дори гордостта си, или към мен, за да ми внуши, че всъщност не представлявам проблем, но той не свали очи от Улф.
— Обещах ви да се владея — отвърна той. — Добре. Нямам необоримо алиби за нощта на двайсети ноември. Това е отговорът на въпроса ви, а сега ще ви попитам нещо. По какъв начин се надявате мис Хинкли да допринесе за увереността ви? Улф кимна.
— Разумен въпрос и зададен по същество. Мис Хинкли, вие очевидно имате желание да ни помогнете, иначе нямаше да сте тук. Предложих една хипотеза, според която убиецът е мистър Ярмък; а ето друга — с главен герой мистър Куейл. Нещо съвсем обикновено. Милиони мъже са убивали ближния си заради жена — за да си отмъстят, за да я облекат в траур или за да я спечелят. Ако мистър Куейл е убил годеника ви, искате ли да бъде разкрит?
Тя вдигна ръце и ги отпусна.
— Но това е нелепо.
— Съвсем не. Обикновено семейството и приятелите на убиеца смятат обвинението за нелепо — това обаче не променя фактите. Не приписвам вината на мистър Куейл, просто разглеждам възможностите. Имате ли някаква причина да предполагате, че годежът ви с мистър Олтхаус е бил неприятен за мистър Куейл?
— Не можете да искате от мен да ви отговоря.
— Аз ще ви отговоря — избърбори Куейл. — Да. Беше ми неприятно.
— Така ли? С какво право? Влязъл е във ваша територия?
— Не става въпрос за „право“. Бях направил предложение на мис Хинкли да се омъжи за мен. Очак… надявах се, че ще приеме.
— Тя съгласи ли се? Адвокатът се намеси:
— Чакайте, Улф. Споменахте за влизане в чужди територии. Сега вие постъпвате така. Тук съм по молба на мистър Олтхаус, който ми е клиент, и не съм упълномощен да говоря от името на мис Хинкли или мистър Куейл, но смятам, че прекалявате. Известна ми е репутацията ви. Знам, че не преследвате лесна печалба, и няма да оспорвам искрените ви намерения, но като адвокат трябва да кажа, че думите ви са твърде сериозни. Или може би — за да се изразя по-точно — твърде несериозни. Мистър Олтхаус, съпругата му и, разбира се, аз като негов адвокат искаме справедливостта да възтържествува. Но щом като сте получили сведения, които ясно сочат, че виновникът е ФБР, защо е необходима тази инквизиция?
— Струва ми се, обясних защо.
— Да, обяснихте ни становището си и защо е нужно да проявяваме предпазливост. Но не и защо трябва да инквизирате хората. Сега остава само да ме попитате дали ме е заловил в някакво углавно престъпление.
— Заловил ли ви е?
— Нямам намерение да изпълнявам роля в този фарс. Повтарям — прекалявате.
— В такъв случай ще се огранича с въпросите си, но няма да изоставя предпазливостта си. Ще ви попитам следното — съвсем обикновен въпрос за всяко разследване на насилствена смърт: щом като Морис не е убит от ФБР, то кой го е убил? Да допуснем, че подозрението върху ФБР бъде снето изцяло, а аз съм прокурорът. Кой е имал причина да желае смъртта на този човек? Кой го е мразил, кой се е страхувал от него, кой е щял да спечели нещо? Можете ли да предложите нечие име?
— Не. Естествено, размишлявай съм върху това. Не, не мога.
Улф огледа всички.
— А някой от вас?
Двама поклатиха глава. Никой не каза нищо.
— Въпросът може да е обикновен — заяви Улф, но невинаги е безполезен. Моля ви да си помислите. Без да се боите от обвинение в клевета — няма да бъдете цитирани. Морис Олтхаус е живял трийсет и шест години и все е обидил някого през това време. Обидил е баща си. Обидил е мистър Куейл. — Той погледна Ярмък. — Безобидни ли бяха статиите, които пишеше за вашето списание?
— Не — отвърна редакторът. — Но ако са засегнали някого до такава степен, че да го убие, струва ми се, този някой не би чакал досега.
— Един трябваше да почака — обади се Куейл. — Беше в затвора.
Улф внезапно насочи вниманието си към другия редактор:
— За какво?
