като от време на време поглеждах ту часовника си, ту номерата на входовете, докато видях, че отсреща се задава празно такси. Щом се приближи на трийсетина метра от мен, минах между паркираните коли, спрях го, скочих вътре, казах на шофьора, докато затварях вратата: „Натисни педала!“, и когато минавахме край Грегъри Пек, видях да ме гледа с ококорени очи. Другият бе на отсрещната страна. Изминахме седем пресечки, преди да спрем на червен светофар, така че с това работата приключи. Признавам, че хвърлях едно око назад. Дадох на шофьора адреса на Гранд Конкорс, светна зелено и ние потеглихме.
Канторите на някои агенции за недвижими имоти са на горните етажи, но тази се намираше на партера на жилищен блок — естествено, една от сградите, които даваше под наем. Помещението бе малко, с две бюра, маса и шкаф за папки. Красива млада дама с коса като на Битълсите седеше зад по-близкото бюро, а като ми се усмихна и попита дали може да ми услужи с нещо, трябваше да си поема дъх, за да не ми се завие свят. Такива би трябвало да си стоят вкъщи през работно време. Казах й, че бих искал да говоря с мистър Одел, а тя обърна красивата си глава и посочи с кимване назад.
Той беше зад другото бюро. Изчаках, за да го огледам, преди да реша какъв подход да възприема — един поглед ми бе достатъчен. Някои хора, след престой в „колежа“, дори кратък, посърват завинаги, но той не беше от тях. На ръст бе фъстък, но елегантен. Имаше приятно светло лице и светла коса и бе облечен повече от спретнато. Костюмът на ситно райе струваше — на него или на някой друг — поне две стотачки.
Той стана от стола си, за да ме посрещне. Каза, че е Франк Одел, и протегна ръка. Щеше да е по- просто, ако имаше самостоятелна стая; възможно бе младата дама да не знае, че са я настанили в едно и също помещение с бивш затворник. Съобщих, че се казвам Арчи Гудуин, извадих портфейла си и му връчих визитната си картичка. Разгледа я внимателно, пъхна я в джоба си и каза:
— Боже мой, трябваше веднага да ви позная. От снимката ви във вестника.
Снимката ми не се бе появявала във вестник от четиринайсет месеца, а по това време той се е намирал зад решетките, но не го направих на въпрос.
— Годинките започват да ми личат — отвърнах аз. — Ще ми отделите ли няколко минути? Нироу Улф се е захванал с някаква дребна работа, свързана с един човек на име Морис Олтхаус, и смята, че може да сте в състояние да ни дадете някои сведения.
Окото му не трепна. Никакво посърване. Той просто каза:
— Това е онзи, който бе убит.
— Точно така. Разбира се, полицията вече е разпитвала наляво и надясно. Така правят обикновено. В нашия случай става дума само за частно разследване на страничен въпрос.
— Ако искате да кажете, че полицията е била тук, грешите — не са идвали. Бихме могли да седнем.
Тръгна към бюрото си, аз го последвах и се настаних от другата страна.
— Какъв е този страничен въпрос? — попива той.
— Малко е сложно. Става въпрос за едно проучване, с което се е занимавал точно преди да го убият. Може да ви е известно нещо, ако сте го виждали през този период — да речем, месец ноември, миналия ноември. Виждали ли сте го тогава?
— Не, за последен път го видях преди две години. В съда. Когато някои хора, които смятах за свои приятели, направиха от мен изкупителна жертва. А защо полицията ще иска да разпитва точно мен?
— Е, в случай на убийство, което не могат да разкрият, разпитват всички. — Махнах с ръка. — Това, което казахте — че са направили от вас изкупителна жертва, — е интересно. Може да има някаква връзка с нещо, което искаме да научим — дали Олтхаус е имал навика да украсява материалите си. Беше ли и той сред приятелите, които ви принесоха като изкупителна жертва.
— О, боже, не! Той не ми беше приятел. Виждал съм го само два пъти, докато пишеше или се канеше да пише онази статия. Той търсеше по-едри риби. Аз бях само дребен играч, работех в „Брунър“ — фирмата за недвижими имоти.
— Фирмата за недвижими имоти „Брунър“? — Намръщих чело. — Не си спомням такова име във връзка с делото. Разбира се, не съм много добре запознат с него. Значи приятелите ви от фирмата ви принесоха в жертва?
Той се усмихна.
