да огледам апартамента, също да не вземам нищо без нейно разрешение, а тя стана и намери ключовете, без да се обажда нито на адвоката си, нито дори на съпруга си. Възможно е да се харесвам повече на жени на средна възраст, отколкото на млади дами, но не правете опит да убедите Улф в това.
И така, в десет и трийсет и пет сутринта влязох в жилището на покойния Морис Олтхаус, затворих вратата и се огледах. Апартаментът съвсем не беше лош, като се изключат картините. Както се бе изразила Сара Дейкъс, мокетът беше дебел. Голям диван с ниска масичка пред него, удобно кресло до лампион, четири стола, масичка с някакъв метален предмет, може би сътворен от железарии, намерени в гаража от някое хлапе, на което му е идело отръки да си служи с инструменти, голямо бюро, върху което нямаше нищо освен телефон и пишеща машина на подставка. По-голямата част от стената бе покрита почти до тавана с лавици, запълнени с книги. Колкото по-малко кажа за картините по другите стени, толкова по-добре. Подходящи бяха за игра на отгатване — поканите гости и всеки отгатва какво представляват, стига да се намери сред тях някой, който да знае правилните отговори.
Оставих шапката и палтото си на дивана и тръгнах на обиколка. Два гардероба в антрето. Баня, малка кухня и спалня с единично легло, шкаф, тоалетка, два стола и гардероб, пълен с дрехи. На тоалетката бяха поставени в рамки снимки на баща му и майка му, което говореше, че не бе скъсал със семейството си, а само с Пеги Пилгрим. Върнах се в хола и започнах да търся. Беше тъмно, кафявите пердета бяха пуснати, затова запалих лампите. Всичко бе покрито с дебел пласт прах, но аз се намирах там законно, с разрешение, така че не си направих труда да слагам ръкавици.
Разбира се, не се надявах да открия някаква очевидна следа, сочеща пряко към някого или нещо, тъй като полицията вече беше преровила всичко, но те не бяха имали нищо определено предвид, а аз имах — Сара Дейкъс. Несъмнено бихте искали да ви дам подробен списък на всичко в апартамента, особено на съдържанието на чекмеджетата и гардеробите, но това би ми отнело прекалено много място. Ще спомена 384-те страници на незавършения роман. Прочетох само страница и половина. За да прочета целия роман и да видя дали в него има момиче, което ми напомня Сара Дейкъс, щеше да отиде цял ден.
Ще спомена и друго — то се намираше в най-долното чекмедже на шкафа в спалнята. Наред с множество най-разнообразни предмети там имаше десетина снимки. Нито една от тях не бе на Сара Дейкъс, обаче видях снимка на Олтхаус, легнал на хълбок на дивана във всекидневната, облечен само в собствената си кожа. Не го бях виждал гол, тъй като на снимките в папката на „Газет“ бе прилично облечен. Изглежда, е бил в доста добра форма, с изпъкнали мускули и плосък корем, но гърбът на снимката бе по-интересен от лицевата страна. Междувременно получих разрешение за препечатване затова мога да го поместя тук:
Не съм изчел цялата поезия на този свят, но Лили Роуън има една полица със стихосбирки и при извеел обстоятелства ме кара да й чета на глас от тях; бях почти сигурен, че съм срещал този куплет, обаче нещо в думите не беше както трябва. Помъчих се да открия къде, но не успях. Все едно, питах се кой ли го е написал? Не беше Олтхаус — бях виждал почерка му на няколко места. Сара Дейкъс? Ако беше така, държах коз в ръцете си. Държах страшен коз. Поставих снимката на шкафа и прекарах още един час в търсене, но без резултат.
Бях обещал на мисис Олтхаус да не вземам нищо без нейно разрешение, но се изкушавах. Можех да взема снимката, без да я изнасям от къщата, да сляза само един етаж по-долу, да почукам на вратата на Сара Дейкъс и ако си беше вкъщи, което в събота бе възможно, да й я покажа и да попитам: „Вие ли сте написали това?“ Беше истинско изкушение — щеше да е толкова бързо и директно. Дори прекалено директно. Трябваше да се придържам към заобиколния начин. Излязох от апартамента и от къщата, намерих телефонна будка, набрах номера на мисис Брунър и й казах, че искам да я посетя, за да я попитам нещо. Отвърна ми, че ще си иде вкъщи до един. В момента бе едва дванайсет и двайсет. Излязох и взех такси.