— За измама. Тъмна сделка с недвижими имоти. Морис написа статия, която озаглавихме „Спекулации с недвижими имоти“. Статията предизвика разследване и един от участниците беше уличен. Вкараха го в затвора за две години. Това се случи преди две години, малко по-малко, но ако са намалили присъдата му за добро поведение, вече трябва да е излязъл. Но той не е убиец, липсва му смелост. Видях го няколко пъти, когато се мъчеше да ни накара да не замесваме името му. Нищо повече от един дребен мошеник.
— Името му?
— Не си го… Да, спомням си. Има ли някакво значение? Одел. А собственото му име Франк, точно така. Франк Одел.
— Не разбирам… — започна мисис Олтхаус, но гласът й излезе дрезгав и тя се изкашля. Гледаше Улф. — Не разбирам нищо. Ако са били от ФБР, защо задавате всички тези въпроси? Защо не питате мистър Ярмък какво е разкрил Морис за ФБР? Аз вече го попитах, а той ми каза, че не знае.
— Не знам — потвърди Ярмък.
Улф кимна.
— Така и предполагах. Иначе щеше да ви преследва не само полицията. А не ви ли е споменавал нещо за своите открития и предположения?
— Не. Никога. Винаги изчакваше, докато напише първата чернова. Така работеше.
Улф изсумтя.
— Госпожо — обърна се той към мисис Олтхаус, — както вече споменах, трябва да съм уверен. Би трябвало да ви задавам хиляди въпроси — цяла нощ, цяла седмица. Федералното бюро за разследване е всемогъщ противник, окопан във власт и привилегии. Няма да е самохвалство, а самата истина, ако заявя, че никой в Америка — нито отделен човек, нито организация — не би се наел със задачата, която съм си поставил аз. Ако синът ви е убит от агент на ФБР, не съществува и най-слаба вероятност някой да потърси сметка от убиеца, освен ако аз не сторя това. Следователно изборът на средства е изцяло мой. Пак ли ви се струва, че прекалявам, мистър Фром?
— Не — отвърна адвокатът. — Относно ФБР ще се съглася с вас, защото съм реалист. Щом научих, че в апартамента не е било намерено нищо, свързано с ФБР, аз си направих съответния извод и казах на мистър Олтхаус, че според мен съществува много слаба вероятност убиецът някога да бъде заловен. ФБР е извън всякакво съмнение. Гудуин е споменал пред мисис Олтхаус за някакъв човек, който вчера ви съобщил, че синът й е убит от агент на ФБР, и подкрепил това със сведения — дойдох тук с намерение да попитам как се казва този човек и какви са сведенията, но вие сте прав. Изборът на средства зависи единствено от вас. Според мен е безнадеждно, но ви пожелавам сполука и бих искал да съм ви от полза.
— Това е и моето желание. — Улф бутна стола си назад и стана. — Възможно е — ако са подслушвали разговора ни — да започнат да преследват някого от вас. Ако това стане, бих искал да ми съобщите. Бих искал да знам всичко, което научите, колкото и да е незначително. Но независимо дали са ни подслушвали, или не, къщата е под наблюдение и сега ФБР знае, че се занимавам с убийството на Морис Олтхаус. Полицията, доколкото ми е известно, не е в течение и ви моля да не им съобщавате; това само ще затрудни нещата. Извинявам се, че не ви предложих нищо освежително; вниманието ми бе погълнато от друго. Мистър Олтхаус, вие не казахте нищо. Желаете ли да говорите?
— Не — отвърна Дейвид Олтхаус и това беше единствената дума, която изрече.
Докато ставаха от столовете и отиваха към коридора, останах прав. Господата можеха да помогнат на дамите да си облекат палтата; не бях нужен. Трябва да съм бил страшно потиснат, защото ми дойде наум, че с удоволствие бих държал палтото на мис Хинкли, едва когато чух външната врата да се отваря, а тогава беше вече твърде късно. Почаках в кабинета, излязох и сложих веригата. Те стояха на тротоара пред къщата.
Не бях чул асансьора, така че Улф сигурно беше в кухнята; запътих се натам. Но Улф го нямаше. Нямаше го и Фриц. Дали наистина се бе качил по стълбите? Защо? Другият възможен път водеше надолу. Минах през отворената врата и влязох в стаята на Фриц.