— Наистина не сте запознат с делото. Ставаше въпрос за някои външни сделки, в които имах пръст. На делото всичко излезе наяве. Хората от „Брунър“ се държаха много мило, наистина много мило, Заместник- директорът дори ми уреди среща със самата мисис Брунър. Тогава видях за втори път Олтхаус, в кабинета й, в нейната къща. И тя беше мила. Повярва онова, което й казах. Дори плати част от хонорара на адвоката ми. Виждате ли, тя разбра, че съм се забъркал в нечиста сделка, но й обясних, че не съм знаел какво съм извършил, а тя не искаше да постъпят несправедливо с човек от нейната компания. Това според мен е мило.
— И според мен. Учудвам се, че не сте се върнали в компанията „Брунър“, когато… когато сте били в състояние да го направите.
— Не ме искаха.
— Това не е много мило, нали?
— Е, въпрос на принцип. В края на краищата осъждан съм. Директорът на компанията е доста непреклонен човек. Бих могъл да отида при мисис Брунър, но и аз имам някаква гордост, а и научих за това място в „Дрискъл“. — Той се усмихна. — Съвсем не съм се предал, дума да не става. В този бизнес има много възможности, а аз съм все още млад. — Той отвори едно чекмедже. — Дадохте ми визитната си картичка, ще ви дам и аз моята.
Даде ми не една, а десетина, както и някои сведения за агенцията „Дрискъл“ за жилища под наем. Имаха девет кантори в три района на Ню Йорк, разполагаха с повече от сто сгради и осигуряваха най- доброто обслужване в централната част на града. Останах с впечатлението, че „Дрискъл“ е наистина добра агенция. Слушах го достатъчно дълго време, благодарих му, на излизане си позволих да разменя поглед с красивата млада дама, а тя ми се усмихна. Това действително беше приятно място.
Тръгнах бавно под зимното слънце по Гранд Конкорс и се разхлаждах — не ме бяха поканили да съблека палтото си. Правех списък на съвпаденията:
1. Мисис Брунър разпространила онази книга.
2. Морис Олтхаус събирал материали за статия за ФБР.
3. Агенти на ФБР убили Олтхаус или поне са се намирали в апартамента му горе-долу по времето, когато бил убит.
4. Олтхаус познавал мисис Брунър. Бил в къщата й.
5. Един човек, който е работел във фирмата на мисис Брунър, бил вкаран в затвора (принесен в жертва) в резултат на статия, написана от Олтхаус.
Това не бяха съвпадения; това бяха причини и следствия, объркани в страхотна каша. Започнах да ги подреждам, но скоро разбрах, че съществуват толкова много комбинации и възможности, та човек би могъл да стигне до мисълта, че мисис Брунър е застреляла Олтхаус, което не ни вършеше работа, тъй като тя беше клиентката ни. Стигнах единствено до заключението, че в тази купа сено все пак имаше някаква игла и трябваше да се намери. Улф отново беше вкарал гол. Той просто беше попитал Ярмък дали статиите на Олтхаус за списание „Тик-Ток“ са били безобидни и пак така между другото ми беше наредил да открия Одел, защото не можеше да ми измисли друга работа, а ето какво излезе.
Не бих могъл да се обадя на Улф, дори да беше вкъщи, а реших да не му звъня и при Хюит. В такава къща има най-малко десетина деривата, но вероятно агентите на ФБР също го бяха проследили дотам, тъй като бе получил нареждане да не обръща внимание на преследвачи, а да подслушват телефон извън града, за тях беше много лесно. По една случайност знам, че веднъж те… но по добре да пропусна тази история. Нямах обаче намерение да се прибера и да чакам със скръстени ръце завръщането му. Намерих телефонна будка, набрах номера на мисис Брунър, свързах се с нея и я попитах дали бихме могли да се срещнем в ресторант „Рустърман“ в дванайсет и половина, за да обядваме заедно. Тя се съгласи. Обадих се в „Рустърман“, намерих Феликс и го помолих да ми запази звукоизолираната стая на горния етаж. И той обеща. Излязох от будката и хванах такси.
„Рустърман“ бе позагубил престижа, който имаше, докато Марко Вукчич все още беше жив. Улф вече не е попечител, но го посещава веднъж на месец, а Феликс идва от време на време в старата кафява къща за съвет. Когато Улф ходи там и ни взема с Фриц, ние се храним в малката стая на горния етаж и винаги
