съобщя две неща. Първо, трябва да съм си вкъщи преди полунощ. Спя в кабинета и… ще ти обясня, като се видим.
— Боже мой, да не е дал стаята ти под наем?
— Всъщност даде я, за една нощ. Сега не ми се обяснява. Почакай за секунда. — Прехвърлих слушалката в дясната си ръка, а с лявата измъкнах снимката от джоба си. — Тук имам едно стихотворение. Слушай… — Прочетох й го, с чувство. — Можеш ли да се сетиш откъде е?
— Разбира се. Както и ти.
— Не, аз не мога, но ми се вижда познато.
— Би трябвало. Къде го намери?
— Някой ден ще ти кажа. Кое е това стихотворение?
— Подражание на последните четири реда от втората строфа на „Ода за гръцката ваза“ от Кийтс. Ескамильо, ти си доста добър детектив, танцуваш като ангел и имаш други изключителни качества, но от теб никога няма да излезе интелектуалец. Ела да ми четеш Кийтс на глас.
Казах й, че ми е прекалено безинтересна, затворих, пъхнах снимката обратно в джоба си, излязох от будката и взех петото такси за последните пет часа. Клиентката можеше да си го позволи.
В два без пет закачих шапката и палтото си в коридора, отидох до вратата на трапезарията, казах на Улф, който се намираше на масата, че по всяка вероятност ще вали сняг, и продължих към кухнята. Когато закъснея за обяд или вечеря, не сядам при Улф, единодушни сме, че ако единият бърза с месото или рибата, докато другият в това време си дояжда спокойно десерта или сиренето, атмосферата се помрачава. Фриц ми сервира на масата за закуска и донесе остатъците от печения лефер, а аз го попитах как вървят работите с менюто за пиршеството другия четвъртък.
— Не искам да говоря за това — отвърна той. — Не искам да говора за каквото и да е, Арчи. Преди обяд прекара повече от час в стаята ми, с високо пуснат телевизор. Щом като е толкова опасно, изобщо няма да говоря.
Казах му, че нещата ще се нормализират, преди на пазара да се появи хайвер от херинга, а той вдигна ръце и възкликна на френски: „Милостиви боже!“
Щом свърших и отидох в кабинета, заварих Улф изправен до глобуса да го върти и да му се мръщи. Човекът, който му бе подарил този глобус, най-големият, който някога съм виждал, дори не подозираше колко щеше да му е от полза. Когато някоя ситуация стане толкова деликатна, че би желал да не е тук, а другаде, той може да се приближи до него и да си избира места, където му се ще да бъде. Прекрасно. Като влязох, той ме попита дали му нося нещо, а щом кимнах, седна зад бюрото си, аз включих радиото, преместих един жълт стол почти до лакътя му и му докладвах. Не ми отне много време, тъй като в разказа ми липсваха диалози, имаше само действие. Не споменах телефонния разговор с Лили Роуън, защото той беше изцяло личен.
След като прочете два пъти поетическото произведение, той ми върна снимката и заяви, че дамата има усет за ритъм.
— Нали ви казах, че не е глупава — отвърнах аз. — Доста елегантна преработка на последните четири реда от втората строфа на „Ода за гръцката ваза“ от Кийтс.
Той присви очи:
— Ти пък откъде знаеш? Ти не четеш Кийтс. Свих рамене.
— Чел съм го в детските си години в Охайо. Както ви е известно, притежавам страшна памет. Няма да ви се хваля с нея, но затова пък ще се похваля с това — потупах снимката. — Сега знаем защо лъже. Защото е замесена. Възможно е да не е замесена твърде надълбоко; възможно е просто да не е искала да си признае, че двамата са били толкова близки, та да й каже за ФБР. А може и да е замесена много надълбоко. Вижте това например: „Вечно ще целуваш“ и „вечно ще е твоя“. Но вместо това той й е съобщил, че ще се ожени за друга, и тя го е застреляла вероятно със собствения му пистолет. Ще бъде трудно да я уличим. Възможно е да успее да докаже, че наистина е била на онази лекция, но не и кога си е тръгнала оттам. Възможно е изобщо да не е ходила. Да е прекарала вечерта на Арбър Стрийт шейсет и три, изяснявайки отношенията си с „безумния красавец“ и да го е застреляла, преди да пристигнат агентите на ФБР. Как ви се струва това?
