— О! — възкликна тя и прикри устата си с длан, изтърва свещта от другата си ръка, но почти не го забеляза.
Междувременно ръцете му откриха удобния за тях ритъм и сега вече музиката се лееше от инструмента като птича песен.
Младата жена се приближи пъргаво до пианото, затанцува от нетърпение на пръсти; дланите й пърхаха над полираната му повърхност, но без да го докосват, подобно на пеперуда, надвиснала над някой цвят, преди да се отпусне леко върху му.
Най-сетне се приземи, подпря се на масивното дърво, почувства лекия трепет на музиката да преминава през цялото й тяло, като в същото време не изпускаше нито едно движение на ръцете му по белите и черните клавиши. Не смееше да диша. Ами ако това бе поредният й сън? Може би щеше да се събуди всеки момент и да открие, че е повярвала на поредната си глупава фантазия… но не, дори в мечтите си не си бе представяла, че може да съществува такава лирична поезия от звуци.
Най-после насочи погледа си към лицето на своя повереник. Тъмносивите му очи, в които проблясваха златисти точици, наблюдаваха всяка нейна реакция, а в това време пръстите му продължаваха да се движат, да изпълват стаята със сърцераздирателна музика.
И се усмихна.
О, Боже, той се усмихна!
Не, това не беше саркастичната извивка на устните, която издаваше омразата и гнева му.
Усмивката засягаше и очите му, тя изтри мрачните, сурови линии от лицето му. Той внезапно се превърна отново в човешко същество, и при това изумително красиво.
Очите й се изпълниха със сълзи и измокриха ресниците й. За миг музиката престана да звучи.
— Не спирайте! — възкликна умолително тя. — Не, не спирайте, ваше височество. Това е най-красивата музика, която съм чувала някога. Не, не спирайте. Готова съм да остана завинаги тук и да слушам.
Усмивката му стана по-широка. Дланите му се раздвижиха, пръстите станаха още по-гъвкави, разтягаха се, галеха, тялото му се полюляваше в синхрон с всеки нюанс, с всеки тон, като го преживяваше така, сякаш бе живо същество вътре в него.
Мария затвори очи и се остави в плен на музиката. Изведнъж звукът спря. Тя се насили да отвори горящите си очи, за да открие, че Солтърдън я съзерцаваше с изражение, в което откри подобие на старото му настроение. Едва сега осъзна, че сълзите бяха потекли по бузите й, а гърлото й се бе свило от вълнение.
— Това е най-красивата музика, която съм чувала, ваше височество.
— Бах — обяви леко гърлено той.
— Бах — повтори Мария.
Той се усмихна отново и докосна с връхчетата на пръстите си леко, невероятно леко основата на гърлото й.
— Оттук… мис… Аштън.
Усети пръстите му като топли въглени; те почти я галеха, както бяха правили допреди миг с клавишите. Мили Боже, той наистина бе произнесъл цяло изречение, а единственото, което можеше да направи тя, бе да се съсредоточи върху смущаващите си усещания от неговото докосване. Това не беше страх, а нещо друго.
— Вие говорите — промълви бездиханно тя и в същия миг забеляза книгата, затисната между бедрото му и страничната облегалка на стола.
„Викарият от Уейкфийлд“.
— Значи сте и чели. Ваше височество, затова ли се усамотявахте през последните дни? Затова ли имахте толкова мрачен и уморен вид? Да те би да идвахте тук нощем, за да учите?
Херцогът отвори уста, за да каже нещо.
Тя не му даде тази възможност.
Грабна дръжките на стола, обърна го към себе си, падна на колене пред своя господар и, като се притисна към краката му, сграбчи ръцете му.
— Вие можете да общувате, сър. Зная, че можете. Говорете ми. Каквото и да е. Кажете ми, че съм най- опърничавото „момиче“, което сте имал нещастието да срещнете. Кажете ми, че съм навлек. Че ми липсва уважение към другите. Че съм своенравна, кавгаджийка и вещица. Едно изречение е всичко, което желая и се кълна, че никога повече няма да искам нищо друго от вас.
— Главата… ме боли… като чета — избъбри той и стисна между пръстите си дланите й, поставени в скута му. — Но… става по-добре.
— Действително, с практиката четенето ви ще се подобрява непрекъснато, не мислите ли?
— Да — отвърна херцогът и се усмихна; и стисна отново ръцете й, но не грубо, а нежно, внимателно, почти… с обич.
Не, не с обич, определено не с обич!
Мария се засмя, скочи на крака, преметна ръце около раменете му и го прегърна буйно, притиснала лице в меката му като коприна, ухаеща коса.
Стиснала здраво клепачи (Господ да й помага да не се разреве още по-силно — нейният повереник щеше да я помисли за неврастеничка), младата жена се усмихна и го притисна още по-силно. Устните й се докоснаха до ухото му, когато заговори:
— Всяка вечер и сутрин се молех за вас, ваше височество. Семейството ви ще бъде толкова щастливо, както и всички останали в Торн Роуз. Нямам търпение да видя лицата им, когато им кажем.
Останаха в това положение в продължение на няколко минути, притихнали, той притиснал лице в рамото й, като усещаше топлия й дъх в задната част на ухото си. След това ръцете му се отместиха бавно, нерешително, и той ги постави в долната част на гърба й, с разтворени длани и разперени пръсти.
Мария се почувства изведнъж много малка. Кожата й се затопли под ръцете му, макар от тях да я делеше нощницата.
Нощницата.
Каква крехка бариера! Тя като че ли плуваше около тялото й, надиплена върху краката на херцога. Непристегнатите й гърди бяха станали сякаш по-тежки и необичайно чувствителни. За момент си представи, че той ги докосва, а тя му позволява да го стори.
Отдръпна се с намерението да побегне. Не смееше да погледна към лицето му, което някога я бе ужасявало, а сега караше краката й да омекнат, сърцето й да бие оглушително, способността й да диша — да се изпарява като димът, който излизаше от газовата лампа върху пианото. Видението, в което Солтърдън протягаше ръце и обхващаше гърдите й с двете си длани я отвлече за миг от силното й смущение. Не можеше да прави нищо друго, освен да стои като закована пред него, да наблюдава как странно пламенните му очи я оглеждат и, макар да съзнаваше, че трябва да стори нещо, за да се прикрие, най-безсрамно не предприемаше нищо.
Изведнъж усети, че се изчервява, ужасно смутена.
Обърна се, побягна към вратата, ритна забравената свещ, която, отдавна изгаснала, лежеше в замръзнала локва от собствения си восък.
— Почакай — извика след нея херцогът и гласът му изкънтя като облицованите с филц дървени чукчета на пианото, които удряха по опънатите струни.
Младата жена стисна разтвореното деколте на нощницата си, хвърли набързо поглед назад, но достатъчно дълго, за да го види как стои, осветен от лампата; това вече не беше звярът, не беше тиранинът, не беше инвалидът. А просто… човекът.
Мария хукна към стаята си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Когато се събуди на следващата сутрин, в съзнанието й все още се носеше снощната музика, неразгадаемите сиви очи на Солтърдън й се усмихваха, топлите му длани сякаш и сега се притискаха леко в гърба й. Остана да лежи цял час в леглото си, обзета от странно удоволствие; струваше й се, че дюшекът под нея не бе нищо друго, освен пухкави облаци, а фреската със свети Петър над главата й бе буквално земният рай.
