Тя поклати глава:
— Не, всъщност не.
— Живели сте под един и същи покрив.
Е, в Ню Йорк това не означава нищо, сам знаете. Преместих се да живея там преди година, а един ден се срещнахме на стълбите и се сетихме, че сме се виждали и преди — в кабинета на мисис Брунър, когато беше идвал с онзи човек, Одел. След това понякога вечеряхме заедно — може би два пъти месечно.
— Връзката ви не стигна до интимност.
— Не. Независимо какво е определението ви за „интимност“. Не бяхме интимни.
— Ясно. Значи сега можем да минем към същността на въпроса. Спомнете си петък вечер, двайсети ноември. С мистър Олтхаус ли вечеряхте онази вечер?
— Не.
— Но сте излизали?
— Да, отидох да слушам една лекция в Ню Скул.
— Сама?
Тя се усмихна.
— И вие като мистър Гудуин искате да докажете, че сте детектив. Да, бях сама. Лекцията бе по фотография. Интересувам се от фотография.
— В колко часа се върнахте?
— Малко преди единайсет. Към единайсет без десет. Канех се да слушам новини в единайсет.
— А после? Бъдете колкото може по-точна.
— Нямаше нищо особено, за да съм толкова точна. Качих се в апартамента си — живея на първия етаж. Свалих си палтото, пих чаша вода и започвах да се събличам, когато чух стъпки вън на стълбите. Звучаха така, като че ли някой се мъчеше да пристъпва тихо, и ми стана любопитно. Къщата е четириетажна, а жената от най-горния етаж беше заминала за Флорида. Приближих се до прозореца и го отворих толкова, че да мога да си подам главата — трима души излязоха и тръгнаха наляво, после бързо свиха зад ъгъла. — Тя махна с ръка. — Това беше всичко.
— Някой от тях чу ли ви, като отворихте прозореца и погледнахте навън?
— Не. Бях отворила прозореца, преди да излязат на улицата.
— Разговаряха ли помежду си?
— Не.
— Познахте ли някого от тях?
— Не. Разбира се, че не.
— Не е необходимо да казвате „разбира се“. И тъй, не ги познахте.
— Не.
— Бихте ли могли да ги разпознаете?
— Не. Не видях лицата им.
— Забелязахте ли някакви отличителни белези — ръст, походка?
— Ами… не.
— Не забелязахте?
— Не.
— И после си легнахте?
— Да.
— След като влязохте в апартамента си, преди да чуете стъпките на стълбите, чухте ли някакъв шум отгоре, от апартамента на мистър Олтхаус?
— Не съм чула нищо. Ходех насам-натам, докато сваля палтото си и го прибера, освен това бях пуснала водата — изстудявах я, за да пия. А стаята му е с дебел мокет.
— Били ли сте в нея? Тя кимна.
— Няколко пъти. Три-четири пъти. На чашка, преди да излезем на вечеря. — Тя вдигна чашата си, а ръката й не трепна. Кафето й е изстинало, казах й аз, и предложих да й налея топло, но тя ми отвърна, че за нея това няма значение. Улф си наля кафе и отпи.
— Кога и как научихте — попита я той, — че мистър Олтхаус е бил убит?
— На сутринта. В събота не съм на работа и спя до късно. Айрини, чистачката, дойде и почука на вратата. Беше след девет.
— Значи вие се обадихте в полицията?
— Да.
— Казахте ли им, че сте видели трима души да излизат от къщата?
— Да.
— Казахте ли им, че сте си помислили, че са от ФБР?
— Не. Това не беше… това беше… сигурно съм била в шок. Не бях виждала труп — освен в ковчег.
— Кога казахте на мисис Брунър, че според вас са били от ФБР?
Устните й потрепнаха в момент на колебание.
— В понеделник.
— Защо помислихте, че са от ФБР?
— Имаха такъв вид. Изглеждаха млади… и някак атлетични, пък и начинът, по който ходеха…
— Но вие казахте, че не са имали отличителни белези.
— Да, казах. Това не бяха… не бих ги нарекла отличителни белези. — Тя прехапа устни. — Знаех, че ще ме попитате за това. Мислех, че трябва да призная… мисля, че главната причина, заради която й го казах, беше, защото знаех какво изпитва към ФБР, бях я чувала да говори за онази книга и смятах, че ще й стане приятно… искам да кажа, щеше да съвпадне с чувствата й към тях. Знам как ще ви прозвучи това. Надявам се, че няма да кажете на мисис Брунър.
— Ще й го кажа само ако е целесъобразно. — Улф вдигна чашата си, отпи, постави я на масата и ме погледна. — Арчи?
— Може би трябва да изясним една-две дреболии. — Погледнах я, а тя не сведе поглед. Лешниковите й очи изглеждаха по-тъмни, когато гледаше право в мен. — Разбира се — започнах аз, — полицията ви е питала кога сте разговаряли с Олтхаус за последен път? Кога беше?
— Три дни преди това, преди онзи петък. Във вторник сутринта, в коридора, само за минута-две. Съвсем случайно.
— Той спомена ли ви, че работи върху статия за ФБР?
— Не. Никога не разговаряше с мен за работата си.
— Кога за последен път бяхте заедно — на вечеря или по някакъв друг повод?
— Не съм сигурна за датата. Около месец преди това, през октомври. Вечеряхме заедно.
— В ресторант?
— Да. „При Джери“.
— Познавате ли мис Мариан Хинкли?
— Хинкли? Не.
— Или един човек на име Винсънт Ярмък?
— Не.
— Или някой си Тимъти Куейл?
— Не.
— Олтхаус споменавал ли е някое от тези имена?
— Не си спомням. Може да е споменавал. Повдигнах вежди към Улф. Той я гледа половин минута, изсумтя и каза, че се съмнява в ползата от сведенията, които ни е дала, и че по всяка вероятност вечерта е отишла напразно. Докато й го казваше, аз станах, взех палтото й и помогнах да го облече. Улф не се помръдна от стола си. Когато някоя жена идва или си тръгва, той става понякога — вероятно си има някакво правило, но досега не съм го разгадал. Сара Дейкъс ми каза, че не е нужно да си правя труда да я изпращам додолу, но тъй като желаех да й покажа, че някои частни детективи имат обноски, тръгнах с нея. На улицата, докато портиерът спираше такси, тя сложи ръка на моята и заяви, че ще ни е много благодарна, ако не кажем нищо на мисис Брунър, а аз я потупах по рамото. Такова потупване по рамото може да означава всичко: от извинение до обещание, а единствено потупващият е в състояние да каже какво
