заплати.
Погледът й все още бе върху мен, но мислите й бяха далеч. Тя преценяваше нещо.
— Не виждам причина… — започна тя и млъкна. Почаках малко, после я насърчих:
— Да, мисис Олтхаус?
— Не виждам причина да не ви кажа. Подозирах, че са го направили хората от ФБР, откакто мистър Ярмък спомена, че в апартамента не са намерили никакви материали. Така твърди мистър Ярмък, а същото ми каза и мис Хинкли. Не смятам, че съм отмъстителна жена, мистър Гудуин, но той ми беше… — Гласът й щеше да потрепери и тя спря. След малко продължи: — Беше ми син. Все още се мъча да осъзная, че… че го няма. Познавахте ли го? Срещали ли сте го някога?
— Не.
— Вие сте детектив, нали?
— Да.
— Очаквате да ви помогна да разкриете… да намерите виновника за смъртта на сина ми. Много добре — и аз го искам. Но мисля, че не мога да ви помогна. Синът ми рядко говореше с мен за работа си. Не помня някога да е споменавал за ФБР. Мис Хинкли ме пита вече за това, а също и мистър Ярмък. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо, искрено съжалявам, защото, ако са го убили те, надявам се, че ще си получат заслуженото. В Библията се казва: „Не отмъстявай“, но Аристотел пише, че отмъщението е справедливо. Виждате, мислила съм за това. Вярвам, че…
Тя се обърна към антрето. Беше се затворила врата, чуха се гласове, а после се появи едно момиче. Щом се приближи, аз станах, но мисис Олтхаус остана на мястото си. Снимките в „Газет“ не казваха цялата истина. В действителност Мариан Хинкли бе красавица. Тя беше нещо средно между блондинка и брюнетка, с кестенява коса и сини очи, а движенията й бяха плавни и уверени. Ако носеше шапка, беше я оставила в антрето. Тя целуна мисис Олтхаус по бузата, а после мисис Олтхаус ме представи и тя се обърна да ме погледне. Докато ме оглеждаше със сините си очи, аз заповядах на моите да пренебрегнат всичко, което не беше пряко свързано с работата. Мисис Олтхаус я покани да седне, а аз преместих стол за нея. Щом седна, тя се обърна към мисис Олтхаус:
— Ако съм ви разбрала добре по телефона… Нироу Улф знаел, че са хора на ФБР? Така ли казахте?
— Изглежда, аз не съм разбрала добре — отговори мисис Олтхаус. — Бихте ли й обяснили, мистър Гудуин?
Описах положението — трите точки: защо Улф се интересува от убийството, кое е възбудило подозренията му и как те са били подкрепени от онова, което вчера му е казал един човек. Обясних, че Улф не знае дали са били хора на ФБР, а и, разбира се, не би могъл да го докаже, но възнамерява да опита и затова се намирам тук.
Мис Хинкли се намръщи.
— Не разбирам защо… Съобщил ли е в полицията какво му е казал този човек?
— Извинете — казах аз, — предполагам, че не съм обяснил достатъчно добре. Според него полицията знае, че са били хора на ФБР, или подозира това. Например едно от нещата, които иска да ви пита, е: полицията продължава ли да ви досажда? Продължават ли да идват при вас и да ви задават непрекъснато едни и същи въпроси? Мисис Олтхаус?
— Не.
— Мис Хинкли?
— Не. Но ние им казахме всичко, което знаем.
— Това няма значение. Когато разследват убийство, а не попаднат на задоволителна следа, те подозират всички, но в случая като че ли подозрението не пада върху никого. Ето това трябва да узнаем. Мисис Олтхаус току-що ми каза, че според вас и според мистър Ярмък той е бил убит от ФБР. Така ли е?
— Да. Да, така е. Защото в апартамента му не се намериха никакви материали за ФБР.
— Знаете ли какви биха могли да бъдат тези материали? Какво е открил?
— Не. Морис никога не говореше с мен за такива неща.
— А мистър Ярмък?
— Не знам. Според мен — не.
— Какво е вашето отношение, мис Хинкли? Който и да е убил Морис Олтхаус, искате ли той да бъде заловен? Да бъде заловен и да си получи заслуженото?
