обаче, ако евентуално имам да докладвам нещо по случай, с който се е заел, той казва на Фриц да донесе кафето в офиса. Освен това ме накара да извадя кутията, което показваше, че се е заел със случая.
Затова, щом довършихме динята, нарязана на резени, поръсена със захар и изстудена с чаша шери в продължение на час, ние се преместихме и Фриц ни сервира. Отворих кутията, но той почти не я погледна и седна, а аз отидох до бюрото си, завъртях стола син извадих бележника от джоба си.
— Прекарах там почти три часа — казах аз. — Искате ли пълния текст?
— Не. — Той си наля кафе. — Само каквото може да е от полза.
— В такъв случай, пак ще си четете книгата след десетина минути. За по-лесно ще ги наричам Елинър и Ейми. Най-интересното обстоятелство е, че не намерих никакви снимки на Елинър, дори на дъното на чекмеджетата. Нито една. Това е от изключително значение, така че моля ви кажете ми какво означава.
Улф издаде звук, но не достатъчно силен, за да бъде определен като изсумтяване.
— Нищо ли не намери? — попита той и отпи глътка кафе.
— Почти нищо. Лошото е, че Ейми не знае нищо. Едва ли някъде има друго момиче, което да е живяло двайсет и две години с майка си и да знае толкова малко за нея. Единственото, за което е сигурна или поне така си мисли, е, че майка й я е мразила и се е стараела да не го показва. Каза ми, че Ейми означава „любима“ и Елинър вероятно не е съзнавала скритата ирония, като я е кръстила така.
Приближих се до каната с кафе на бюрото на Улф, напълних чашата си догоре, върнах се на стола и отпих две-три глътки.
— Имала ли е Елинър някакви близки приятели или приятелки? Ейми не знае. Разбира се, през по- голямата част от последните четири години тя е живяла в колежа. Каква е била Елинър по характер? В общи линии грижлива, коректна и студена, според Ейми. Един от изразите, с които си послужи, беше „вглъбена в себе си“ и за момиче, което току-що излиза от колежа, това ми замириса на нафталин. — Обърнах следващата страница в бележника си. — Би трябвало Елинър несъзнателно да се изтърве поне веднъж през тези двайсет години и да спомене нещо за семейството и детството си, но Ейми твърди, че не е така. Не знае какво е правила Елинър преди да постъпи в „Реймънд Торн Продакшънс“ — телевизионната компания, където е работила до смъртта си. Не знае дори с какво се е занимавала Елинър там. Знае единствено, че трябва да е било някаква важна работа.
Преминах към следващата страница и отпих глътка кафе.
— Колкото и да е невероятно, Ейми не знае къде е родена. Смята, че трябва да е било в болницата „Маунт Сайнай“, защото преди десетина години там са й оперирали апендикса, но това си остава само предположение. Все едно, то вероятно не би помогнало много, тъй като Елинър явно не е запазила нищо, което не е искала да стане известно. Ейми е сигурна в едно нещо и то, разбира се, е много важно — датата. Родена е на 12 април 1945. Преди пет години решила да отиде при доктора, който е подписал акта за раждане, но установила, че е умрял. Зачената е към средата на юли 1944, затова интересно е къде е била Елинър тогава, но Ейми не знае. Първото жилище, което си спомня, е на втория етаж на Западна деветдесет и втора улица, когато е била тригодишна. Била на седем, когато се преместили в по-добра квартира на Западна седемдесет и осма, а като станала на тринайсет, преминали от другата страна на парка, на Ийст Сайд, в апартамента, който огледах тази сутрин.
Изпих кафето си и реших, че ми стига толкова.
— Ще пропусна подробностите от огледа, освен ако не настоявате. Както ви казах, няма никакви снимки, което е фантастично. Писмата и другите документи са безполезни. Ако ги вкараме в компютър, сигурно ще изпише на екрана нещо като „МНОГО ВАЖНО!“ или „Я НЕ МЕ ПЪРЗАЛЯЙ!“. Би ми доставило истинско удоволствие да намеря, например, изрезка от вестник за някой мъж, независимо какво пише, но нямаше нищо. Споменах ви, че Ейми не притежава снимка на майка си. Ще трябва да изровим по някакъв начин една нейна снимка. — Затворих бележника и го хвърлих на бюрото. — Въпроси?
— Гр-р-р! — изръмжа Улф.
— Съгласен съм. Снощи ме попитахте дали Ейми не се интересува повече от злато, отколкото от генетика. Дали не си мисли, че баща, който раздава чекове с такава лекота, няма цяла торба злато и дали не би желала да си вземе малко. Обявих пас, сега повтарям анонса. След трите часа, прекарани с нея, се съмнявам в това, а и все едно — има ли значение? За нас?
