нещо от този род.
— Значи не са заем или дарение и не е продала нищо — казах му аз, — и приемаме, че ги притежава законно. Разбира се, данъчните власти и данъчната служба на щата Ню Йорк биха искали да получат своя дял, но ние не споделяме едни и същи възгледи и нямаме нищо против да не бъдат осведомени, Какво друго да я питам?
Улф изсумтя и се обърна към нея:
— Парите още ли са в кутията?
— Да, без тези. — Тя посочи към бюрото ми. — Кутията е в апартамента ми, на Осемдесети втора улица. Но не искам… Мистър Гудуин спомена за данъчните власти…
— Ние не сме държавни чиновници, мис Деново, и не сме длъжни да разкриваме поверителна информация. — Той извъртя глава да погледне часовника на стената. — След десет минути ще вечеряме. Може ли мистър Гудуин да ви посети утре сутринта в десет?
— Да, в събота не ходя при мис Роуън.
— В такъв случай, очаквайте го към десет. Той ще иска да види кутията и съдържанието й, писмото, както и да получи всички сведения, които можете да му дадете. Каквото сте му казали вчера е само предговор. — Улф се обърна към мен: — Арчи, дай й разписка за парите. Не като аванс, това може да почака, докато видиш кутията и писмото и свериш почерка. Само разписка за сумата, че е нейна собственост, която ми е поверила за съхранение.
Завъртях стола си, дръпнах пишещата машина към мен и извадих от чекмеджето хартия и индиго.
Глава 3
Естествено беше ми интересно да разгледам жилището на Елинър Деново. Вероятно щеше да ни е нужно да знаем за нея колкото може повече, а в дома на една жена има стотици улики, две-три от които може да намерите, ако не ви липсва досетливост и имате късмет. Затова преди да седнем в хола и да извадя бележника си, двамата с Ейми обиколихме апартамента. Имаше малко антре, средно голям хол, две спални, баня и малка кухня. Ако в антрето, кухнята или банята се криеха някакви улики, те ми убегнаха — например, по нищо не личеше, че банята някога е била използвана от мъж, но от друга страна Елинър вече я нямаше почти три месеца.
В спалнята на Ейми хвърлих само един бегъл поглед — разполагах с no-добър източник на сведения за собственичката й — самата Ейми. Каза ми, че не е променила нищо в стаята на майка си. Някоя жена, особено жена като Лили Роуън, би извлякла много от там. Но аз научих само, че любимият й цвят за пердета и кувертюри е бил светлозелено, използвала е три различни парфюма, все скъпи, и не е имала нищо против голямото петно на килима пред вратата на банята. В хола открих някои улики, които може би щяха да са полезни. На стената висяха пет картини, всичките бяха цветни репродукции на произведения на Джррджия О’Кийф — Ейми ми даде тези сведения. Трябваше да се позаинтересувам от тази О’Кийф. От мебелите тапицирано беше само канапето и върху него имаше само две възглавници. Срещал съм канапета с десетки възглавници. Четирите стола бяха различни и нито един не се съчетаваше с канапето. Книгите, заемащи цели седем рафта, бяха такава смесица от всевъзможни романи и документална проза, че след като прегледах двайсет-трийсет заглавия, се отказах.
Единствената наистина добра улика, стига някой да можеше да ми каже какво означава, беше липсата на снимки. С изключение на тези в стаята на Ейми, които бяха нейни, в апартамента нямаше нито една снимка. На никого и на нищо. Не беше за вярване, но Ейми каза, че доколкото знае, снимки никога не е имало и тя самата не притежава никакви снимки на майка си, дори моментални — това представляваше затруднение, тъй като със сигурност бихме искали да знаем как е изглеждала Елинър Деново. Вероятно щеше да ми се наложи да търся дълго друга жена на средна възраст, която е умряла или ще умре абсолютно нефотографираиа.
Имаше документи, писма, платени сметки и различни дреболии, включително вещите от офиса, но не открих дневник или нещо подобно. Да, не намерих нищо, което даваше изгледи да бъде полезно. Ако станеше прекалено трудно, може би щеше да се наложи да направя повторен оглед или да накарам Сол Панцър да се заемех тази работа. Използвах няколко документа с почерка на Елинър, за да сверя писмото от кутията с парите. Съвпадаше.
