Нима Дънсуърти бе чак толкова загубен, че да пожертва дъщеря си, като я даде в ръцете на един побъркан?
Ами слухът, че здравословното състояние на херцогинята се влошавало заплашително бързо?
Солтърдън стоеше скрит в сянка и наблюдаваше тълпата на долния етаж. Някога те бяха негови приятели. Беше танцувал с тях. Беше ги прелъстявал. Бе пил в тяхната компания. Бе залагал заедно с тях. Те, на свой ред, му бяха обърнали гръб, и го бяха нарекли луд, звяр, чудовище.
Все още изпълнен с аромата на Мария, все още усещайки вкуса й върху устните си, той потърси с поглед Лора Дънсуърти. Тя стоеше до баща си, поздравяваше любезно гостите и несъмнено извиняваше отсъствието на бъдещия си съпруг.
Някога му се бе струвала неустоимо привлекателна — за едно дете. И все още бе такава, но в нея нямаше дух, нито плам, нито непокорство. Приличаше на цвете от саксия, красиво на вид, но неустойчиво, така че и най-слабият полъх на вятъра можеше да го пречупи.
Определено беше интелигентна. Можеше да рецитира какви ли не факти и откъси от високоуважавани книги, можеше да говори цяла вечер на всевъзможни безобидни теми… Но дали бе способна да направи самостоятелно интелигентен избор, да достигне до интелигентни заключения или решения за своето бъдеще, без да разчита на нечии директиви? В крайна сметка тя със сигурност щеше да го надживее… как щеше да се справи с отговорността, която се падаше на една херцогиня?
Някога бе изпитвал нещо като желание към нея… същото желание, което всеки мъж би усетил при вида на красиво женско тяло в леглото. Но това желание внезапно бе започнало да му се струва безкрайно незадоволително, подобно на самотно тлеещо въгленче, сравнено с горския пожар, който предизвикваше в него Мария.
Мария. Антитезата на всичко, което някога бе считал за необходим сбор от качества у жената, която би взел… за своя съпруга.
Да, много бе мислил върху това. През последните дни мислите бяха изместили музиката от главата му. Неустоимото желание да я има бе засенчило настойчивата болка в тялото му.
Някъде в коридора се отвори врата. Младият мъж се скри зад завесата и проследи с поглед Моли; тя излизаше от стаята на Еджкъм, стиснала чифт кални ботуши под мишница. В същия момент Тадеус зави по коридора. Каза й няколко думи, след това почука на вратата на лекаря и влезе.
Солтърдън тръгна по коридора.
Както обикновено, усети нервност, преди да влезе в стаята на херцогинята. Колкото и великолепна да бе подобната на дворец къща, тя не можеше да се сравни с величието на нейната стая, блеснала от позлата и кристали. По облицованите с ламперии стени висяха богати гоблени с яздещи силни коне воини, както и портретите на неговите деди и на баща му. Сред тях се виждаха и няколко на него самия, заедно с Клей. Колко си приличаха като малки, преди да станат такива цинични и язвителни копелета.
В другия край на огромното помещение се намираше леглото на херцогинята. Тя лежеше в него като труп.
Трей се приближи бавно към кревата, без да отделя очи от тялото й. Тишината кънтеше в ушите му. Започна да се поти, както винаги в нейно присъствие.
Някакво движение привлече погледа му. Стреснат, вдигна очи.
Гъртруд стана от стола си и се втурна към него, с разширен от притеснение поглед.
— Боже, сър, к’во прайте тук? Къщата гъмжи от народ. Ако някой въ види сега…
— Мъртва ли е? — попита прегракнало той.
— Разбира съ, чи не й — прошепна икономката. — Просто й заспала.
— Боже мили. Кога остаря толкова?
— Тя е на осемдесет и пет, ваше височество. От бая време си й доста старичка.
Младият мъж поклати глава.
— Но не чак така. Аз ли и причиних това, Гърти?