— Не е лошо като хипотеза.
— В такъв случай трябва да проуча въпроса с лекцията. Сара Дейкъс може да има желязно алиби. Според Креймър агентите на ФБР са си тръгнали към единайсет и, разбира се, преди това са претърсили основно апартамента, независимо дали са го убили, или не: намерили са материалите, които е събрал. Значи те са пристигнали не по-късно от десет и половина или дори нека да е било в единайсет без двайсет. Ако го е застреляла тя, трябва да е излязла, преди агентите да дойдат. Ню Скул се намира на Дванайсета улица. Ако някой я е видял на тази лекция в десет и двайсет или дори в десет и петнайсет, тя е чиста. Ще започна да разпитвам.
— Не.
— Не?
— Не. Ако те проследят или случайно научат, че се занимаваш с това, ще разберат, че гледаме сериозно на възможността да го е убила тя, а това би било катастрофално. Трябва да поддържаме илюзията в нашата убеденост, че Морис Олтхаус е убит от агент на Федералното бюро за разследване и че събираме улики, за да докажем това; в противен случай приготовленията ни за другия четвъртък ще отидат на вятъра. За да прикрием фланга си, трябваше да разберем със сигурност дали мис Дейкъс лъже, а ти вече реши този въпрос — тя лъже. Задоволително. Лъже, за да прикрие факта, че се е компрометирала, и това ни задоволява. За нас няма никакво значение дали участието й се състои само в тайна интимност, която не иска да разгласява, или пък действително е извършила убийство.
— Креймър би научил това с най-голямо удоволствие. Особено след като точно той ни насочи по тази следа. Ще му се обадя и ще му кажа, за да не си блъска повече главата.
— Уф! Когато ние самите престанем да си блъскаме главите, когато свършим работата, за която са ни наели, ще разгледаме и задълженията си към него. Ако е възможно и не изисква прекомерни усилия, ще разкрием убиеца. Ако той не е агент на ФБР, както очаква и се надява Креймър, не трябва да чакаме благодарности, но няма да сме длъжни и да му поднасяме извинения.
— В такъв случай ще забравим за убийството, докато мине четвъртък?
— Да!
— Това е идеално. Агенциите днес и утре са затворени, така че Хюит не може да започне преди понеделник. Довечера съм във „Фламинго“; ако има нещо, да речем, ако Хюит се обади да съобщи, че е променил решението си, че тази работа е свързана с твърде много главоболия и че трябва да си намерим друг вместо него, потърсете ме там. Утре мис Роуън е поканила гости на неделен обяд и танци, а после ще остана, за да й помогна да изхвърли пепелниците. Някакви инструкции за днес следобед?
— Изключи радиото — изръмжа той.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Това ме измъчва в продължение на четири денонощия — от събота следобед, когато Улф каза да забравим за убийството, до сряда сутринта, когато предприех нещо на своя глава.
Въпросът имаше две страни. Първо, ако предположението ни за Сара Дейкъс отговаряше на действителността, аз бях изнесъл веществени доказателства от местопрестъплението и ги укривах. Разбира се, полицията също си бе опитала късмета — сигурно бяха видели снимката и я бяха оставили, — а ключовете ми бе дала мисис Олтхаус, но това бе само вратичка за измъкване. Всъщност измъчваше ме другата страна на въпроса. Креймър бе спасил разрешителните ни, поне до този момент, и именно мен — Арчи Гудуин — бе поканил на разговор, беше ми купил пакет мляко и ме бе пуснал да разследвам безпрепятствено едно убийство. Нямам нищо против да разигравам полицията, понякога човек изпитва такова желание, понякога му се налага, но случаят сега бе различен. Аз бях лично задължен на Креймър.
Така че това ме измъчваше, но имах и друга причина за още по-голямо безпокойство: представлението, което Улф поставяше — най-фантастичното в досегашната му кариера. Твърде голяма част от него, почти цялото, бе напълно извън властта ни. Например когато в понеделник вечерта позвъних на Хюит от уличен
