тях. Под тези могили имаше месо и те копаеха, за да достигнат до него.
Той преброи могилите. Бяха най-малко пет, а може би шест, не беше сигурен. Три ли бяха в конюшнята или четири, питаше се той. Тогава му бе останала една стрела, затова вероятно бяха трима. При мисълта за това, лицето му се изви в гримаса. Боят не беше несправедлив, напомни си той. Дори много зависеше от изненадата и от късмета. Чудеше се дали щеше да има някаква битка, ако той и другите не бяха атакували първи. Помисли си, че всичко това вече принадлежи към миналото, нищо не можеше да се върне назад. Заровете бяха хвърлени с атаката на Куун върху главата на мъжа, който се изкачваше по стълбата. А като се имаше предвид и обстоятелствата, можеше да се каже, че се бяха отървали много по-леко, отколкото очакваха. Всъщност, единствено Марк бе този, който бе получил някакви рани от битката — болното му рамо, където го бе ударило тъпото на меча и коремът, който го болеше от ритника на коня.
Той приседна зад дървото и наблюдаваше вълците. Знаеше, че след като те са там, няма никой друг наоколо.
Изправи се и заобиколи дървото, разравяйки листата с движението си. Вълците извъртяха главите си към него и се изправиха на крака. Той продължи напред и отново раздвижи листата. Този път вълците като три сиви сенки потънаха в гората.
Той слезе надолу по хълма, заобикаляйки двете купчини с въглени. Топлината, която те все още излъчваха, бе добре дошла в тази прохладна утрин. Спря за малко да се постопли.
Върху калната повърхност откри следите, оставени от мъже и коне. Сети се за ханджията и жена му и се зачуди какво ли се е случило с тях. Прислужницата, спомни си той, бе казала, че стопанката се криела в килера от пияния си съпруг. Беше ли възможно, когато са подпалили огъня, тя все още да се е намирала там? Ако беше така, то тогава овъгленото й тяло все още се намираше някъде под въглените. Място като това пламва за секунди. Никой няма шансове да се измъкне.
Той тръгна по пътеката, оставена от конете и хората надолу по хълма и така достигна до мястото, където тя се присъединяваше с пътя. Разбра, че са се отправили на северозапад. Върна се обратно на хълма, хвърли бегъл поглед на съвсем пресните гробове и отново заобиколи купчините с въглени, взирайки се за някаква улика.
Чудеше се какви ли са били тези мъже, които са могли да извършат едно толкова ужасно нещо. Безпокоеше се, че вътрешно се досеща кои биха могли да бъдат те.
За момент застина неспокойно, но след това продължи надолу по хълма, следвайки следата, оставена от компанията на северозапад. Ослушваше се и за най-малкия шум и преди да се придвижи напред изследваше всяка педя земя от пътеката.
След около няколко мили откри ханджията — човека, когото през прозореца на кръчмата предишната вечер бе видял да хвърля столове и да троши съдове. Той се поклащаше на някакво късо въже, завързано за масивния клон на едно дъбово дърво, което се простираше от планинския склон и бе надвиснало над пътеката. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а главата му бе странно извита под натиска на въжето. Тялото му слабо се въртеше и поклащаше от лекия бриз. Поклащаше се ужасяващо. Малкото на някаква синьобяла птица бе кацнало върху едното му рамо. То кълвеше кръвта и пяната, която се бе стекла от ъгълчето на устата му.
По-късно, каза си Хол, щяха да дойдат и други птици.
Застанал върху калната пътека, той отново погледна към въртящия се, поклащащ се човек и почувства в мозъка си обземащото го смътно усещане за ужас и меланхолия.
Продължи напред, оставяйки зад себе си дъба и човека. По следите, които откри разбра, че изкачващата се компания бърза. Копитата на подкованите коне бяха проникнали надълбоко в калта, оставяйки дълбоки и врязани следи. Те бяха яздили в галоп.
Той се отклони от пътеката и се отправи нагоре по хълма, изучавайки нещата около себе си, като се опитваше да си припомни мъглявите очертания, които бе запомнил сутринта.
Най-накрая успя, провирайки се през гори и храсти, да намери малкото скално убежище, което той и приятелите му бяха открили предишната нощ, няколко часа преди изгрев слънце, след дългото, уморително промъкване през влагата и мрака.
