започваме с кралицата на супите — супа от киселец. Така че стаята ми бе добре позната. Феликс остана с мен, от любезност, когато мисис Брунър пристигна само с десетминутно закъснение.
Тя поиска двойно сухо мартини. Човек никога не знае; бих предположил, че ще пие шери или дюбоне. Когато й го донесоха, тя отпи три големи глътки една след друга, погледна да види дали келнерът е затворил вратата и каза:
— Разбира се, не исках да ви питам по телефона. Случило ли се е нещо?
Пиех мартини, за да й правя компания. Отпих и й отвърнах:
— Нищо особено. Днес мистър Улф наруши две свои правила. Пропусна утринния си час насаме с орхидеите и излезе от къщи по работа — по вашата работа. Отиде в Лонг Айланд, за да се срещне с един човек. Възможно е това да донесе някакъв резултат, но не затаявайте дъх. Колкото до мен, току-що се връщам от Бронкс, където се видях с един човек на име Франк Одел. Навремето е работил при вас — в компанията „Брунър“ за недвижими имоти. Нали?
— Одел?
— Да.
Тя се намръщи.
— Не си… О, разбира се. Одел е онзи човечец, който имаше толкова много неприятности. Но той… не е ли в затвора?
— Вече не. Преди няколко месеца е бил пуснат условно.
Тя все още се мръщеше.
— Но защо, за бога, сте се срещали с него?
— Това е дълга история, мисис Брунър. — Отпих глътка. — Мистър Улф реши да направи опит за някакво начало, като извърши малка проверка на дейността на ФБР във и около Ню Йорк. Между другото научихме, че миналата есен един човек на име Морис Олтхаус е събирал материал за статия върху ФБР за някакво списание и преди седем седмици е бил убит. Това си заслужаваше да се разгледа по-отблизо и проверихме някои неща около него. Научихме, че преди няколко години е написал статия, озаглавена „Спекулации с недвижими имоти“, вследствие на която някой си Франк Одел бил осъден за измама. Мистър Улф ме накара да го потърся, намерих го, отидох да се срещна с него и научих, че е работил във вашата фирма. По тази причина се помислих, че трябва да ви задам някои въпроси.
Тя остави чашата си на масата.
— Но какви въпроси ще ми задавате?
— Най-обикновени. Например за Морис Олтхаус. Познавахте ли го добре?
— Изобщо не го познавам.
— Идвал е най-малко веднъж в къщата ви, в кабинета ви. Според Одел.
Тя кимна.
— Точно така, той идва веднъж. Спомних си, като прочетох за него, за убийството. — Тя повдигна брадичка. — Не ми харесва тонът ви, мистър Гудуин. Да не намеквате, че съм скрила нещо?
— Да, мисис Брунър, намеквам, че е възможно да сте скрили нещо. Не е зле да изясним това, преди да обядваме, а не после. Наехте мистър Улф за работа, която направо граничи с невъзможното. Най-малкото, което може да сторите, е да ни разкажете всичко, което по някакъв начин има връзка с тази работа. Фактът, че вие сте познавали Морис Олтхаус, че най-малко сте се срещнали с него, естествено предизвиква въпроси. Знаехте ли, че работи върху статия за ФБР? Оставете ме да свърша. Дали сте знаели, или подозирали, че ФБР е замесено в убийството му? Затова ли изпратихте книгите? Затова ли дойдохте при Нироу Улф? Запазете самообладание. Просто искаме да научим всичко, което ви е известно, нещо повече.
Тя се държа много добре. Жена, която може да ви подхвърли чек за сто бона, без да й мигне окото, няма навика да се вслушва в разумни съвети, давани й от някакъв наемен служител, но тя успя да се сдържи. Не преброи до десет, поне не на глас, а вдигна чашата си, отпи, погледна ме право в очите, остави чашата и започна:
— Не съм „скривала“ нищо. Просто не ми дойде наум да спомена за Морис Олтхаус. По-точно дойде ми наум, като си мислех за това, но не и като разговарях с мистър Улф. Защото това беше просто… Всъщност не знаех нищо. И сега не знам нищо. Прочетох за убийството и си спомних, че съм се запознавала с него, но единствената връзка между този факт и ФБР беше онова, което ми каза мис Дейкъс, секретарката ми, а то не бе нищо повече от приказки на младо момиче. Всъщност и тя не знаеше нищо. Разпращането на книгата нямаше нищо общо с това. Разпратих я, защото я бях прочела и мислех, че е важно да бъде прочетена от важни хора. Задоволява ли ви този отговор?
