подробности Улф очаква да не пропускам, а същото изисквам и аз от себе си. Възможно ли бе да се допусне, че Сара Дейкъс е човекът, съобщил в полицията за тримата? Изключено, освен ако не бе поукрасила или пък спестила нещо в разказа си или пред полицията, или пред мисис Брунър. Тя не би могла да ги види да отиват до колата зад ъгъла, нито да запише номера й от прозореца на номер 63. В такъв случай можехме да получим някакво потвърждение, но само за първата възможност — че е убит от ФБР, а не за втората, която предпочитахме. Но какво от това, след като — според Улф — усилията ни вече не бяха безполезни.
Спомних си как, докато пресичах площад Вашингтон вчера на път да разгледам някои забележителности, си помислих какво съвпадение е, че Арбър Стрийте в Гринич Вилидж и че Сара Дейкъс живее в същия квартал. Сега това можеше да се окаже повече от съвпадение; възможно бе да е още една причина и следствие от нея.
В три часа отидох в офиса на Феликс и позвъних на Луис Хюит. Нещо не беше наред с начина, по който хората в онзи палат боравеха с телефоните.
Изминаха цели четири минути, но най-после чух гласа на Улф:
— Да, Арчи?
— И да, и не — казах му, — но повече да, отколкото не. Намирам се в „Рустърман“. Обядвахме с мисис Брунър. Ако дойдете преди шест и половина, ще мога да ви докладвам преди вечеря. Не е зле да ядем тук, защото в девет часа ще дойде някой, за да обсъдим нещо.
— Там ли ще дойде?
— Да, сър.
— Защо? Защо не в кабинета?
— Тук ще е по-добре. Освен ако не искате една красива млада жена да прекара няколко часа почти в скута ви при пуснато радио.
— Каква млада жена?
— Сара Дейкъс, секретарката на мисис Брунър. Ще ви докладвам, като дойдете.
— Ако дойда. Много добре. — Той затвори. Набрах номера, който знаех най-добре, и казах на Фриц, че ще вечеряме в „Рустърман“ и ще трябва да остави еленовите пържоли в маринатата за утре. После намерих в указателя телефона на мисис Дейвид Олтхаус и й позвъних, но докато чаках да се обади, реших да не я питам нищо по телефона. Исках само да разбера дали някога е чувала синът й да споменава за момиче на име Сара Дейкъс, но имах да убивам три часа, така че защо да не се поразходя дотам. Попитах я дали ще ме приеме, ако отида към четири и половина, и тя каза „да“. На излизане предупредих Феликс, че двамата с Улф ще дойдем на вечеря.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Намирах се отново в звукоизолираната стая в „Рустърман“, седях с опънати крака и съсредоточено наблюдавах върховете на обувките си, като премислях цялата каша за десети път, когато в седем без десет пристигна Улф, предшествуван от Феликс. Тъй като знаех, че за Феликс това са най-трескавите часове долу в ресторанта, аз го отпратих да си гледа работата, поех палтото на Улф, окачих го и изразих надеждата, че пътуването му е било интересно.
Той изръмжа и седна в креслото, което Марко Вукчич бе купил преди години специално за своя приятел Улф. Между визитите на Улф го държат в помещението, където навремето беше личният кабинет на Марко.
— Реших — заяви Улф, — че всеки, който е останал жив до днес, е наполовина идиот и наполовина герой. Единствено героите могат да останат живи в този водовъртеж и само идиотите биха искали да оцелеят.
— На моменти е тежко — съгласих се аз, — но ще се почувствувате по-добре, след като похапнете. Феликс има горски бекас.
— Известно ми е. — Той ме изгледа свирепо. — На теб май всичко това ти е приятно?
— Досега ми беше приятно. Вече не съм толкова сигурен. Как мина при Хюит?
— По дяволите, на него също му е приятно. Всичко е уговорено. Както винаги, Сол свърши много работа. Задоволително.
Отидох до един стол и седнах.
— Докладът ми може да не ви се види задоволителен, то си има добрите страни. Ще започна от края — мисис Олтхаус твърди, че никога не е чувала сина си да споменава Сара Дейкъс.