Оливър — таласъмът и Куун спяха дълбоко, приютили се навътре в пещерата, далеч от отвора и, сгушени един до друг, за да могат да споделят топлината, която излъчваха. В предната част, другите трима бяха седнали близо един до друг, увити в одеяла, които ги предпазваха от студа. Те го забелязаха едва когато вече се бе приближил до тях.
— Значи се върна — каза Гиб. — Чудехме се какво се е случило. Можем ли да запалим огън?
Хол поклати отрицателно глава.
— Ние се придвижваме бързо — каза той. — Пътуваме бързо и затова трябва веднага да се махаме от тук.
— Но аз излязох навън — възрази Гиб — и събрах сухи подпалки от сърцевината на едно паднало дърво. Ще има съвсем малко пушек. Студено ни е и сме гладни.
— Не — каза Хол. — Скоро околността ще се разбуди. Ханът и конюшнята са изгорени. Няма никакъв помен от стопанката, която се криеше в килера, но открих гостилничаря, висящ на едно дърво. Скоро някой ще научи какво се е случило, а преди това да се случи, вече трябва да сме далеч от тук.
— Ще събудя таласъма и Куун — каза Гиб. — След това веднага можем да потегляме.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Бе уморителен ден. Не направиха никаква почивка. Придвижваха се колкото се можеше по-бързо. По пътя им се изпречи някакво жилище, което се наложи да заобиколят — колибата на дърваря. Не спряха дори да похапнат малко. Корнуол се бе притеснявал за момичето, но тя успяваше да върви с другите почти без усилия и оплаквания.
— Сигурно съжаляваш, че тръгна с нас — каза й Корнуол веднъж.
Но тя само поклати глава, без да каже нещо, запазвайки дъха си за по-неприятната работа, свързана с изкачването и спускането на хълмовете, които преминаваха, стараейки се да прекосяват по-откритите ридове.
Най-накрая, когато падна сумракът, те си дадоха почивка. Този път убежището им не беше някаква пещера, а сухото корито на едно малко поточе. Пролетното пълноводие на рекичката бе образувало на това място водопад и той бе издълбал тази хлътнатина, защитена от трите си страни с високи ридове. От така получената ниша имаше един-единствен проход — там откъдето поточето се отичаше.
С векове водата се бе стичала по ръба на твърдия варовик. Сега тя бе издълбала пръстта и мекия шист и бе достигнала до твърдия слой пясъчник. В средата на хлътнатината имаше малко езерце с вода, а наоколо го заобикаляше ивица сух пясъчник. Те запалиха огън близо до стената, където се стичаше поточето, защото там се образуваше козирка на височина няколко фута. Прегладняли, те лакомо поглъщаха храната си и затова почти не обелваха дума. Едва когато приключиха с нея, насядали край топлината на огъня, започнаха да си говорят.
— Напълно ли си сигурен — попита Корнуол Хол, — че това бе компанията на Бекет?
— Не бих могъл да зная със сигурност — отвърна му Хол. — Но кажи ми кой друг би могъл да бъде? Конете бяха подковани, а товарният трен не подкована конете си. Освен това, те преди всичко използват мулета. Сред онези, вчерашните нямаше мулета, а само коне. И кой друг, според теб, би извършил такова ужасяващо, безсмислено отмъщение върху невинни?
— Те може да не са знаели, че са невинни — каза Корнуол.
— Може и да не са — продължи Хол. — Искам просто да ти покажа, че на тях им е хрумнало да ги обвинят. Те вероятно са подложили на мъчения ханджията, но той не е бил в състояние да им каже нещо и затова са го обесили. Според мен, стопанката си е изгоряла с хана, докато си е седяла в килера.
Той погледна към Мери, която седеше срещу него от другата страна на огъня.
— Много съжалявам — каза той.
Тя вдигна ръка и прекара пръсти през косата си.
— Няма нужда — каза тя. — Аз жалея за тях така, както би трябвало да прави всяко човешко същество. Не е хубаво да умреш по такъв начин и затова аз изпитвам мъка. Но те двамата не означаваха нищо за мен. Нека да не прозвучи немилосърдно, но дори бих казала, че те заслужаваха това, което им се случи. Аз се
