Съществуваше и възможността, че една или повече подробности биха могли да му се сторят неприемливи.
Докладвах му. Упражнявал съм се с години, за да стигна до момента, в който мога да предавам дълъг разговор дума по дума, но сега го правя с лекота, дори събеседниците да са трима-четирима. Както обикновено, той се облегна назад, затвори очи и не ме прекъсна. Не реагира дори на „твърдоглав, високомерен и надут“. Не пропуснах нищо освен празните приказки, разменени докато се хранехме. Когато свърших, той остана неподвижен около минута, после отвори очи, изправи се и ме изгледа.
— Не мога да те позная, Арчи. Даваш ми най-общо описание. Доникъде не си стигнал.
— Естествено. Нямаше смисъл да задълбочавам работата с едно толкова нещастно и бедно момиче.
Той погледна часовника на стената и после ми каза:
— Би могъл… Няма значение. Хубаво, доведи я. Станах и отворих вратата към предната стая. Тя все още седеше на стола до прозореца и не беше прибрала пакета в чантата си — намираше се в скута й. Поканих я да ме последва.
Улф рядко става, когато някой влезе в офиса и никога, ако посетителят е жена. В последния случай, независимо коя и каква е жената, изражението му винаги си остава едно и също — с всички сили се мъчи да не направи гримаса. Трудно е да се каже какво забелязва и какво не — например, че лятната кафява раирана пола на Ейми Деново всъщност не е мини, защото е само пет сантиметра над коляното. Със сигурност пропусна това, че колената й заслужават внимание, защото те не бяха свързани с приемливостта й като клиент. Червеното кожено кресло й беше прекалено голямо, за да се облегне назад, затова тя седна на предната част и сложи чантата си върху страничната облегалка, а пакетът остана в скута й. Улф обърна стола си към нея, впи пръсти в дръжките и каза:
— Значи мистър Гудуин ви направи впечатление от пръв поглед?
Тя го изгледа и очите й леко се разшириха от учудване.
— Да, така е.
— Това може да е Във ваша полза, но може и да не е. За него не е нищо ново да прави впечатление на млади жени. Той ми предаде вчерашния ви разговор от начало до край. Каза ми, че сега притежавате — твърдите, законно — двайсет хиляди долара в брой и ми ги предлагате като аванс за работата, която искате да свърша. Така ли е?
— Да, ако мистър Гудуин свърши работата.
— Той върши своята част по мои указания, освен когато спешни обстоятелства не налагат друго. Парите са в този пакет. Може ли да ги видя?
Тя стана, подаде му ги и се върна на креслото. Улф свали ластика, отвори пакета и прегледа двайсетте пачки една по една, като ги подреждаше грижливо на бюрото. Обърна се към мен.
— Произходът им не личи по нищо. Ти виждаш ли нещо?
Отговорих, че не виждам нищо.
— Мис Роуън ли ви ги даде? — попита я той.
— Не, разбира се.
— Но все някой трябва да ви ги е дал. Предвид казаното от вас на мистър Гудуин вчера, бих искал да знам произхода на тези пари. Откъде и как сте ги получили?
Тя сви устни, а после му каза:
— Не разбирам защо трябва да знаете. Не съм направила нищо лошо, за да ги получа. Парите са мои. Ако вляза в някой магазин да си купя нещо и платя с една от тези банкноти, няма да ме питат откъде я имам.
Той поклати глава.
— Сравнението ви е неуместно, мис Деново. Вчера сте казали на мистър Гудуин, че имате всичко на всичко две хиляди долара в банката и сте отхвърлили съвета му да помолите мис Роуън за помощ. — Той потупа пачките. — Тук са десет пъти по две хиляди. Ако е заем или дарение, трябва да знам от кого. Ако сте продали нещо, трябва да знам какво и на кого. На вашата възраст може и да не ви е известно, че това е само разумна предпазливост. Да приема значителен аванс за трудна и комплицирана операция, без да се уверя в законния му произход, би било чиста глупост и ако не ми кажете откъде сте получили тези пари, няма да ги взема. Ако ми кажете, то това ще трябва да се провери със съответната дискретност, но до задоволителен за мен резултат.
