точно.
Когато се върнах горе, Улф все още бе в креслото си, сплел пръсти на най-високата точка на корема си. Затворих вратата и щом се обърнах към него, той изръмжа:
— Лъже ли?
Отвърнах: „Разбира се“, и седнах.
— Откъде знаеш, дявол да го вземе?
— Добре — продължих аз, — за да избегнем спора, признавам, че аз съм този, който разбира от красиви млади дами, а вие — не, тъй като сте си избрали тази линия. Но дори и на вас трябва да ви е известно, че тя не е чак толкова наивна, та да наприказва на мисис Брунър онези неща за агентите от ФБР единствено защото си била помислила, че на мисис Брунър ще й стане приятно. Съмнявам се, че изобщо е наивна. След като го е казала на мисис Брунър, значи си е имала причина, а не просто тези глупости за начина, по който ходели. Имала е истинска причина, бог знае каква. Човек може да си избере някое от десетина предположения: когато се е прибрала, чула шум, качила се един етаж по-горе, подслушвала е на вратата на Олтхаус и е чула нещо, което са си казали. Това не ми харесва, защото, ако е станало горе-долу така, защо тогава не е съобщила в полицията? Лично аз предпочитам да е нещо, което би искала да скрие. Например да е знаела, че Олтхаус работи върху статия за ФБР. Той й е…
— Откъде може да е знаела?
— Е, отношенията им са стигнали до интимност. За една жена няма нищо по-лесно от такава лъжа — жените я използуват от десетки хиляди години. Било е много удобно, живеели са в една и съща къща, той си е падал по жените, а тя съвсем не е грозна. Казал й го е със сигурност. Дори й е казал, че е възможно да дойдат неканени на гости, когато не си е вкъщи. Затова тя…
— Значи смяташ, че се е качила горе, за да види дали той си е у дома.
— Качила се е, след като е видяла тримата да си тръгват, но вратата е била заключена, тя нямала ключ, а като почукала или позвънила, не й отворил никой. Все едно, искам просто да отговоря на въпроса ви дали лъже. Лъже.
— В такъв случай ни е необходима истината. Открий я!
Очаквах нещо подобно. Той не вярва, че мога да заведа някое момиче във „Фламинго“, че ще потанцуваме два-три часа и че накрая то наистина ще ми довери най-съкровените си тайни, но се преструва, че вярва, защото според него така ме подтиква към повече усърдност.
— Ще си помисля — отвърнах аз. — Ще заспя с тази мисъл — на канапето в кабинета. Ще позволите ли да сменя темата? Снощи ме попитахте дали не бих могъл да измисля някаква маневра от наша страна, която да накара Раг да повярва, че някой от неговите хора е убил Олтхаус, а аз ви отговорих, че не мога. Обаче измислих нещо. Те следят открито Сара Дейкъс, значи знаят, че е била тук, и са почти сигурни, че и вие сте тук. Знаят също, че живее на Арбър Стрийт шейсет и три, а не знаят какво е чула и видяла онази нощ. Следователно не им е известно какво ви е съобщила сега, но допускат, че е свързано с онази нощ. Това ще му подействува.
— Възможно е. Задоволително.
— Да. Обаче има едно „но“. Ако сега вземем такси до дома на Креймър и прекараме един час в него, те напълно ще се убедят, че сме се добрали до нещо важно във връзка с неразкритото убийство — нещо, което сме научили от Сара Дейкъс. Това вече наистина ще подействува.
Той поклати глава.
— Дал си на мистър Креймър честната ни дума.
— Имах предвид единствено срещата и разговора ни. Сега отиваме при него, защото в усилията си да изровим нещо за ФБР сме се заинтересували от Морис Олтхаус, тъй като той е работел върху статия за ФБР и е бил убит, а Сара Дейкъс ни е съобщила нещо във връзка с убийството, което според нас Креймър трябва да знае. Нашата честна дума си остава непокътната.
— Колко е часът? Погледнах.
— Десет без три минути.
— Мистър Креймър ще си е легнал, а и ние нямаме какво да му кажем.
— Как да нямаме! Разполагаме с човек, който по някаква причина смята, че онези тримата са били агенти на ФБР, но я крие. За Креймър това ще е идеален подарък.
