Вдигнах пръст.
— Предположението ви, че в „Газет“ може да са налучкали хипотезата за ФБР и да са предприели нещо, не беше толкова сполучливо. — Свалих пръста си. — Лон Коен не спомена нищо, затова и аз не му казах нищо. Те нямат хипотеза. Лон ми разреши ля прегледам папките, поговорихме и сега разполагам с десетина страници с имена и подробности, някои от които е възможно да са ни от полза. — Вдигнах пръст. — Ще ги напечатам на машина по обичайната тарифа — пет долара на страница. — Свалих пръста си. — После позвъних от една кабина на мисис Дейвид Олтхаус, тя се съгласи да ме приеме и аз отидох. Парк Авеню при Осемдесета улица, апартамент на десетия етаж, с всички украшения, които очаквате да видите на такова място. Тя ми цитира Библията и Аристотел. — Вдигнах пръст. — Аз исках да цитирам Платон, но не можах да го вмъкна на подходящо място. — Свалих пръста си. — Помолих я да се обади на Мариан Хинкли, за да присъствува и тя. Мис Хинкли обеща да дойде след малко. Мисис Олтхаус попита дали ме е разбрала правилно: по телефона съм споменал, че синът й е убит от агент на ФБР. Оттук нататък най-добре да ви предам разговора ни дума по дума.
Разказах му всичко от начало до край, като бях сигурен, че не съм изрекъл нищо, което не искахме да бъде научено от ФБР. Облегнат назад със затворени очи, той не би могъл да вижда как вдигам пръст, затова ми бе невъзможно да вмъквам по нещо. Щом свърших, Улф изсумтя, отвори очи и заяви:
— Като че ли не ни стига да знаем, че в купата сено има игла. Дори когато не…
На вратата се позвъни. Отидох в коридора да погледна и на площадката видях един агент на ФБР. Не че го познавах, но му беше изписано на муцуната: подходяща възраст, широки рамене и мъжествена широка челюст, спретнато тъмносиво палто. Открехнах вратата два пръста — колкото позволяваше веригата — и попитах:
— Какво обичате?
Той избърбори през пролуката:
— Казвам се Куейл и искам да говоря с Нироу Улф.
— Повторете, моля ви, името си буква по, буква.
— Тимъти Куейл! К—У—Е—Й—Л!
— Мистър Улф е зает. Ще проверя. Върнах се до вратата на кабинета.
— Едно от имената в бележника ми. Тимъти Куейл. Старши редактор в списание „Тик-Ток“. Тип „герой“. Нокаутирал някакъв репортьор, който досаждал на Мариан Хинкли. Трябва да му е съобщила по телефона за вас малко след като съм си тръгнал.
— Не — изръмжа той.
— До вечеря остава половин час. По средата на някоя глава ли сте?
Той ми хвърли кръвнишки поглед.
— Доведи го.
Върнах се, откачих веригата и той влезе. Докато затварях, гостът ми съобщи, че аз съм Арчи Гудуин, а аз се съгласих, погрижих се за палтото и шапката му и го заведох в кабинета. Той направи три крачки, спря да се огледа, насочи поглед към Улф и попита:
— Казаха ли ви името ми? Улф кимна:
— Мистър Куейл.
Той пристъпи към бюрото.
— Приятел съм на мис Мариан Хинкли. Искам да знам що за игра сте подхванали. Искам обяснение.
— Как не! — отвърна Улф.
— Не ми викайте „как не“! Какво кроите?
— Държите се смешно — каза Улф. — Обичам да разговарям със седнали хора. Ако можете единствено да дрънкате празни приказки, мистър Гудуин ще ви изхвърли. Ако седнете на онзи стол, смените тона си и ми посочите приемлива причина защо трябва да ви давам сметка, може и да ви изслушам.
Куейл отвори уста и я затвори. Обърна глава да ме погледне — аз бях останал нрав — очевидно за да провери дали съм мъж на място. Щеше да ми е не по-малко приятно, ако бе решил, че не съм, защото след вчерашния ден бих приел с удоволствие подобно оправдание, за да извия още една ръка. Но той се отказа, отиде до червеното кожено кресло, седна и изгледа намръщено Улф.