Тя пак се намръщи, не на него, а на мен, но всъщност не беше и на мен. Мръщеше се на проблема, пред който беше изправена. Когато обаче отвори уста, въпросът й беше към мен:
— Има ли право, мистър Гудуин, или просто ми затваря вратата, както направихте вие?
— Боя се, че има право — отвърнах аз. — Както се изрази той, това е само разумна предпазливост. В края на краищата, ако притежавате законно парите, както ми казахте, и ако няма нищо нередно в начина, по който сте ги придобили, както казахте на мистър Улф, защо да не разкриете тайната? Едва ли е по-голяма от тази, което вече знаем.
Тя погледна първо него, после пак мен.
— Мога да кажа само на вас.
— Добре, кажете ми — ще се правим, че него го няма.
— Сигурно се държа глупаво. — Тя не сваляше поглед от мен. — След това, което вече знаете, защо да не научите и другото. Тези пари са от баща ми. Тези и още много.
Отворих широко очи от учудване.
— Значи вчера сте ме лъгали. Вчера нямахте баща, не знаехте кой и какъв е, и двете хиляди…
— Така е. Казах ви истината, нямам баща. Ето какво се случи. Когато майка ми умря, пристигнах, разбира се, в Ню Йорк, но трябваше да се върна да се дипломирам, пък и тя беше дала инструкции на мистър Торн да бъде кремирана и да няма погребение — той се погрижи за всички подробности. После, като пристигнах пак в Ню Йорк след дипломирането си, той дойде…
— Мистър Торн ли?
— Да. Той дойде…
— Кой е той? Какъв е?
— Той е телевизионният продуцент, при когото работеше майка ми. Дойде вкъщи и ми донесе разни неща — документи, сметки, писма и други вещи от бюрото й. И една заключена метална кутия с надпис „Собственост на Ейми Деново“. И ключ с етикетче: „Ключ за кутията на Ейми Деново“. Ключът…
— Майка ви Ейми ли се казваше?
— Не. Казваше се Елинър. Ключът се е намирал в едно чекмедже в бюрото й. Кутията е била в сейфа на офиса. Стояла е там от години — поне петнайсет, каза мистър Торн. Голяма е горе-долу толкова. — Тя разтвори ръце на около две педи. — Оставих го да я отвори и се радвам, че постъпих така. Вътре имаше само две неща: пари, по сто долара — кутията беше пълна повече от половината — и запечатан плик, адресиран до мен. Отворих плика и намерих писмо от майка ми, не беше дълго, само една страница. Сигурно искате да знаете какво пише в него.
— Разбира се. Носите ли го?
— Не е в мен. Вкъщи е. Но го знам наизуст. Написано е на бланка с нейното име. Няма дата. Пише ми: „Мила Ейми, тези пари са от баща ти. За последен път го видях четири месеца преди да се родиш и повече не сме се срещали, но две седмици след раждането ти по пощата пристигна чек за хиляда долара и оттогава насам всеки месец получавах по един такъв чек. Сега парите са точно сто хиляди долара. Не знам колко ще са станали, когато четеш това писмо. Не съм го молила за тези пари и не ги искам. Не искам нищо от баща ти. Ти си моя дъщеря и мога да те храня, да те обличам, да ти осигурявам подслон и винаги ще е така. Ще се погрижа да получиш добро образование. Но тези пари са от баща ти, така че са твои и ето ги тук. Можех да ги внеса в банка, за да трупат лихва, но трябваше да се плащат данъци и да се открие влог, затова постъпвам така. Майка ти“. А под „майка ти“ се е подписала — Елинър Деново, само че не вярвам това да е истинското й име. Сигурно е получавала парите до смъртта си, защото са двеста шейсет и четири хиляди долара. Разбира се, не мога да ги внеса в банка или нещо подобно, защото трябва да кажа откъде ги имам, нали така? А аз не искам.
Погледнах Улф. Той не гледаше нито нея, нито мен, а се взираше в купчината сухо на бюрото си. Друг човек вероятно би си казал, че животът наистина поднася големи изненади, но Улф сигурно мислеше, че това е само една тринайсета от сумата, платена от един баща заради удоволствието да бъде такъв, или
