— И сами можем да си осигурим храна и добри легла — отговори му приятелят му.
Въведоха още коне. Докато сваляха седлата, кожата им проскърцваше. Конете тропаха с крака. Един от тях изцвили.
— Намери една вила и се качи по стълбата, за да донесеш малко сено — каза някой.
Корнуол набързо се огледа. Нямаше къде да се скрият. Можеха да се прикрият под сеното, но не и сега, когато някакъв си въоръжен с вила тип в тъмнината щеше да търси сено, за да го хвърли по улея.
— Всички заедно — каза тихо той — ще се опитаме да си проправим път. Веднага, след като главата му се покаже над стълбата.
Той се обърна към момичето.
— Разбра ли? — попита я той. — Колкото можеш по-бързо. След това бягай.
Тя кимна.
Нечии крака се търкаха по стълбата. Корнуол посегна с ръка към дръжката на сабята си. Вихрушка от летящо сено премина над него и с крайчеца на окото си Корнуол видя, че това е Куун, който политна като орел с разперени крила и се приземи върху главата, която се появи през отвора на тавана. Чу се заглушен писък. Корнуол се втурна към стълбата и заслиза по нея. По средата и той улови с поглед вилата, чиято дръжка се бе опряла в пода и бодлите й, които се готвеха да го пронижат. Изви се, за да ги избегне. В долната част на стълбата се виждаше въртящ се ураган от необуздани движения. Там мъжът, който се бе изкачвал по стълбата, се боричкаше с Куун, от когото се мъчеше да се освободи. С изгарящо въодушевление Куун изпробваше ноктите си върху му. Още преди да достигне до пода с крак, с лявата си ръка Корнуол сграбчи вилата и я размаха пред себе си.
Три изригващи проклятия фигури се промъкваха към него от предната част на плевнята. В ръката на един от тях проблясваше меч. С лявата си ръка Корнуол придърпа вилата към себе си, докато дръжката й не се допря до челюстта му. След това с все сила я изпрати към викащите фигури, които се приближаваха. С меч в ръка, той вече не се страхуваше да ги посрещне. Щитът му все още се намираше на гърба му, защото не бе имал време да го премести отпред. Това беше добре, мислеше си той, докато ги чакаше да се свестят, защото, ако той бе в ръката му, нямаше да може да вземе вилата, а ако я бе оставил, другите щяха да се наранят, докато слизат надолу.
Една от трите фигури отстъпи назад, надавайки вик на болка и на изненада, дерейки с нокти вилата, забита в гърдите му. Корнуол забеляза блещукането на някакъв метал, отправен към собствената му глава и инстинктивно се наведе, издигайки меча си. Той усети как той проряза нечия плът и едновременно с това усети силен удар в рамото, който го принуди да залитне. Изпусна меча си и падна на една страна до задницата на някакъв кон. Конят го изрита с крак в корема. Превит на две, Корнуол падна на ръце и колена и запълзя, останал без дъх.
Някой го подхвана под мишниците и го поизправи. С изненада забеляза, че не бе изпуснал меча си, а все още го стискаше.
— Бързо да се махаме — каза някакъв задъхан глас до него. — Тези са много и ще ни съсипят.
Все още препънат от ритника в корема, той се опита да накара краката си да вървят и колебливо се отправи към вратата. Спъна се в някаква простряна върху земята фигура и отново се изправи, втурвайки се напред. Усети ласката на дъжда върху лицето си и разбра, че вече е навън. Светлината, идваща през прозорците на хана, освети някакви мъже, които тичаха към него. А малко по-надясно от него се намираше коленичилата фигура на стрелец, който почти безцелно изпращаше стрела след стрела. В тъмнината отекваха викове и проклятия. Някои от тичащите мъже се препъваха или се опитваха да се освободят от стрелите, които ги бяха пронизали.
— Насам — дочу той гласа на Гиб. — Всички сме тук. Хол ще ги задържи.
Гиб го сграбчи през рамото, извъртя го и го тласна напред и той отново се затича, но вече по-уверено. Дишането се улесни и остана единствено тъпата болка в диафрагмата, където го бе изритал конят.
