— Не. Нямам никакви роднини.

— Трябва да имате. Всеки има роднини.

— Не. Нямам. Естествено, може и да имам някакви роднини под истинското й име.

— Нямате ли братовчеди, чичовци, лели?

— Не.

Ставаше много объркано. Или по-скоро — прекалено просто и ясно. Познавам хора, които обичат да се преструват на самотници, но Ейми Деново наистина беше съвсем сама — в нейния случай не ставаше въпрос за фантазии. Предложих й да опитаме сандвичите, тя взе един и отхапа. Естествено, когато за първи път седя на една маса с някого, независимо дали е мъж или жена, следя дребните неща — те казват много за човека, но този път не се занимавах с това, защото начинът, по който се хранеше, дъвчеше, преглъщаше и облизваше устни, нямаше отношение към неприятностите й. Забелязах, че не страда от липса на апетит, а тя доказа, че обича сандвичи с яйце и аншоа, като си изяде всичко. Попита ме дали тези сандвичи влизат в любимото меню на Ниро Улф, а аз отвърнах, че той вероятно би се изсмял презрително само като чуе за това. Щом опразнихме чиниите, тя ми каза, че не е предполагала колко ще огладнее, когато разкрие на някого тайната, пазена толкова дълго време, но станало точно така. Усмихна се леко и трапчинките пак се появиха на бузите й.

— Всъщност толкова малко познаваме самите себе си, нали така?

— Зависи — отвърнах. — Едни хора се познават прекалено добре, други — недостатъчно. Аз например не искам да знам защо някои сутрини ставам от леглото като в мъгла. Ако знаех, може би щях да си загубя съня. Но не ми пука, винаги се оправям. Що се отнася до вас, вие не, сте в мъгла, а под светлината на прожектор, който сте насочили към себе си. Защо просто не го загасите?

— Не съм го запалила аз. Виновни са други, най-вече майка ми. Аз не мога да го загася.

— Добре. Кой е най-важният въпрос за вас? Истинското име на майка ви и така нататък, или баща ви?

— Баща ми, разбира се. В края на краищата, живях с майка ми цял живот и сигурно това, че искам да науча истинското й име и разни неща за нея, е чисто любопитство. Но все нещичко трябва да знам за баща си. Жив ли е? Кой е той? Какъв е? Нали нося неговите гени.

Кимнах.

— Да, завършили сте колежа Смит и там сте научили прекалено много неща за гените. Веднъж мистър Улф каза, че учените трябва да пазят откритията си за себе си. Споделяйки ги с другите, те само им усложняват живота. Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Тук има хубави пасти. Тя поклати глава.

— Признавам, че бих могла да изям всичко. Направо се учудвам, че съм толкова гладна, но ще откажа. Според вас… Казахте, че може да ми дадете съвет.

— Да. — Сложих ръка на масата. — Това не е лесна работа. Боя се, че ви трябва нещо повече от съвет. Дори да е от единствения човек, на когото може да се доверите. Естествено, никога няма да забравя тези думи. Вероятността след около седмица проучване истината да излезе наяве и да постигнете каквото — искате е едно на милион. Това обаче ще е трудно и много скъпо. Колко пари имате?

— Не много. Разбира се, ще ви платя.

— Не на мен. Вече ви обясних. Ниро Улф обаче има раздута представа за хонорарите — ето защо трябва да знам точно с какви средства разполагате. Стига да искате да ми кажете.

— Защо да не ви кажа? Аз самата не съм спечелила нищо, никакви сериозни суми, пък и все едно, вече съм ги похарчила. Имам единствено каквото остана от майка ми, след като платих за кремацията. Такова беше нейното желание. В банката имам малко над две хиляди долара, това е всичко. Нямам дългове и не дължа нищо на никого.

Погледнах я с учудване.

— С какво се е занимавала майка ви? Не, това е без значение. Имала е достатъчно пари да ви изпрати в скъп колеж. Освен ако някой не е помогнал.