— Да, но той повдига друг въпрос. Само не забравяйте, че работя за вас. Какво ви каза мис Дейкъс?
— Нищо — празни приказки. Тя живееше на същия адрес, все още е там. Нейният…
— Какъв е същият адрес?
— Същият като на онзи човек, Морис Олтхаус. В Гринич Вилидж. Нейният апартамент е на втория етаж, под неговия. Не си е била вкъщи онази вечер, а малко след като…
— Вечерта, когато е бил убит?
— Да. Престанете да ме прекъсвате. Малко след като се прибрала в апартамента си, чула отвън стъпки, по стълбите слизали някакви хора и тя полюбопитствувала кой може да е. Отишла на прозореца, погледнала и видяла, че от къщата излизат и тръгват към ъгъла трима души, и си помислила, че са от ФБР. Единствената причина да ги вземе за агенти на ФБР била, че й приличали на такива; каза ми, че били „от този тип“. Както споменах, тя не знаеше нищо, а и на мен не ми бе известно, че съществува някаква връзка между Морис Олтхаус и ФБР. Попитахте дали съм знаела, че е работел върху статия за ФБР. Не, не знаех, преди вие да ми кажете. Неприятно ми е да подхвърляте, че съм скрила нещо. — Тя погледна часовника си. — Минава един, а в два и половина имам едно заседание, за което трябва да съм навреме.
Натиснах бутона, монтиран на масата — два пъти късо, — и й се извиних, че съм я поканил на обяд, а после съм я оставил да умира от глад. След няколко минути Пиер донесе крем-супата от раци и аз му казах да ни сервира гълъбите с лук и ябълки след десет минути, без да чака да му звъня. Трябваше да разреша един дребен въпрос, свързан с етикецията. Като точка от деловия ни разговор можех покойно да й кажа, че в „Рустърман“ никога не ни разрешават — нито на Нироу Улф, нито на мен — да плащаме каквото и да е, което ние и гостите ни си поръчаме в ресторанта, поради което сметката за този обяд нямаше да се появи в отчета за разноските ни, но то се видя, че такава забележка едва ли ще е в тон с гълъби по московски, гъби „Полонез“, салата „Беатрис“ и суфле „Арменонвил“ и се отказах. Не възобнових темата за мис Дейкъс, а единственият ни общ интерес беше ФБР. Научих, че е получила 607 писма, в които са й благодарили за книгата, повечето — само с едно-две любезни изречения; 184 неодобрителни писма, някои доста силни; и 29 анонимни писма и картички с обидни думи. Изненадах се, че са били само 29 — сред десетте хиляди получатели на книгата би трябвало да има няколкостотин членове на дружеството „Джон Бърч“9 и други подобни организации.
С кафето се върнах към разговора за мис Дейкъс, лед като бях направил някои изчисления. Ако Улф си тръгнеше от Хюит в четири, щеше да се прибере към пет и половина, но можеше да тръгне по-късно, да речем, към пет и да пристигне в шест и половина, и да му е нужно да се подкрепи след опасното пътуване в тъмната нощ, заобиколен от хиляди коварни машини. Налагаше се това да стане, след като вечеря. Когато Пиер ни сервира кафето и излезе, аз се обърнах към мисис Брунър:
— Разбира се, мистър Улф ще трябва да разговаря с мис Дейкъс. Възможно е, както казвате, тя да не знае нищо, но той трябва да се убеди в това. Ще й кажете ли да дойде тук довечера в девет? В тази стая? Нашият кабинет може би се подслушва.
— Но аз ви казах, че това са само приказки на младо момиче.
Отвърнах й, че вероятно има право, но един от специалитетите на Улф е да измъква по нещо полезно от хора, които само си приказват, и щом изпи кафето си, я заведох в офиса на Феликс, тя се свърза с мис Дейкъс по телефона и уреди срещата.
След като я изпратих по стълбите и до колата й, се върнах и пих още едно кафе. Не бързах да се обадя на Улф — исках да съм сигурен, че са свършили с обяда. Седях и премислях нещата. Бях пропуснал едно — не попитах дали мис Дейкъс е присъствувала, когато Морис Олтхаус и Франк Одел са разговаряли с мисис Брунър в кабинета й. Самата мис Дейкъс би могла, разбира се, да ни отговори, но точно този вид