— Не. Това е идеален подарък за нас. Ще предадем мис Дейкъс на мистър Креймър едва когато самите ние измъкнем истината от нея, ако това изобщо ни се удаде. — Той бутна стола си назад. — Измъкни истината от нея. Утре. Изморен съм. Прибираме се вкъщи и си лягаме.
ДЕСЕТА ГЛАВА
В десет и трийсет и пет, събота сутринта, отключих вратата на Арбър Стрийт 63, изкачих се по дървените стълби до третия етаж, послужих си с един друг ключ и влязох в апартамента, който бе принадлежал на Морис Олтхаус.
Следвах свой собствен подход, за да измъкна истината от Сара Дейкъс. Признавам, че бе заобиколен, особено предвид обстоятелството, че не разполагах с време, но като опит за постигане на някакви резултати бе по-сполучлив, отколкото да я убеждавам да отидем във „Фламинго“ и да танцуваме цяла вечер. Обстоятелството, че не разполагахме с време, бе изнесено на всеослушание в една бележка на двайсет и осма страница от сутрешния вестник, която прочетох, докато закусвах в кухнята. Бе озаглавена
„Членовете на Десеторката по аристология — една от най-недостъпните кулинарни групи в Ню Йорк — очевидно не вярват, че всичко в историята се повтаря. Луис Хюит, общественик, любител на орхидеи и аристолог, ще даде вечеря за групата в дома си в Норт Коув, Лонг Айланд, в четвъртък, 14 януари. Менюто ще бъде съставено от добре известния частен детектив Нироу Улф, а храната ще приготви готвачът на мистър Улф Фриц Бренър. Мистър Улф и неговият асистент Арчи Гудуин ще бъдат сред гостите.
Тези приготовления ни напомнят за друг случай, когато мистър Бренър приготви вечеря за Десеторката по аристология, а мистър Улф и мистър Гудуин бяха гости в дома на корабния магнат Бенджамин Скривър. Това се случи на 1 април 1958 г, и един от Десеторката — Винсънт Пайл, директор на борсова фирма от Уол Стрийт, бе отровен с арсеник в първото ястие, поднесено му от Каръл Анис, по-късно осъдена за предумишлено убийство.
Вчера репортьор на «Таймс», припомняйки си за този случай, телефонира на мистър Хюит и го попита дали някой от Десеторката по аристология («аристология» означава наука за храненето) не е проявил известно колебание да присъствува на вечерята идния четвъртък, а мистър Хюит каза «не». На въпроса дали той самият ще стиска палци отговори: «Как да ги стискам? Нали ще държа нож и вилица?»“
Това явно щеше да е прекрасна вечеря.
Точната дата — четвъртък, четиринайсети — бе онази дреболия, заради която се бях разгорещил най- много, когато в четвъртък вечер обсъждахме тази работа с Улф. Заявих, че дата не трябва да се определя, че в бележката във вестника трябва да се спомене нещо като „някоя вечер през този месец“. Улф отвърна, че все пак Хюит би трябвало да посочи определена дата, когато се обажда да кани своите приятели аристолози. Казах, че той би могъл да им обясни защо се налага да не определя точна дата — тя ще зависи от това кога Фриц ще получи въздушна пратка от Франция. Чревоугодниците обожават въздушни пратки от Франция. Но Улф настояваше на своето и сега вече нямаше измъкване, оставаха ни само пет дни.
Затова, въпреки че не харесвах заобиколния подход към Сара Дейкъс, явно бе, че на него можехме да заложим с най-големи шансове за успех. Веднага след закуска бях позвънил на мисис Олтхаус, за да я питам дали би могла да ми отдели десет минути. Тя се съгласи и аз отидох, като, разбира се, не обърнах внимание на преследвачите си. Колкото повече ме виждаха да се занимавам с въпроса от тази му страна, толкова по- добре. Казах й, че са се случили някои неща, за които ще й съобщим, щом бъдат изяснени, и че може би ще е от полза, ако ми разреши да разгледам всичко, което се е намирало в апартамента на сина й, или поне онова, което е останало. Отвърна ми, че нищо не липсва. Наемът бил платен за още почти година и не се били опитвали да го дадат на друг наемател. Те нищо не размествали, а доколкото знаеше, и полицията нищо не е взела — не са й искали разрешение за подобни действия. Обещах й, ако ми разреши да отида и