— Защо би трябвало да я споменава?
— Това е една от страните. Причина и следствие.
Докладвах му: диалозите — дума по дума, а действието — с подробности, включително веселата гоненица с агентите на ФБР. Тя беше нашият първи действителен контакт с противника и според мен Улф трябваше да знае как сме се справили. Улф се облегна назад и затвори очи — креслото не му беше толкова удобно, колкото неговото в кабинета, но щеше да свърши работа, и се почувствувахме почти като у дома си. Когато свърших, Улф не помръдна нито едно мускулче, не повдигна дори клепача си. Прекарах три минути в пълно мълчание и после заговорих:
— Съзнавам, разбира се, че ако сте си направили труда да ме изслушате, всичко това ви е отегчило. Не давате и пет пари кой е убил Морис Олтхаус. Интересува ви единствено дръзкият номер, който подготвяте, а кой кого е убил, не ви е грижа. Благодаря ви, че не хъркахте. Много съм чувствителен.
Той отвори очи.
— Пфу! Мога да кажа, че си се справил задоволително, и го казвам. Задоволително. Но би могъл да продължиш. Би могъл да се видиш с тази жена следобед, вместо да ми я водиш тук довечера.
Кимнах.
— Не само сте се отегчили, но сте започнали и да обърквате нещата. Казахте, че предпочитаме втората възможност, така че явно искаме да разберем дали има някакъв шанс да я докажем. Сара Дейкъс се е намирала в къщата ако не в момента на убийството, то малко след това. Възможно е с нейна помощ да решим въпроса. Ако искате…
Вратата се отвори и влезе Пиер с отрупан поднос. Погледнах часовника си: седем и петнайсет. Значи беше казал на Феликс да ни сервира в седем и петнайсет, дявол да го вземе, все още се придържаше поне към едно от правилата си, а сигурно щеше да наложи и другото — да не говорим за работа на масата. Улф стана и излезе да си измие ръцете. Когато се върна, Пиер вече бе сервирал мидите и го очакваше, за да му държи стола. Той седна, набоде една мида, поднесе я към устата си, сдъвка я, преглътна, кимна одобрително и ми съобщи:
— Мистър Хюит е отгледал до цъфтеж четири кръстоски между Miltonia Sanderae и Odontoglossum pyramus. Едната си заслужава да получи име.
Значи бяха намерили време да посетят орхидеите в оранжерията.
Към осем и половина влезе Феликс и попита дали може да му отделим минута — искате да обсъди заедно с нас един въпрос: да внася ли по въздуха лангусти от Франция. Постепенно стана ясно, че онова, което всъщност искаше, бе разрешение от Улф да използува замразени лангусти и, разбира се, не го получи. Но той беше упорит и двамата все още спореха, когато Пиер въведе Сара Дейкъс. Тя беше съвсем точна. Докато й помагах да си свали палтото, тя прие предложението ми да пие кафе и аз я настаних на масата и изчаках Феликс да излезе, за да я представя на Улф.
Улф оглежда мъжете, за да си състави мнение за тях, но жените — не, поради убеждението си, че всякакво мнение, съставено за която и да е жена, със сигурност ще се окаже погрешно. Той, разбира си, погледна Сара Дейкъс, тъй като щеше да разговаря с нея. Сигурно мисис Брунър й е споменала за разговора си с мен, каза й Улф.
Тя не бе така жизнерадостна, както в кабинета — лешниковите й очи не бяха така весели. Мисис Брунър споменала единствено, че е говорила с мен; може би сега, след като я бяха изпратили при Нироу Улф, за да му разкаже цялата история, мис Дейкъс смяташе, че мисис Брунър си е поговорила с мен повече, отколкото е било необходимо. Да, рече тя, мисис Брунър й споменала.
Улф примигна срещу нея. Светлината не беше като в кабинета, а и очите му бяха изморени след тежкия ден.
— Интересувам се главно от Морис Олтхаус — каза той. — Познавахте ли го добре?
