прегръдката си още веднъж в живота й.
Едва когато настана тишина, Мария отвори очи. Солтърдън я наблюдаваше, в тъмните му очи прочете сянка от предишния гняв; книгата лежеше захвърлена на земята в краката му.
— Ваше височество?
— Кажете ми каква полза има от всичко това — попита той и посочи към книгата, — щом не мога да използвам краката си.
Подобно на неочаквания леден дъжд и безмилостния източен вятър, който прогони по къщите и хора, и животни, херцогиня Солтърдън пристигна непосредствено след обяд… без предупреждение.
Мис Аштън се ровеше из полиците на библиотеката с надеждата да открие книга, която да отвлече господаря й от мрачното настроение, в което бе изпаднал, когато Гъртруд нахлу в стаята, като размахваше възбудено ръце, последвана от купчина слуги, които се струпаха зад нея като ято разтревожени квачки.
— Херцогинята — извика тя и изскочи веднага от библиотеката сред шумолене на поли и фусти.
Вперила поглед след нея, Мария преглътна мъчително и възкликна:
— О, Боже! Писмото. Забравих за писмото.
Настроението й се помрачи дори още повече, когато разбра, че новодошлата не е сама… очевидно на нейно височество не й бе нужно много време, за да й намери заместничка.
Херцогинята я повика незабавно.
Младата жена стоя в продължение на два часа пред един от двайсетината салона в очакване да бъде приета от нейно височество, като наблюдаваше как прислугата, която бе пристигнала със старицата от Уиндхорст, се суети напред-назад из коридорите ту натоварена със спално бельо, ту със сребърен сервиз за топъл шоколад, ту с вази с цветя, откъснати току-що от зимната градина. Човек би помислил, че е пристигнал крал Джордж, а не осемдесет и няколко годишната херцогиня.
Бяха дошли не по-малко от четири камериерки, перачка, която да се занимава само с дрехите на херцогинята и гладачка, която да се посвещава единствено на тяхното гладене. Имаше слугиня, чиято задача бе да опакова и разопакова багажите й, иконом, който сипеше непрестанно заповеди на четирима лакея, а те трябваше да скачат при всяка негова команда. Имаше още един френски готвач с двама помощници (И той изгони без много церемонии готвача на Торн Роуз от кухнята), без да се говори за специалиста по тестените изделия, който трябваше да приготвя всекидневно хляба, кекса за чая и сладките за своята господарка. Само час след нейното пристигане цялото западно крило бе изчистено из основи, прозорците — измити, а мебелите — пренаредени. От кухнята вече се носеше ухание на чаени сладки с канела.
Мария се разхождаше напред-назад из галерията, после се приближи до стълбището и застана на едното му стъпало на един крак, като се държеше за перилото. Беше се проявила като глупаво и капризно дете, като бе написала проклетото писмо. Как бе позволила лошото й настроение да вземе връх над разума?
Дали херцогинята щеше да й позволи да се види за последен път с внука й, преди да я прати да си стяга багажа. В това време Гъртруд беше при него, къпеше го, бръснеше го, обличаше го с най-хубавите му дрехи, докато сега на нейното място трябваше да бъде тя самата, тя да реше косите му и да го приготвя за този така щастлив миг.
Вратата на салона се отвори. Сидни, икономът на херцогинята, висок мършав човек с крив нос и тънки устни, я погледна отвисоко и изсумтя.
— Нейно височество, херцогиня Солтърдън, желае да ви види.
Пропусна я пред себе си в салона. Огънят пращеше в огромната камина от италиански мрамор, а през отворените прозорци навлизаше студеният вятър.
Херцогинята, облечена в широко, яркочервено копринено кимоно, изчака поклона на Мария, след което посочи към един от двата стола — единият празен, другият зает от закръглен мъж с пръснати тук-там косми по плешивото теме… Еджкъм, личният й лекар.
Пълният джентълмен скочи незабавно на крака и я възнагради с кимане и усмивка, като в същото време се взря в нея през монокъла си, в резултат на което едното от изпъкналите му кафяви очи изглеждаше по- голямо от другото.
— Приятно ми е да се запозная с вас, мис Аштън. Аз съм…
— Зная кой сте — заяви Мария с такъв изблик на емоции, че закръгленото човече насреща й замръзна на място, а херцогинята повдигна и двете си вежди. — Вие, сър, сте дошъл да отведете негово височество.
— Действително — съгласи се той.
— Трябва да призная — започна тя, като изправи рамене и вирна брадичка, — че когато започнах да пиша писмото си, не бях на себе си. Не съм… не съм сигурна точно какво ми стана. Струва ми се, че неуспехите, макар и краткотрайни, могат да накарат дори най-издръжливия и храбрия да изгуби смелост.
Непознатият и херцогинята се спогледаха, след което Мария продължи:
— Не, че негово височество и сега понякога не се държи осъдително… да, струва ми се, че точно така го описах в писмото си — обърна се тя към лейди Солтърдън, която я гледаше поразено, присвила леко устни. — Мисля… не, сигурна съм, че ще го намерите много променен в положителна насока.
— Не думайте — обади се Еджкъм.
— О, да, сами ще се убедите. Има голямо подобрение.
Младата жена се усмихна и кимна.
Най-сетне херцогинята се облегна назад.
— Седнете, мис Аштън.
Мария се настани вдървено на ръба на стола. Незнайно откъде се появи прислужница и й предложи топъл шоколад в черна порцеланова чаша със златен ръб.
Лейди Солтърдън изчака да напълнят отново собствената й чаша, преди да заговори.
— Нямам ни най-малка представа за какво говорите, скъпа. Не съм получавала никакво писмо. Целта на идването ми тук е Еджкъм да прегледа за последен път внука ми, преди да взема решение.
— Решение ли?
Погледна към възрастната дама през издигащата се над чашата й пара, като си повтаряше наум отново и отново думите й: „Не съм получавала никакво писмо.“
Херцогинята не бе получила писмото, в което тя се отказваше от поста си… истеричната молба да й наеме заместничка колкото се може по-скоро, тъй като нямало да издържи дори още две седмици „в компанията на осъдителния й внук.“
Значи все още не беше прекалено късно.
Просто щеше да обясни, че е премислила…
— До слуха ми достигнаха смущаващи вести за поведението на Трей в последно време.
Горещият шоколад заседна в гърлото на Мария; тя затвори очи. Представителките на семейство Дреймонд.
— Аз, разбира се, повиках незабавно Еджкъм — продължи напрегнато лейди Солтърдън и хвърли отчаян поглед към своя съсед.
— О, но… — започна мис Аштън.
Лекарят се наклони напред.
— Сигурен съм вече сте разбрали, че състояния като на Солтърдън се отличават с ясно изразена тенденция към силна меланхолия със спорадични прояви на крайна агресивност; нещо обичайно за претърпяното от него нараняване, по-точно, удара по главата. Страхувам се, че болниците ни са препълнени с подобни случаи на деменция и това ще продължи дотогава, докато не започнем да разбираме по-добре функционирането на мозъка.
— Да, но…
— Следователно — прекъсна я херцогинята, — стигнахме до печалното заключение, че, в интерес на моя внук е, да бъде отведен сред по-подходящо за неговите нужди и положение обкръжение.
