашката си и да нямате птичи мозък, е чиста смехория. Начините за измъкване са хиляди и преследваният просто си избира онзи, който е най-подходящ за момента и мястото. На Тремънт Авеню позабавих крачка,
