Фриц би могъл да си избере стая на горния етаж, но предпочиташе мазето. Бърлогата му бе голяма колкото кабинета и предната стая, взети заедно, но с течение на годините доста се бе претрупала — масички с купища списания, бюст на Брият-Саварен7 върху подставка, менюта в рамки по стените, двойно легло, пет стола, етажерки с книги (Фриц притежава 289 готварски книги), глава на див глиган, който бе застрелял във Вожките планини във Франция, шкаф с телевизор и стереоуредба, два големи бюфета със старинни готварски съдове, един от който според него бил използуван от главния готвач на Юлий Цезар, и тъй нататък.
Улф се бе настанил на най-големия стол до масичка с бутилка бира и с чаша в ръка. Фриц бе седнал срещу него и щом влязох, стана, но аз си преместих друг стол.
— Много неудобно е — рекох, — че асансьорът не слиза до долу. Сигурно може да поръчаме да го направят.
Улф отпи от бирата, остави чашата си и облиза устни.
— Искам да знам — каза той — за тези електронни чудовища. Възможно ли е да ни подслушват и тук?
— Не знам. Четох за нещо, което уж улавя гласове от половин километър, но не знам каква площ може да покрие, нито как му се отразяват такива препятствия като стени и подове. Възможно е да има и неща, за които не съм чел, които да обхващат цяла къща. Ако все още няма, то скоро ще се появят. Тогава ще се наложи всички да си говорим със знаци.
Той ме изгледа свирепо. Тъй като не бях сторил нищо, за да заслужа това, и аз го изгледах свирепо.
— Съзнаваш — каза той, — че абсолютната тайна на разговорите ни никога не е била по- наложителна.
— Да. Бог ми е свидетел, че го съзнавам.
— Биха ли могли да доловят шепот?
— Не. Шансът е едно на един милиард. Нула.
— Тогава ще шепнем.
— Това ще съсипе стила ви. Достатъчно е Фриц да включи телевизора по-високо, да седнем един до друг и да не крещим.
— Бихме могли да направим същото и в кабинета.
— Да, сър.
— Защо, дявол да го вземе, не го предложи? Кимнах.
— Виждате ли в каква каша сте попаднали. Аз — също. Учудвам се, че изобщо се сетих. Нека опитаме тук. В кабинета ще трябва да се навеждам през бюрото ви.
Той се обърна.
— Ако обичаш, Фриц. Няма значение какво. Фриц се доближи до шкафа, завъртя едно копче и след малко някаква жена разправяше на един мъж, че съжалява, задето изобщо го познава. Той попита (не мъжът, а Фриц) дали е достатъчно високо, казах му да го позасили и преместих стола си по-близо до Улф, който се наведе и изръмжа на половин метър от ухото ми:
— Ще се подготвим за всякакви изненади. Знаеш ли дали Десеторката по аристология8 все още съществува?
Свих рамене. Човек трябва да е или кръгъл глупак, или гений, за да задава такива несвързани въпроси.
— Не знам — отвърнах. — Минаха седем години. Вероятно още съществува. Мога да позвъня на Луис Хюит.
— Не оттук.
— Ще се обадя отвън. Сега ли?
— Да. Ако ги каже, че групата все още… Не. Каквото и да каже за Десеторката по аристология, попитай дали може да му се обадя утре сутринта, за да се консултирам с него по неотложен частен въпрос. Ако ме покани на обяд, приеми.
— Той живее в Лонг Айланд през цялата година.
— Знам, че живее в Лонг Айланд.
— Вероятно ще се наложи да се отървем от преследвачите си.
— Няма да е нужно. Ако ме видят, че отивам при него, толкова по-добре.
— Тогава защо да не му позвъня оттук?
— Защото искам, дори желая да научат, че му отивам на гости, но не и че съм се самопоканил.
— А ако той не може утре?
— Тогава колкото е възможно по-скоро. Тръгнах. Качих се горе, взех палтото и шапката си, отключих и се запътих към Девето Авеню, като си мислех: ето как две правила отпадат в един и същи ден — утринният ритуал и да не се излиза от къщи по работа — и защо? Десеторката по аристология бе група от десет охолни мъже, които — цитирам — „преследват идеала за съвършенство в храната и напитките“. Преди седем години те се събраха, за да преследват идеала си чрез угощения в дома на един от тях — корабния магнат Бенджамин Скривър, а Луис Хюит, също член на групата, уреди с Улф вечерята да бъде приготвена от Фриц. Естествено, двамата с Улф бяхме поканени и отидохме, но някой сервира арсеник в ордьовъра (хайвер и блини, залети със сметана) на човека, който седеше между нас, и той умря. Хубава вечеря, няма що. Това не се отрази на отношенията между Улф и Луис Хюит, все още признателен за една особена услуга, която Улф му оказа преди време. В имението си в Лонг Айланд той притежаваше оранжерия за орхидеи, дълга трийсет метра, и идваше на вечеря при нас в старата кафява къща около два пъти годишно.
Докато го намеря, мина време, защото трябваше да ме свържат с оранжерията или конюшнята, или може би с тоалетната; но му стана приятно, когато чу гласа ми — така ми каза. Когато му съобщих, че Улф иска да го посети, отговори, че много ще се радва и че, разбира се, ни кани на обяд, като добави, че би искал да зададе на Улф един въпрос във връзка с менюто.
— Страхувам се, че ще се наложи аз да ви отговоря — казах. — Обаждам се от телефона в една дрогерия. Простете ми за нетактичността, но възможно ли е някой при вас да е вдигнал друга слушалка?
— Не, как така! Не би имало причина…
— Добре. Обаждам ви се от външен телефон, защото подслушват нашия, а мистър Улф не иска да се знае, че той е предложил да ви посети. Така че не ни се обаждайте вкъщи. Възможно е утре следобед да ви потърси някой, да твърди, че е репортьор, и да иска да ви зададе няколко въпроса. Споменавам това сега, защото утре може да забравя. Кажете му, че тази среща — утрешното ни посещение при вас — е била уговорена още от миналата седмица. Разбирате, нали?
— Да, разбира се. Но за бога, щом като знаете, че подслушват телефона ви, това не е ли незаконно?
— Разбира се, иначе не би било така забавно. Утре ще ви разкажем за това — поне така предполагам.
Той каза, че ще сдържи любопитството си до утре и ще ни чака към обяд.
В кабинета също има телевизор и радио и като се върнах, очаквах да заваря Улф на любимия му стол, вероятно с включено радио, но кабинетът беше празен, затова слязох в мазето — намерих го там, където го бях оставил. Телевизорът все още работеше, а Фриц гледаше и се прозяваше. Улф се бе облегнал със затворени очи и устните му мърдаха — напред и после назад, напред-назад. Значи работеше, но върху какво? Постоях и го погледах Това е зрелище, което никога не ми омръзва — операцията с устните, — но онзи път трябваше да стискам зъби, за да остана със затворена уста, защото не можех да повярвам. Нямаше абсолютно нищо, върху което да размишлява. Изминаха цели две минути. Три. Реших, че само се упражнява, суха тренировка, отидох до един стол, седнах и силно се изкашлях. След малко той отвори очи, примигна срещу мен и се изправи. Преместих стола си по-близо.
— Всичко е уредено — казах му аз. — Очаква ни към обяд, така че трябва да потеглим към десет и половина.
— Ти няма да идваш — изръмжа той. — Телефонирах на Сол. Той ще пристигне в девет.
— О! Разбирам. Искате да съм тук, в случай че Раг ни ги изпрати, за да си признаят.
— Искам да намериш Франк Одел.