— Разбира се, че искам. И още как! Обърнах се към мисис Олтхаус.
— И вие искате същото. Добре, но има голяма вероятност убиецът никога да не бъде заловен, освен ако Нироу Улф не се заеме с разследването. Може би знаете, че той не излиза по работа. Ще трябва вие да отидете при него, в неговата къща — вие и мис Хинкли, — а ако е възможно, и мистър Ярмък. Можете ли да дойдете там довечера в девет?
— Ами… — Тя стисна ръце. — Не знам… Каква полза от това? Нямам какво да му кажа.
— Може би имате. Често си мисля, че и аз нямам какво да му кажа, но откривам, че греша. Дори само да се увери, че никой от вас наистина не може да му каже нищо, пак ще е от полза. Ще дойдете ли?
— Струва ми се… — Тя погледна момичето, което се бе надявало да й стане снаха.
— Да — рече мис Хинкли. — Аз ще отида. Идеше ми да я прегърна — в този случай жестът щеше да е пряко свързан с работата.
— Нали ще доведете и мистър Ярмък?
— Не знам. Ще се опитам.
— Добре. — Станах. — Адресът е в телефонния указател. — Обърнах се към мисис Олтхаус: — Трябва да ви предупредя за нещо. Почти сигурно е, че ФБР наблюдава къщата ни и че ще ви видят. Ако за вас това е без значение, за мистър Улф също няма да има никакво значение. Той желае да им даде да разберат, че разследва убийството на сина ви. И така — в девет часа?
Тя каза „да“ и аз си тръгнах. В антрето прислужницата искаше да ми държи палтото — позволих й, за да не я обидя. Долу във фоайето по погледа, който ми хвърли вратарят, докато ми държеше вратата, заключих, че портиерът му е съобщил какъв съм, и за да изиграя ролята си, аз го изгледах подозрително и строго. Навън снежинките сякаш изпълняваха акробатични номера. На връщане в таксито не се обръщах назад. Пресметнах, че ако са по дирите ми, а това беше много вероятно, около един процент от данъка върху всеки десет бона от доходите на Улф и една хилядна от данъка върху всеки десет бона от моите в момента отиват, за да се плаща на правителствени служители да ми правят компания неканени, което ми се видя нередно.
Улф току-що бе слязъл от оранжериите след следобедния си сеанс с орхидеите и се бе настанил удобно на стола си със „Съкровищницата на нашия език“ в ръка. Вместо да вляза както обикновено и да отида при бюрото си, аз спрях на прага, а щом Улф ме погледна, многозначително посочих с пръст надолу, обърнах се и изчезнах по стълбите към мазето. Щракнах ключа на лампата и седнах на билярдната маса. Изминаха две минути. Три. На четвъртата чух стъпки. Той застана на вратата, изгледа ме свирепо и заяви:
— Няма да търпя това! Повдигнах вежда.
— Бих могъл да ви представя писмено онова, което имам да ви съобщя.
— Пфу! Ще ти кажа две неща. Първо, рискът е изключително малък. Второ, можем да се възползуваме от него. Като говориш, ще вмъкваш каквито искаш забележки и изречения, на които аз няма да обръщам внимание — ще ми показваш кои са, като повдигаш пръст. Аз ще правя същото. Разбира се, няма да споменаваме името на мистър Креймър — не можем да поемем такъв риск — и ще поддържаме заключението си, че онзи човек е убит от ФБР и че възнамеряваме да докажем това.
— Но всъщност нямаме такова намерение:
— Разбира се, че нямаме. Обърна се и излезе.
И така, бях надхитрен. Човекът държеше на къщата си, на кабинета си, на стола си. Трябваше обаче да призная, като се качвах по стълбите, че колкото и да беше твърдоглав, идеята му не беше лоша. Ако наистина имаха електронно ухо в кабинета, което не ми се вярваше, това щеше да се окаже дори много добра идея. Когато влязох в кабинета, Улф вече седеше зад бюрото, а аз отидох до моето и щом се настаних, той ме подкани:
— Е?
Би трябвало да вдигне пръст. Улф никога не си хаби дъха да произнася думи като „Е“?, когато се връщам от задача; просто оставя книгата си или бирата настрана и е готов да ме изслуша.