— Вече сме достатъчно далече — каза Гиб. — Нека да си помагаме взаимно. Не можем да се разделим. Тук ли си Мери?
— Да, тук съм — каза Мери с уплашен глас.
— Оливър?
— Тук — каза Оливър.
— Куун? Къде по дяволите си, Куун?
Някакъв друг глас каза:
— Не се притеснявай за стария Куун. Той ще ни догони.
— Ти ли си, Хол?
— Да, аз съм. Няма да се опитат да ни последват. Мисля, че им стига за тази нощ.
Корнуол внезапно седна долу. Почувства влагата на земята, проникваща през панталоните му. Опита се да вкара обратно меча в ножницата.
— Момчета, справихте се великолепно! — каза Хол. — Марк уцели един от тях с вилата и един друг с меча. За третия се погрижи Гиб и брадвата му. Не ми оставихте никаква възможност, докато не излязохме навън.
— И ти се справяше много добре, когато те видях — каза му Гиб.
— Да не забравяме и Куун — намеси се Корнуол, — който започна атаката и изкара от строя неговия човек.
— Ще ми кажеш ли — попита Гиб жално — как точно се случи всичко? Аз не съм боец.
— Никой от нас не е — каза Корнуол. — Никога досега, през целия си живот, не съм се бил. Случвали са се няколко кръчмарски побоя в университета, но никога битки като тази. Никога такава, която да си е струвала.
— Да се измъкваме от тук — каза Хол. — Трябва да спечелим малко преднина. А както вече сме започнали, бихме могли и да продължим с ходенето. Едва ли ще успеем да намерим място, където да спрем. Хванете се здраво ръка за ръка. Аз ще ви водя, но няма да можем да се придвижваме много бързо. Не можем да си позволим да паднем от някаква скала или пък да се ударим в някое дърво. Ако някой случайно изпусне от ръка другите или пък падне да извика, за да спрем всички.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Хол навлезе в брезовата горичка и с помощта на първата утринна светлина се опита да разбере какво точно се бе случило. Конюшнята и ханът бяха изчезнали. На тяхно място се виждаха само купища въглени, от които на тънки филизи се издигаше пушек, който покваряваше въздуха с острата си миризма.
Дъждът бе спрял и по небето не се виждаше никакво облаче. Все още тук-там водата се стичаше от клоновете на брезите. Това щеше да бъде още един прекрасен ден, каза си Хол, въпреки студа, който бе в момента. Той кръстоса ръце и сложи дланите си под мишниците си, за да ги стопли.
Застинал в едно положение, той изпитателно хвърли поглед на гледката, открила се пред него. Ушите му бяха настроени да чуят дори най-слабия шум, който би донесъл и най-слабата опасност, макар че изглеждаше като че ли тя напълно бе изчезнала. Мъжете, които я бяха предизвикали, си бяха отишли.
Някъде в далечината крякаше сойка. Нагоре по хълма някаква катеричка си играеше небрежно из опадалите листа. Нищо друго не се помръдваше и не нарушаваше тишината.
Очите му изследваха земята инч по инч, опитвайки се да открият нещо необичайно, нещо не на място. Изглежда, че нямаше нищо. Единственото необичайно нещо бе димът, който се издигаше от мястото, където доскоро се намираха ханът и конюшнята.
Придвижвайки се внимателно, той се измъкна от горичката и отиде да изследва хълма. Спря се зад един огромен дъб и прикрит от него, се огледа наоколо. От това високо място пред очите му се разкриваше отсрещният склон, намиращ се от другата страна на хана, който досега нямаше възможност да наблюдава. Там се случваше нещо необичайно. Огромен сив вълк яростно ровеше из нещо, докато други два небрежно го наблюдаваха, облегнали се на бутовете си. Вълкът копаеше, както се оказа по-късно, в някаква могила, покрита с рохкава пръст. Около нея имаше и други.
Хол инстинктивно вдигна лъка си и се пресегна, за да вземе стрела. След това се отказа, върна обратно ръката си и се разположи в удобна за наблюдение позиция. Нямаше никакъв смисъл, разсъждаваше той, да продължават с убийствата. Вече бяха достатъчно. Освен това, вълците се занимаваха с нещо обичайно за