— Не. — Той остави чашата си и я бутна настрана. — В понеделник ще имаме повече резултати. Предполагам, че ще излезеш.
— Чакат ме от снощи, както знаете. — Станах. — Да прибера ли кутията в сейфа?
Улф отвърна, че той ще я прибере. Дадох му ключа, пъхнах бележника в чекмеджето, завъртях стола към бюрото, както винаги, после се качих в стаята си да се преоблека и да приготвя чантата си. Бях казал на Лили по телефона, че ще успея да стигна за вечеря.
Когато излязох от къщата, беше три без петнайсет. Отидох до гаража на ъгъла, взех колата и потеглих нагоре по Десето авеню. Завих надясно по Трийсет и шеста улица. Прекият, път щеше да е наляво по Четирийсет и пета към магистралата на Уест Сайд, но не обичам нещо да ме мъчи, когато се изтегна край басейна на Лили, цветята ухаят, птичките пеят и тъй нататък. Паркирането в събота следобед на Източна четирийсет и трета улица не е проблем.
Влязох в сградата на вестник „Газет“ и се качих с асансьора на дванайсетия етаж. За да разгледам папката с изрезките, бих могъл да отида направо в документацията, но може би Лон Коен знаеше някаква последна новина, която не бе намерила място във вестника. Когато влязох в стаята му, през две врати от кабинета на издателя, той говореше по един от трите телефона на бюрото, а аз седнах на единствения друг стол и зачаках. Щом свърши разговора, Лон се обърна към мен и ме попита:
— След случилото се в четвъртък вечер, как се добра дотук? Сигурно пеш? Едва ли са ти останали пари за такси.
Отговорих му както подобава. Когато ми се стори, че сме квит с обидните забележки, се извиних, че безпокоя заместник-главния редактор за разни дреболии, искам само да науча подробностите за една катастрофа с неизвестен шофьор в края на май, в която е загинала жена на име Елинър Деново и дали би позвънил в документацията да им каже да ми помогнат. Той вдигна телефона и направи каквото знаеше, че се надявах да направи — нареди някой да му донесе папката. Когато един младеж влезе с нея след не повече от шест минути, той говореше по другия телефон и от любезност дръпнах стола си на около трийсет сантиметра назад. Младежът остави папката на бюрото, аз се пресегнах и я взех.
Вътре имаше само седем неща — четири изрезки и три машинописни текста. Случаят не беше стигнал до първа страница, но беше отразен на трета в съботния брой от двайсет и седми май. Веднага забелязах, че няма нейна снимка. Дори „Газет“ не беше намерил снимка. Прегледах всичко. Мисис Елинър Деново (значи се е представяла като „мисис“) оставила колата си в гаража, където я държала — на Второ авеню близо до Осемдесет и трета улица — в петък вечер след полунощ и казала на пазача, че ще й потрябва пак към обяд на другия ден. Три минути по-късно, като пресичала Осемдесет и трета улица, вероятно на път към апартамента си на Осемдесет и втора, една кола я ударила, отхвърлила я напред и я прегазила с двете си колела. Само четирима видели случилото се — един минувач, който се движел по тротоара, на около трийсетина метра от местопроизшествието; мъж и жена на другия тротоар, които вървели на запад в посоката на движение на колата и се намирали на горе-долу същото разстояние; и шофьорът на едно такси, който тъкмо завивал от Второ авеню по Осемдесет и трета улица. Всички потвърдили, че колата я ударила, без дори да намали скоростта, но не били единодушни за нищо друго. Таксито смятало, че водачът бил сам в колата и бил жена. Минувачът твърдял, че в колата имало само един мъж. Според мъжа и жената, отпред седели двама мъже. Според шофьора на таксито, колата била Додж Коронет, но не бил сигурен. На минувача му се сторило, че е шевролет. Мъжът и жената не знаели. Двама твърдели, че колата била тъмнозелена, един казал, че е тъмносиня, а според другия била черна. Толкова за очевидците. Всъщност оказало се, че е тъмносив форд. Бил откраднат. Собственичката, мисис Дейвид А. Ърнст от Скарсдейл, отишла в петък вечерта към десет часа на Западна единайсета улица, където я била паркирала и не я намерила. Едно ченге я открило в събота следобед, паркирана на Източна сто двайсет и трета улица, а в понеделник полицейската лаборатория установила със сигурност, че това е колата, блъснала Елинър Деново.
До момента на излизането на „Газет“ в четвъртък, първи юни, датата на последната изрезка, полицията не беше стигнала доникъде. Дори не съобщаваше, че е повикала някого за разпит, да не говорим за някакви