— Известно ми е какво представлявате — рече той. Това не беше обида, но думите му не бяха и кой знае колко любезни. — Знам как действувате. Ако искате да хванете мисис Олтхаус на въдицата си, за да изкарате нещо, това си е нейна работа, но няма да забърквате мис Хинкли в тази история. Нямам намерение да…
— Арчи — прекъсна го Улф, — изхвърли го! Фриц ще ги държи вратата отворена. — Той натисна звънеца.
Приближих се на около една ръка разстояние от червеното кожено кресло и изгледах героя от горе до долу. Фриц се появи, Улф му нареди да ми държи външната врата отворена и той излезе.
Положението на Куейл беше лошо. Тъй като бях застанал пред него, ако започнеше да се надига от креслото, можех да го сграбча както ми е угодно, преди да се е изправил. Но и аз бях в лошо положение. Да вдигнете деветдесеткилограмов мъж от тапицирано кресло, е проблем, а той имаше достатъчно ум, за да остане седнал и да се облегне. Но не беше прибрал краката си достатъчно навътре. Посегнах към раменете му, после рязко се наведох, сграбчих го за глезените, дръпнах и продължих да дърпам, докато не го откарах в коридора по гръб, преди да успее да направи дори опит за съпротива, но точно тогава проклетият глупак се помъчи да се обърне, за да се задържи с ръце за пода. Пред външната врата ударих спирачки, за да може Фриц да го хване за ръцете.
— На стъпалата има сняг — казах му аз. — Ако ви позволя да се изправите и ви подам шапката и палтото, ще си тръгнете кротко, без номера. Знам повече хватки от вас. Ясно ли е?
— Да. Проклет шут!
— Гудуин. Познахте само „у“-то, но от мен да мине. Хайде, Фриц!
Пуснахме го и той с мъка стана. Фриц взе палтото му от закачалката, но Куейл каза:
— Искам да се върна. Ще го попитам нещо.
— Не. Имате лоши обноски. Ще се наложи пак да ви изхвърляме.
— Не, няма. Искам да го питам нещо.
— Любезно, тактично?
— Да. Затворих вратата.
— Давам ви две минути. Не сядайте, не повишавайте глас и не използувайте думи като „шут“. Върви напред, Фриц.
Тръгнахме в индийска нишка през коридора и влязохме, Фриц — отпред, а аз — отзад. Улф, чийто остър слух долавяше какво се говори в коридора, го изгледа студено, а Куейл застана пред бюрото между Фриц и мен.
— Искахте приемлива причина — каза той на Улф. — Както споменах, аз съм приятел на мис Хинкли. Достатъчно добър приятел, за да ми се обади по телефона и да ми съобщи за Гудуин — какво е казал на нея и на мисис Олтхаус. Посъветвах я да не идва довечера при вас, но тя ще дойде. В девет часа ли беше?
— Да.
— В такъв случай аз ще… — Спря. Това не беше начинът. Беше му трудно, но се пребори със себе си. — Искам да присъствувам. Ще ми… Ще ми разрешите ли да дойда?
— Ако се владеете.
— Ще се владея.
— Времето ви изтече — казах му аз и го хванах за ръка, за да го обърна кръгом.
СЕДМА ГЛАВА
В девет и десет вечерта на онзи дълъг ден влязох в кухнята. Улф беше до голямата маса с Фриц и се препираше с него относно броя на хвойновите зърна, нужни за маринатата за еленско филе. Тъй като знаех, че това може да продължи безкрайно, аз го прекъснах:
— Извинете. Пристигнаха всички, дори някои, които не сме очаквали. Дейвид Олтхаус, бащата, също е дошъл с тях. Плешивият, който седи вдясно, отзад. Довели са и един адвокат. — Бърнард Фром, вляво, също отзад. Интелигентен на вид и с остър поглед.