Наближаваше дванайсет, когато най-после седнах на канапето и извадих бележника си. Разположих кутията до мен, а Ейми седна От другата страна. Ейми изглеждаше две години по-млада — беше разпуснала косата си и при всяко движение тя сякаш танцуваше. Извадих сгънато листче от горния джоб на сакото си.
— Ето разписката — казах, — подписана от мистър Улф, която ми нареди да ви дам, ако кутията и съдържанието й отговарят на вашето описание — признавам, че това е така. Сега сте наш уважаван клиент. — Подадох й листчето. — Един съвет. Говорихме за вас снощи след вечеря. Досега сте имали страхотен късмет. Гардеробът не е най-подходящото място да държите четвърт милион долара. Ако си помислите, че нашата загриженост се дължи на обстоятелството, че част от тях може да, потрябват, ако работата се проточи, така е. Но не по-малко вярно е, че се грижим за всестранните интереси на клиента. Затова ви предлагаме нещо. Днес и утре банките са затворени. На тръгване ще взема кутията с мен и ще я заключа в сейфа в нашия офис. В понеделник сутринта ще я донеса във вашата банка и двамата, ще се срещнем там. Коя банка е?
— „Континентъл“. Клонът на Осемдесет и шеста улица.
— Прекрасно. Сметката на мистър Улф е в клона на Трийсет и четвърта улица. Там е и моята. Ще извадим дванайсет банкови чека, всеки на стойност двайсет хиляди на ваше име, а аз ще донеса молби за откриване на спестовен влог до дванайсет различни банки в Ню Йорк — ще остане само дати подпишете. Ще подпишете чековете и ще ги приложим към молбите. Лихвата ще възлиза на хиляда долара месечно, което е любопитно съвпадение. Останалите четири хиляди ще внесете по сметката си в „Континентъл“.
— Но… какво ще стане? — Тя се понамръщи: — Как ще обясня…
— Не е нужно да обяснявате нищо. Ако някой ден данъчните власти проявят любопитство и се опитат да ви хванат, няма да им дължите нищо, защото това са дарения от баща ви, получавани за период от над двайсет и две години и мистър Улф, както и аз, сме сигурни, че ще им се наложи да го преглътнат. Не могат да твърдят, че парите са били за издръжката ви, защото не е така. Нито цент от тази сума. Ако ги сложите в касета в банката и теглите дванайсет хиляди годишно, ще ви стигнат за двайсет години. Ако последвате нашия съвет, ще получавате дванайсет бона годишно, без да харчите от сумата и естествено може да я изтеглите, когато поискате и да си купите състезателни коне или нещо подобно.
Тя се усмихна.
— Искам малко да си помисля. Бях сигурна, че мога да ви се доверя. Ще взема решение преди да тръгнете.
— Добре. Един въпрос. Пристигали ли са по пощата някакви чекове за майка ви след смъртта й — на този адрес или в офиса?
— Не, тук — не. Ако е пристигнало нещо в офиса, мистър Торн би ми съобщил.
— Добре. Вече не мисля, че ще се проточи цяла година. Може би ще стане за седмица, дори по-малко. Майка ви е направила една грешка в това писмо. Щом като не е искала да разберете кой е баща ви, а това е очевидно, не би трябвало да споменава, че парите са пристигали като банкови чекове. Имало е и някъде все още има следа, свързваща чековете и изпращача, а тя вероятно ги е осребрявала в банка, тъй като са стотачки. Десет стотачки всеки месец. Трябва да е било в банка, най-вероятно нейната. Ще разберем в понеделник: — Отворих бележника си. — Сега идва ред на въпросите и някои ще бъдат много лични.
Това отне цял час и едва успях да се прибера вкъщи за обяд. Когато влязох, заварих Улф пред вратата на трапезарията. По този начин той изразяваше ням укор, задето не се бях обадил по телефона, че ще се забавя, но тъй закъснението беше само три минути, не му обърнах внимание, а го попитах дали иска преди да е обядвал да погледне какво има в кутията. Той отказа, а аз я занесох в офиса и я сложих на бюрото му. После се върнах и седнах при него на масата. Казах му, че няма да му се развали апетита, ако научи, че тя е приела предложението ни и в понеделник сутринта двамата ще се срещнем в нейната банка, така че ако освен аванса ни потрябват още пари, те ще са налице.
По правило на обяд оставаме в трапезарията за кафето, но след вечеря го пием в офиса — понякога