Вярната слугиня задъвка долната си устна.
— Тя беше много притеснена, сър.
Солтърдън прокара пръсти през разчорлените си коси и поклати глава.
— Дойдох да й кажа, че нямам намерение да се примирявам с този брак. Че съм влюбен в Мария и ако не е способна да приеме този факт, тогава да върви по дяволите. Наистина възнамерявам да не се оставя да ме манипулира за първи път в живота си… но как да го направя, когато изглежда така?
Херцогинята се размърда.
Гъртруд го стисна за ръката.
— Тя съ събужда, ваше височество. Ако въ открий тук, туй значи край на наш’та хитрина. Ако открий, чи можете да ходити, няма да има връщане назад. Не забравяйте, тя мисли, чи сти заключен в стаята си и заплашвате да застреляте и себе си, и всеки друг, който съ осмели да въ притесни.
— Тази идея не е чак толкова непоносима.
— Но аз не съм сигурна, чи тя шъ преживей шока, ако въ види тъй и освен туй… — Икономката снижи дори още повече глас. — Помислете си само к’во унижение шъ изпита, ако сега съ изправите пред всички гости и заявите, чи нямате намерение да съ жените за лейди Лора.
Възрастната дама се размърда отново. Клепачите й потрепнаха. Присви леко длани и диамантите по пръстите й блеснаха.
Солтърдън отстъпи назад; усети как познатото безсилие и гняв отново впиват нокти в корема му. Изруга под носа си, завъртя се на пети и излезе от помещението. Затръшна вратата на собствената си стая така силно, че прозорците издрънчаха.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Свила голите си крака под себе си, Мария отпусна глава върху облегалката на стола, заслушана в последните звуци на „Песента на Мария“, които плуваха в нощта. Всеки тон разкъсваше сърцето й. Караше тишината да трепти. Изпълваше очите й със сълзи.
Слава Богу, че стаята се осветяваше само от единствената свещичка върху пианото. Слава Богу, че любопитните гости се бяха оттеглили по леглата в своите стаи. Ако можеше поне да сдържи емоциите си, докато целуне за последен път Трей за лека нощ… Но това се оказа невъзможно. Наблюдаваше как господарят й извлича всеки тон от инструмента, виждаше хаоса от противоречиви чувства по лицето му, и изведнъж тя разбра с цялото си същество, че той вече бе взел своето решение.
Щеше да се ожени за Лора Дънсуърти.
Щеше да го направи по задължение. От уважение към своя произход и род. От любов и загриженост за баба си.
О, Боже!
Младата жена стана от стола, приближи се до отворения френски прозорец и затаи дъх, когато усети нахлуващия отвън студен въздух. Стаята потъна в тишина. Обърна се. Херцогът продължаваше да се взира в ръцете си, отпуснати върху черно-бялата клавиатура. В този момент повдигна бавно глава и погледите им се срещнаха.
Тогава на вратата се появи Бейзингстоук; черният му силует с широки рамене запълни рамката на вратата.
— Ето те — заяви ядосано на брат си той.
После забеляза Мария и забави колебливо крачка, докато тя не му се усмихна едвам-едвам.
— Точно навреме пристигате, милорд. Негово височество тъкмо се готвеше да ме информира за намеренията си спрямо лейди Дънсуърти.
— Не думай — отвърна остро той, отново съсредоточил вниманието си върху Солтърдън. — Прекрасно. Струва ми се, че беше крайно време, не мислиш ли, Трей? Особено като се има предвид, че през последните часове съм се борил да измъкна баба от лапите на смъртта. И знаете ли защо, ваше височество? Защото тя се кълне, че като се събудила от следобедната дрямка, те видяла да стоиш край леглото й. Да стоиш е ключовата дума. Да се движиш из нея. Най-накрая успях да я успокоя, като я убедих, че всичко е било само сън.
— Защо си си направил този труд? — попита херцогът и затвори внимателно капака.