Тя беше в кабинета си, с някакви документи на бюрото пред нея, и ме чакаше. Попита ме дали мис Дейкъс е дошла, както бе уговорено, и добави, че доста се надявала мис Дейкъс да й позвъни след това, но не се била обадила. Отвърнах: „Да, дойде и ни помогна много.“ Наблегнах на „много“, тъй като бе възможно стаята да се подслушва. После седнах, наведох се към нея и прошепнах:
— Имате ли нещо против да си шепнем?
Тя се намръщи.
— Това е толкова нелепо!
— Да — прошепнах, — но затова пък е безопасно. Няма да стане нужда да говорим дълго. Искам само да ми покажете нещо, написано с почерка на мис Дейкъс. Каквото и да е — бележка, нещо, написано до вас. Знам, че това ще ви се стори още по-нелепо, но не се учудвайте. Не ме карайте да ви обяснявам, защото не мога. Следвам определени инструкции. Или имате доверие на мистър Улф, че ще свърши работата, и то добре, или му нямате доверие.
— Но защо, за бога… — започна тя, но я спрях с ръка.
— Щом не искате да си шепнем — прошепнах аз, — само ми дайте онова, което ви поисках, и си тръгвам.
Когато след пет минути си тръгнах, с две мостри от почерка на Сара Дейкъс в джоба — девет думи, написани на листче от настолен календар и бележка от шест реда до мисис Брунър, — изпитвах чувството, че жените на средна възраст са гръбнакът на страната. Тя не прошепна нито дума. Порови в едно чекмедже, извади бележката, скъса листчето от календара, подаде ми ги, каза малко по-високо, отколкото обикновено: „Уведомете ме, щом има нещо, което трябва да знам“, и пак се зае с някакъв документ. Каква клиентка!
Разгледах мострите в таксито на път към центъра, а когато изкачвах стълбите към втория етаж на Арбър Стрийт 63, бях вече деветдесет процента сигурен. Влязох в спалнята, за да взема снимката, разположих се в удобното кресло под лампиона и ги сравних. Не съм специалист по почерци, но в случая това не бе необходимо. Лицето, което беше написало мострите, бе написало и поезията на гърба на снимката. Вероятно същото лице беше направило и самата снимка, но това нямаше значение. Оформих заключението си. Реших, че паметта на Сара Дейкъс й бе изневерила, когато заяви, че не е стигала до интимност с Морис Олтхаус.
Първият въпрос беше дали да позвъня на мисис Олтхаус, за да ми разреши да взема снимката със себе си, или да я оставя. Реших, че да я оставям, ще е прекалено рисковано; Сара би могла да влезе по някакъв начин, да я намери и да си я прибере. Извадих от бюрото лист хартия за пишеща машина, сгънах го и сложих снимката в него. Не влизаше във вътрешния ми джоб, но все пак внимателно успях да я напъхам. Огледах се още веднъж, по навик, за да се убедя, че всичко е така, както го бях намерил, и си тръгнах с плячката. На излизане, като минавах край вратата на Сара Дейкъс, аз й изпратих една целувка. После ми дойде наум, че заслужва повече от целувка, приближих се и разгледах бравата. Беше същата марка като на вратата на Олтхаус — „Бермат“, нищо особено.
Позвъних на мисис Олтхаус, съобщих й, че съм оставил всичко в апартамента в ред и я попитах дали иска да й върна веднага ключовете. Тя каза да й ги дам, когато ми е удобно, нямала бърза работа.
— Между другото — рекох й аз — ако не възразявате, ще взема нещо — снимката на един човек, намерих я в едно чекмедже. Искам да проверя дали някой ще го разпознае. Може ли?
Каза ми, че съм бил тайнствен, но че можело да я взема. Изпитах желание да споделя с нея какво мисля за жените на средна възраст, но реших, че не сме достатъчно близки. Набрах още един номер, съобщих на жената, която се обади — името й бе Мими, — че бих искал да говоря с мис Роуън и след малко чух добре познатия ми глас:
— Обядът е след десет минути. Ела да хапнеш.
— Прекалено млада си за мен. Реших, че жените под петдесет години са… какви са?
— Ами „безинтересни“ е подходяща дума.
— Но е много дълга. Ще си помисля за по-подходяща дума и довечера ще ти я кажа. Сега имам да ти