— Не, тя се справяше с всичко сама. Попитахте с какво се е занимавала. Работеше при един телевизионен продуцент, все един и същ, откакто се помня. Сигурно е получавала петнайсет хиляди годишно, може би повече. Никога не ми е казвала. — Ейми ме изгледа изпитателно: — Ако платя на Ниро Улф двете хиляди долара, ще ви накара да работите по случая, нали?

Поклатих глава.

— Няма дори да ви изслуша. Той знае, че такава работа може да продължи година, а не му мига окото да поиска от клиент пет бона на седмица. Споменахте, че знаете за него, но явно не е така. Улф е твърдоглав, високомерен и надут и се мисли за най-добрия детектив на света, а аз споделям това мнение, иначе отдавна щях да напусна. Според мен заслужавате да ви се помогне, ясно е, че имате нужда от помощ, пък и ми харесват трапчинките ви, но ако му опиша случая и го помоля да ви определи час, той само ще ме изгледа възмутено. Ще си помисли, че не съм с всичкия си. Хрумна ми една идея, върху която може да помислите. Мис Роуън обича да прави услуги на хората, има куп пари и ако вие…

— Да не сте посмели да й кажете!

— Не ставайте. Нямам никакво намерение да й казвам.

Просто си помислих, че вие самата можете да й кажете и…

— Няма да кажа на никого!

— Добре, и аз няма да кажа на никого. Очите ви придобиха приятен блясък. — Продължих да я оглеждам. — Вижте какво, мис Деново. Затварям ви вратата само защото така трябва. Лично аз бих искал да се захвана със случая, защото вероятно ще се явят някои интересни страни и обрати и не е зле да имам клиентка с толкова приятна външност. Освен това съществува възможността да разследвам убийство. Когато научите…

— Убийство?

— Естествено. Засега това е само възможност. Чуете ли, че някой е прегазен от неизвестен шофьор, такава възможност винаги съществува. Споменавам това единствено, защото е още една причина, поради която бих се заел със случая. Но няма никаква надежда да убедите мистър Улф и не може да се направи ниша Съжалявам. Наистина.

Тя поклати глава без да откъсва поглед от мен.

— Но, мистър Гудуин! Оставам съвсем безпомощна. — Очевидно възможността за убийство не я развълнува много. — Какво да правя? Не мога да се обърна към никого.

Така приключи този разговор. Двайсет минути по-късно, когато спрях едно такси на Парк Авеню и дадох на шофьора адреса на Сол Панцър, вече не се чувствах така нафукан. Да работиш с най-добрия детектив на света не сте длъжни да ми вярвате — е много хубаво. Но когато някое красиво момиче ви каже, че сте единственият човек, на когото може да се довери, дори само да ви четка, а вие го отблъснете, не изпадате в особено добро настроение. Отпуснах се на седалката и се помъчих пак да мисля само за бейзбол. Пристигнах на ъгъла на Трийсет и осма и Парк Авеню в осем без шест минути. Що се отнася до благосъстоянието на приятелите ми, да не говорим за моето, ще ви спестя подробностите. Понякога на човек просто не му идват карти.

Глава 2

За изпълнението на петъчната програма трябваше единствено да следвам сценария. В десет без петнайсет излязох от старата кафява къща на Западна трийсет и пета улица, отидох до гаража на ъгъла на Десето авеню да взема херона, който Улф само притежава, а аз само карам, и потеглих към Лонг Айлънд — той беше там на тридневно гостуване при Луис Хюит, собственик на десет хиляди орхидеи в две трийсетметрови оранжерии. На връщане към Манхатън Улф седна на задната седалка, вкопчи се както обикновено в монтираната по поръчка дръжка, защото според него човек не бива да се доверява нито за миг на никой автомобил и се наложи да внимавам за неравности по пътя и да избягвам резки маневри. Само че не заради Улф, защото според моята теория за него е полезно да бъде пораздрусан, а заради саксиите с орхидеи в багажника, които не бяха опаковани в сандъчета, а две от тях бяха нови кръстоски Laelia, получени от schroederi и ashworthiana. Сигурно струваха няколко бона, но по-важното беше, че никой в

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

1

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×